Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди Притчата за блудния син. Божията и човешката логика
Притчата за блудния син. Божията и човешката логика Е-мейл
Оценка на читателите: / 18
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Варнава Янку   
Събота, 07 Февруари 2015 20:41
 
архим. ВарнаваДушата на човека никога не празнува, когато той се опитва да намери радост и покой, разчитайки на своята паднала логика. Тази логика възпрепятства смирението. Логиката, която е откъсната от логоса на живота и се основава на сметките, които индивидуалистично правим за живота си, е нашият надгробен камък…

Както виждаме от по-големия от двамата братя в евангелската притча за блудния син, възможно е да пребиваваш в собствения си дом и това да се окаже за теб най-голямото блуждаене в далечна страна, едно крушение в пристанището на твоето убежище.

Можем да наречем това пребиваване в собствения дом „ад на справедливостта”. Това крушение в пристанището може да се случи с  християнина, който ходи на църква, причастява се, изповядва се, но духовният му живот всъщност да се крепи единствено върху логиката на една формална религиозност, в търсене на самооправданието. А следването на Христовата логика е влизането на човека в етоса на Кръста; това е логиката на съкрушеното сърце. Ако в дълбочина изследваме себе си и внимателно се вгледаме в нашите дела, въжделения, недоумения, оплаквания, възражения, ще видим, че всички те крият следгреховната логика на справедливостта, крият ада на нашата духовна статичност. Кои хора могат истински да докоснат сърцето ни, да ни трогнат дълбоко? Тези, с които имаме връзка, в която има „двустранно протичащо движение”. Духовно движение не само на думи, а такова, което протича реално.

***

Понякога нашата изповед не е покаяние, а е опит да намерим някой духовник, който да ни оправдае, без да сме наясно къде искаме да отидем и каква е нашата цел. Ако не изясним какво е отпечатано в сърцето ни, какво иска самото то, нищо не можем да направим. Напротив, връщането на блудния син е било истинно. Блудният син заминал в далечна страна. Неговото безумие се състояло в това, че докато живеел близо до Отца, той искал да намери живот някъде другаде – в някоя далечна страна. В тази страна обаче настъпил глад. Защо именно глад? Можем да разпознаем греха по някои симптоми – той ни изморява, грехът изтощава човека. Това, че чувстваме умора във всичко, което правим, е знак, че не съществува истина в нашите дела. В тази далечна страна блудният син прахосал своето имущество и тогава настъпил гладът. Винаги, каквото и да правиш, колкото и очаквания да имаш от греха, накрая те обхваща глад. Когато човек се разпада духовно и живее един шизофреничен живот, тогава настъпва умората и изтощението. В пълнотата на любовта не съществува фрагментиране на личността, а има единство, усещане за цялост. Храната на живота е Христос, Той никога не се изчерпва, щом се храниш с Него, никога не изпитваш глад, а грехът изтощава и уморява човека.

И така, безумието, глупостта и незрялостта на малкия син се съдържали в това, че той не разбрал къде е истинският живот и в своето търсене всъщност се отдалечил от живота. Някой тук може би ще попита: „А бащата? Добър баща ли е, щом е оставил сина си да си тръгне? Без да се опита да го спре?“. Когато другият човек е решен да си тръгне, никакъв разговор няма смисъл. Когато човек е решен да си строши главата, разговорът е безсмислен. Единственото, което може да направиш за онзи, който е решил да си строши главата, е с любов да му покажеш, че го очакваш, за да му дадеш предпоставките за завръщането, да му дадеш дръзновение да се върне. Понякога е нужно да оставим нещата на самотек и Божията воля ще се яви, не я търси с твоята логика. Когато човек е решен да направи нещо, той е непреклонен и дори Бога не слуша. Ще го направи, край! Бащата разбира кога да мълчи, кога да чака и кога да се втурне. Веднага щом видял, че блудният син се приближава, той, без да каже дума, се втурнал, прегърнал го и го разцелувал, дори не чакал синът му да каже „Съгреших!“.

