Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

02.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Лицеприятие и анархия
Лицеприятие и анархия Е-мейл
Оценка на читателите: / 9
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Атанасий Лимасолски   
Понеделник, 04 Май 2015 07:42

дядо АтанасийБратя мои! Дръжте вярата в Иисуса Христа, нашия Господ на славата, без лицеприятие. Защото, ако в събранието ви влезе човек със златен пръстен, с бляскави дрехи, па влезе и сиромах с прости дрехи, и погледнете на облечения с бляскави дрехи и му кажете: ти седни тук добре, а на сиромаха кажете: ти стой там, или седни тук, при подножието ми, то не направихте ли в себе си разлика между тях и не станахте ли съдии с лукави помисли? (Иак. 2:1-4)

За съжаление, винаги са съществували тези укорими неща. Ранните християни не били ангели, а хора като нас, които се подвизавали да станат съвършени в Христос. Както става днес при всеки един от нас. Тук идва  големият въпрос за лицеприятието. Св. ап. Иаков казва да не бъдем лицеприятни. Някой да ми каже: добре, всички хора ли имат еднакво място? Например идва  президентът на държавата - ще го поставим да седне на специално място. Няма да му кажем: е, седни където намериш!, както можем да кажем на някоя наш ближен. Със сигурност няма да направим така. Св. ап. Павел казва да почитаме хората, които заемат особено място, да почитаме царя и управниците. Ние ги почитаме, не сме анархисти, Евангелието не ни учи на анархия, а да почитаме всеки човек съобразно негово място, положение, звание, възраст. По един начин е малкото дете, което поставяш да седне на малка пейка, както  няма да сложиш възрастния човек да седна на детско столче. Тези движения не трябва да стават от лицеприятие, а с правилно отношение към всички. Поставяме всеки човек на съответното място по наша преценка и съобразно неговото положение, не защото искам да го полаская или да се покажа лицеприятен, а защото такова е социалното устройство на нещата. Виждате, че това става и в семейството.  По-рано, когато хората се хранеха заедно, не знам доколко сега го правят, бащата имаше неговото място, майката също, бабата, дядото, децата, всеки знаеше своето място. Когато бях в Атина, ми направи впечатление един шофьор на такси, който беше много мъдър човек. Той видя, че съм духовник, там обичат да говорят и  започна да ми говори и да разказва разни неща. Той говореше за младите, за своите деца и т.н.  Той каза:

- Веднъж синът ми дойде  при мен и ми каза: виж, искам да сме приятели! Да те смятам за мой добър приятел! Аз му ударих един шамар и му казах: слушай! Приятели да вървиш другаде да намериш! Аз съм баща ти! И искам да смяташ за твоя добър баща! Едно нещо е баща ти и друго приятелят ти!

Аз си казах виж, този простодушен човек, който - кой знае с  какво образование беше - каза една голяма истина, където ние казваме: Ама, аз съм приятел с децата ми и си казваме всичко! Да, добре, бъди приятел с тях, но не може синът ти да те нарича с малкото ти име, както нарича своите приятели.  Не става така. Питаш го: С кой говориш? Кой е Митко? Кой е Ицо? Кой е Гошо? Здрасти, Гошо, какво правиш? Кой е Гошо? Баща ми! Е, добре, така ли казваш на баща си? Защо не му казваш татко?

Нито лицеприятието е добро, нито анархията и заравняването на всичко. С приятелите  си можеш да играеш, да се биете, да се отнесеш по друг начин, но с баща си не можеш да правиш така. Трябва да имаш друго отношение към него.

Всеки трябва да заема своето място. Ако това не стане, тогава нещата не функционират правилно. Някога една жена искаше да остави своя съпруг. Защо ли? - защото не е строг. Тя каза: толкова е добър, че се отчаях от него! Тоест не застава като мъж в семейството, да има своята дума, своето място, да тропне, да заеме мястото си като мъж! Толкова е мек, толкова е добър, дотолкова си правя каквото искам с него, че се отегчих! Не го понасям вече! Какво да го правя?

Ти му казваш му след това: хубаво е да си добър, но е нужна разсъдливост. Бъди добър, златен, с всички добрини, но трябва да разбираш определени неща, да имаш граници, да знаеш, че за да функционира семейството ти, трябва да държиш волана. Ако шофьорът на един автобус от голяма доброта остави волана и започне да пее песнички с децата по време на екскурзията, разбирате къде ще отиде автобуса. Нали? Той трябва да си гледа работата и да не гледа какво правят отзад, а да държи волана. И ако се налага да направи забележка, защото има някаква опасност, ще го направи. Нима един учител може от голяма доброта да остави учениците да му се качат на главата? Ако го направи, ще навреди на децата. Аз се сещам за един предмет в училище, по който имах само ниски оценки, защото през първите две години учителят по този предмет беше толкова добър човек, но не можеше да се наложи над нас. Ядяхме сладолед в час, фъстъци, хвърляхме хартиени ракети. Той беше най-добрият ни учител. Когато имахме час при него, това бяха нашите най-приятни моменти. И какъв беше резултатът? – нищо не научихме.  Нищо не знаехме по неговия предмет. Неговата голяма доброта ни съсипа. Той не правеше това от злоба, а беше толкова мек по характер, че не можеше да се наложи.  Да, но не може така, трябва  да имаме граници. Ти си работодател, баща, учител, съпруг, всичко друго, трябва да имаш граници, трябва да сложим граници, не можем без граници, някой трябва да пази границите, някой трябва да каже тук: спри! Не можеш да преминаваш границата! Ако я преминеш, ще има последици. Как ще възпиташ детето си, ако не му поставиш граници? След това ще бъде невъзпитано, няма да има възпитание.

Същото става и в света, живеем в обществото и трябва  да знаем мястото на всеки човек. Когато отдаваме някаква чест на един човек, не правя това, защото искам нещо от него, да го полаская и или да му се покажа, че съм негов приятел. Не. Уважавам  мястото, което заема. Например е кмет, не ме интересува кой е кметът. Това е институция. Отдавам честта и уважението, днес е той, утре ще е друг, вдругиден ще е някой друг. Не се занимавам с лицето. Или учителят, директорът в училище, възрастният човек. Днес е един, утре е друг. Не можеш да говориш на един възрастен човек и да му казваш: бе, Коста! Не става. Сещам се за някои млади църковни хора. Имахме една конференция. Там имаше и някои възрастни хора. Аз толкова години никога не се обърнах към тях на малко име, а тези младежи се обръщаха към тях по малкото име. Тези хора толкова време се изповядват при мене и аз винаги им казвам господин еди-кой си, не защото го правя от лицеприятие, а от уважение. Сега един  20-годишен младеж да говори на един 65-70 годишен човек по този начин? Той пита: ама, лошо ли е? и не разбира, че това не е хубаво нещо. Вече губим  усещането за уважение към другия човек.

Със сигурност, когато св. ап. Иаков казва тук да не бъдем лицеприятни, няма предвид обратното, т.е. да станем анархисти, а да нямаме задни помисли. Не става иначе. Добре, в храма влиза някой човек, който заема някакво място в обществото -  ще го поставим да седне. Няма да презирам бедния, понеже е беден, тоест да го изхвърля вън и да кажа: седни на пейката, където си качвам краката! Нито едната, нито другата крайност. Няма да презра никой човек. Но и от друга страна, когато някой  отиде да седне там, където не му е мястото, е съвсем нормално да му кажеш: виж, детето ми, твоето място не е тук. То е за някой друг човек, чието звание изисква да седне тук. Седни някъде другаде. Не извън храма, не на пода, а просто на друго място. Трябва да се отнесем с уважение, защото всеки човек е икона на Бога. Христос ни каза да не презираме никой човек, дори умствено да не е добре. Той е човек  и също се нуждае от уважение и любов. Не трябва да стигаме нито до едната крайност на презрението, понеже човекът е беден и няма нищо, нито другата крайност на анархията и особено спрямо хората, които заемат някакво положение в обществото. Защото анархията не е хубаво нещо и тя не е от Бога. Бог има йерархия и в земните и в небесните неща. При светците има чинове, както и при ангелите. Има ангелски чинове, които са по-близо до Бога. Във всички Божии дела има ред. Както и на земята. Земята не може да функционира без ред нито държавата, нито семейството, нито нищо.

За съжаление, днес младите хора имат склонност към анархия, дали поради своята възраст или поради епохата, която постоянно изтъква злото. Когато бяхме на Света Гора, един човек дойде да става монах, но се скандализира от монасите, които почитаха управниците. Например идваше някой министър - всички излизахме пред манастирските  порти с Евангелието да го посрещнем, камбаните звънят, пеем в храма и т.н. Такова е хилядогодишното предание на Света Гора. Той каза: ама, какво правите? Този е такъв и такъв! Ама, не ни интересува какъв е той, нито дори как се казва! Интересува ни, че заема някакво място в обществото и редът в Църквата е такъв. Така приемаме един министър, един човек, който заема някакво място в обществото. Защото се научаваме да почитаме другия човек. В началото се затруднихме да влезем в този дух на уважение към другия, но гледахме старците, които се отнасяха с голямо уважение. Аз бях ръкоположен за йеромонах на 24- годишна възраст, бях дете.  След като отидох при старец Паисий и му казах:

- Геронда, какво ще правя? Срам ме е! Питат ме на колко години си? И ме е срам!