И когато отстрани наблюдаваме как бащата посреща своя син, с нашата паднала логика ни идва да попитаме: „Добре, отче, защо си толкова несправедлив? Другият е работливият, а ти постъпваш така с него! След като на единия си дал толкова, дай на другия малко повече! Защото е доброто дете! Дори веднъж не сложи трапеза за него! Идва си и дори не го прегръщаш!”. Това е гласът на човека на земната справедливост, който таи завист в сърцето си. Затова и по-големият син не може да приеме и понесе празника в чест на неговия по-малък брат. Ако бащата го бе прегърнал от любов, той не би издържал. Следователно, различаването в Духа е способността да видим кое е лекарството, което изцелява във всеки един конкретен случай. В случая с по-големия син, за него не би било лек бащата да го прегърне, така би го задушил, би го измъчил още повече…

Блудният син тръгнал без да има познание, той бил духовно незрял. Но когато не намерил това, което търсел в далечната страна, той не останал статичен, а решил да действа. Вместо това, подобно на по-големия брат, съвсем реална е вероятността някой да води църковен живот, но да е статичен, в него да няма духовно безпокойство, да се чувства „уреден”. Тази липса на безпокойство е много по-лошо състояние от безпокойството, което съществува в греха. Тази статичност, тази духовна плесенясалост може да ни доведе до това крушение в пристанището. Когато блудният син изпаднал в състояние на агония, когато умирал от глад, какво направил? Потърсил някакво решение. Той искал да се засити с храна, която давали на свинете, но никой не му позволил. Какво означава, че той пасял свине? Свинете символизират плътските страсти. Когато човек изпита недостиг, когато загуби Божията благодат, той, губейки насладата от връзката с Бога, се опитва да намери плътската наслада – една безлична наслада, която представлява механичен процес, който отпуска на биологическо равнище. В своя недостиг той се опитва да задоволи подобно на наркотик отсъствието на насладата от духовната радост и отива да пасе свинете. Но отново остава гладен. Този момент е критичен за човека – моментът, в който ще избере или единия, или другия път. И днес човечеството е на кръстопът. Въпросът е накъде ще тръгне – или ще се погуби, или ще стигне до Бога. Ние сме като блудния син. Когато стигнеш до критичната точка, значение има какво избираш и това е благословено. По-добре е да прахосаш всичко и после да се върнеш в спасителния път, отколкото просто “да си траеш” и времето да минава…

В онзи миг блудният син какво казал? „… Ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе…”. Този избор не е бил решение на неговия ум, а на сърцето… Грехът не е нарушаване на закона, а поругаване на връзката пред небето, т.е. в целия свят, пред всички ангели, пред всички небесни сили. Защо? Защото човек е дял от небето, дял от Бога, и когато поругае себе си, поругава небето. А ние, за разлика от блудния син, какво казваме? „Никого не ощетих!” Ето в това е грехът. Ти си част от цялото и твоят грях засяга цялото. Ти си част от небето и грехът ти засяга небето. Когато хуля човека, хуля Божия образ в него, хуля Бога. Хуля небето. По-малкият син не започва да се оправдава, нито пък се опитва да прехвърля своята вина върху някой друг. Той поема цялата отговорност и не търси нищо. Така този, който е вкусил от гибелта, разбира колко е значимо да се завърнеш в бащиния дом, той не търси нищо друго. Тогава оценяваш онова, което си имал. Търсиш просто да си в бащиния дом, макар и не като син. Готов си още в този миг да извикаш: „Погубен съм, не искам нищо, не заслужавам нищо, помилуй ме!“. А когато не търсиш нищо, Той ти дава всичко. И обратното. Защо Бог не ни дава харизми? Защото нямаме съкрушение. Без съкрушение и най-малките харизми причиняват зло и събуждат надменност в човека. Укрепват неговото самооправдание и болната му логика. Затова, ако искаме харизми, е нужно съкрушено сърце. Единствено съкрушеното сърце е способно да приеме Божиите дарове.

Когато виждаме грешката на някого, но не му я казваме, често правим това не с предпоставката да не го наскърбим, а за да можем да говорим зад гърба му; да имаме нещо, за което да поклюкарстваме и времето ни да минава по приятен начин. Просто събираме материал. Нима това са взаимоотношения на любов? Ако те е грижа и болееш за другия, кажи му за неговата грешка с любов! Нас обаче какво ни ужасява? Цената и труда от един сблъсък. Предпочитаме да си запазим спокойствието. За какво сега да имаме тревоги? И такива сме всички, и в храма – една приятна църковна общност, в която единият обича другия, но и единият, и другият клюкарстват зад гърба си, защото нямаме друга наслада, освен клюките!

По-големият син от притчата живее в ада. Какъв е този ад? Любовта на баща му към него и взаимната любов между неговите близки за него е мъчение, същински скандал. Затова той започва едновременно да се отбранява и да атакува: „…ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.“. Каква е логиката на по-големия син – чрез сигурни доводи и аргументи той се опитва да преобърне всичко. Да преобърне прошката, любовта и истината. Той показва, че тези три неща са неприемливи, набелязва виновни и осъжда онези, които одобряват покаянието, радостта и празненството.

Затова за по-големия син е неприемлив фактът, че Бог прегръща блудния син, който се покайва и му дарява първата одежда. Той не може да понесе тази неправда. За колко от нас, ако чувахме това за първи път, нямаше да ни се стори неправда? За малцина, защото ние преценяваме хората с мерилото на нашия собствен съд. Като по-големия син, който вместо да каже „Съгреших!“, се опитва да гледа какво става в другия. Сърцеведецът Бог знае силата на всеки и дава на всеки това, от което има нужда. Това иска да направи и духовният наставник с всеки един съобразно неговата нужда. Затова тези неща не могат да се анализират и отсъдят чрез общо мерило.

Сърцето на човека трябва да се съкруши дълбоко, да чувства и осъзнава същността на греха, но не защото го пише в закона. На изповед някой казва: „Отче, дойде ми помисъл, но не продължих!“. Вместо това кажи какво си направил, а не казвай: „Не продължих!...”, за да покажеш, че всъщност не си съгрешил. Винаги има някои думички, които крият зад себе си нещо съществено. Зад тях са стаени нашият страх, несигурност, това, че не се доверяваме с любов на Христос, че не смятаме себе си за погинали и така не откриваме сърцето си напълно за Бога.

Често изповедта е опит на човека да намери своите права, да бъде оправдан, а не да се смири. Не да открие себе си, не реално да намери Божието слово. Когато не смяташ Бога за Баща, Който обича, изповедта се обезсилва, губи своя смисъл, не се получава… Когато човек отива по този начин на изповед, той негласно я приема като някакъв юридически спор, в който обвинява единствения невинен – Благодетеля, на Когото реално дължим почит. Човекът, който не гледа на Бога като на Баща, Който обича, но отива на изповед, сякаш пристъпва към извършването на някаква сделка – гледаш на Бога като на работодател, с когото имаш вземане-даване, подготвяш се за спор – да видим кой ще надделее.

Първоначално човек тръгва към вярата с добър помисъл, но когато в продължение на години започва да чувства сигурност, вярвайки в своята праведност, значи, че той има демони, които нарича богове. Как след това този човек да се освободи от тях? Много е трудно. Едно нещо обаче го спасява – болката, терзанието, които много пъти привидно превишават нашите сили, не защото реално Бог ни оставя да бъдем изкушени свръх нашите сили, а защото нашият егоизъм е заслужил това. Бог допуска такава болка, за да почнем да рушим нашите идоли, за да можем да разпознаем Кой е Бог, а именно, че Той е наш Баща, а не работодател и че не правим сделки с Него. За да може човекът да се остави Словото да съгради неговия разум, той първо трябва да „оглупее”, да отмени своята индивидуалистична логика, и да почувства Божията милост. И когато намери Божието Слово, което усъвършенства разума му, тогава ще разбере колко благословена и полезна е тази небесна логика в доближаването, усещането и вкусването на Бога…

Беседата е публикувана със съкращения.

превод: Константин Константинов, назаем от pravoslavie.bg

Още статии от архим. Варнава Янку: тук

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.