Идваха 70-80 годишни старци и ме гледаха, че съм йеромонах, а те бяха обикновени монаси и ми целуваха ръка. И на Света Гора няма любезности от рода на  това  да  се правиш, че не искаш да ти целунат ръката. Няма такива неща.  Там си свещеник, монахът ще ти целуне ръка, ако ще да е 100-годишен. В началото си дърпах ръката, но старците се скандализираха. Веднъж един монах ми каза:

-  Отче, защо не си оставяш ръката да я целунем?

Аз му  казах:

- Срам ме е!

Той каза:

- Като те е срам, да не си ставал свещеник! Да си останал монах!

Някой друг ми каза:

- Твоята ръка ли целуваме, отче? На твоята ръката  ли мислиш, че се покланям? Аз свещеника почитам! Не твоята ръка. Твоята ръка не ме интересува! Но ти си свещеник и аз вземам  благословение от свещеника.

Старец Паисий ме попита:

- На колко години си?

- На 24.

- На колко трябваше да бъдеш, за да станеш свещеник?

- На 30.

- 30 - 23 = 7. Аз съм на 57, да ти дам 7 години  и да стана  50 годишен, а ти 30 годишен!

Шегувайки се, разбира се. Аз на 24 години станах духовник (духовен изповедник). Идваха хора да се изповядат и аз треперех повече от тях, защото бях дете. В скита идваха подвижници, които 50-60 години живееха в пустинята и аз бях вчерашно дете, идваха  да си казват греховете, да ме питат: имам ли  благословение да се причастя? Да направя еди-какво си?  А аз бях дете. Виждах това уважение на възрастните хора, понеже не гледаха лицето, не те интересува лицето, но те интересува това, че си свещеник, игумен. Тоест те третират човека много правилно, смирено, без следа от ласкателство или лицеприятие. От друга страна нямаше анархия, където заравняваш всичко със земята. Видяхме старци на Света Гора, в чиито манастири игумените бяха млади. В един манастир, когато игуменът почина, следващият беше 27-годишен и старците, които години наред живееха там, го наричаха старец, отдаваха му поклон и му целуваха ръка. Те не казваха: ама, кой е този, вчерашно дете? Вчера дойде и е игумен? И ще го питаме какво ще правим?! Те не се отнасяли по този начин. Но е  необходим  труд, за да влезеш в този  дух , където отсъждаш правилно и  смирено. Да видиш другия човек по красив начин, където нито го презираш, да кажеш кой е тоя и кой го слага в сметката?, нито го ласкаеш с лицеприятие, за да придобиеш нещо от него или да покажеш, че си нещо. Нито едното, нито друго, а се отнасяш правилно към другия съобразно неговата възраст и положение.

Затова трябва да знаем нашите граници и да ги пазим. Веднъж  един старец взе от един женски манастир  8-10 монахини и ги засели в друг манастир, за да увеличи броя на сестринството. Той постави за игуменка една монахиня, която беше много смирена. Но тя, милата, от голямо  смирение вместо да  казва на монахините какво трябва да правят, ги питаше - сестро, ще изметеш ли да двора? Сестро, ще сготвиш ли днес? Тя не им нареждала. Разбирате, че наставало голямо объркване. Или вместо да им каже какво да правят, им казвала: както искате! Така без малко всичко щяло да рухне. Старецът отишъл й казал - виж, не стават тези неща! Ти си игуменка и си длъжна–няма да питаш, а ще кажеш сестро, днес ще готвиш! Сестро, ти днес ще метеш! Ти ще си в храма! Не става иначе. Трябва някой да поеме тази отговорност. Не може да питаш. Така е, когато имаш ръководна позиция, носиш отговорност, например съм директор, баща, съпруг, епископ, всичко друго, длъжен съм да дам заповед, ако е нужно. Ако трябва, ще бъда неотстъпчив и ако трябва, ще накажа, за да понесеш последиците. Не става иначе. В противен случай нещата не функционират, нито семейството, нито училището, нито нищо. Ходя по училищата в областта, влизаш в някои училища и веднага разбираш какво става с директора. Ако е мекушав, той казва: мълчание, мълчание! Но  как да млъкнат? „Зверовете” мълчат ли? Изключено е. Ако директорът владее изкуството на ръководителя, веднага щом се покаже, ще настане пълна тишина. В противен случай  разтуряш училището. Настава пълен хаос, никой не те слуша, смеят се, говорят, бутат се, ритат се, помагаш ли на училището по този начин? Накрая твоята доброта ощетява другите. Понякога и родителите чрез своята тяхната доброта навреждат на децата - ама да не го разстроим! Да не го разстроиш и накрая го остави да се съсипе!

Тук е нужна разсъдителност. Трябва да имаме разсъдителност в нашето отношение към другите и да ги уважаваме без следа от болни чувства и лицеприятие.

превод: Константин Константинов

Още статии от митр. Атанасий Лимасолски: тук

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.