ПЦДОН

Начало Публицистика Първите птици и думите, които събуждат
Първите птици и думите, които събуждат Е-мейл
Оценка на читателите: / 29
Слаба статияОтлична статия 
Написано от свещ. Владимир Дойчев   
Петък, 31 Октомври 2014 09:11
отец ВладимирНякои предавания и текстове, които излизат в медиите, много ме радват. Радват ме като топенето на мартенския сняг на Малашевските гробища, когато става ясно, че мръзненето по опела и панихиди свършва и скоро гробовете ще се отрупат с разнообразни цветове - символ на бъдещото възкресение на мъртвите. Така е и с тези текстове и предавания. Насред общата хладина, сковала общественото говорене и образувала лепкава киша от политически термини и похотливи шоу-програми, от време на време се появяват истински топли човешки думи като съпричастност, приятелство, любов, вяра, покаяние, Бог... Те наистина приличат на редки слънчеви лъчи във време на неприлично дълго задържала се зима. Не преувеличавам. Тези думи също като пролетните цветове са символи - символи на това, че умиращото ни общество може да възкръсне за нов живот.

Знаете ли какъв е проблемът на това, което изградихме през последните 25 години? Лъжливата политическа класа? Свързаният с нея икономически модел? Да, и това... Но на мен ми се струва, че те са просто последствия от нещо по-важно... Това, което изчезна във времето на този т.нар. "преход" е нормалното говорене! Разбирате ли? Изобщо не повдигам въпроса за нещата, които би трябвало да кажа като свещеник - че след десетилетия атеизъм българското общество не се върна при Христа, при Животодателя... Имам предвид нещо много по-просто - нормалният човешки диалог за важните неща в живота. 

С годините едни и същи лица превзеха ефира и страниците на вестниците. И превърнаха политическите интриги в единственото важно нещо на света... И за да не се отегчим, на полувремената на мачовете между партиите ни пускаха често напълно лишени от духовен полет певци и певици, или пък врачки, шамани и гадатели, които ни обещаваха, че още утре ще се намери изгубеното от политиците бъдеще... Спокойно можем да кажем, че живеем във времето на медийния диктат на бездуховността! Вече толкова много години и до ден днешен. 

Преди дни гледах едно интервю с Георги Лозанов. Давам за пример него, за да стане ясно, че ако медийните тирани се отнасят така с председателя на СЕМ, то какъв ли е шанса на някой друг да повдигне темата за морала в човешките взаимоотношения. Професорът се възмущаваше от песента "Видимо доволни" и искаше да обясни, че тя създава у подрастващите едно примитивно отношение към секса, като към нещо лишено от емоции. И тогава журналистката (известна водеща, която в моя текст ще остане анонимна) с усмивка му подхвърли: "Никога ли не сте ли правили секс без любов, г-н Лозанов?" Направо се втрещих. Изтърси го така, без капка свян, пред бялата коса на професора. На мен ми беше неудобно да го гледам, но на нея хич не й пукаше да попита. Георги Лозанов обаче направи най-доброто - отговори честно: "Не съм правил. Макар че не знам дали дължа на никого такова обяснение. Но мога и публично да го заявя, не съм правил! ". Този път нормалността победи облакътилото се на трона на словото блудство. 

Така като малки Божии чудеса се прокрадват истински думи, които се опитват да ни променят. Например, много ми хареса как един журналист беше написал, че повече от всичко на българското общество са му нужни сълзите на разкаянието. Или пък друг, който казваше, че истински важните хора в нашето общество не са Борисов, Станишев или Пеевски, а личности като отец Георги от Жегларци. Миналата година около протестите имаше някакъв пик на говоренето за морал. Сякаш тази тема се беше завърнала след дълго пътуване в чужбина отново при нас. Дори в края на годината си бях събрал откъси от някои статии и ги пуснах като новогодишно поздравление. Но сега се страхувам, че това е било просто някакво емоционално избухване, временна мода, която сме разбрали, че не ни подхожда. Или пък просто темата е била само във ваканция и след кратък престой отново замина в неизвестна посока.

И все пак има хора, които пишат за важните неща... Постоянно си казвам, че няма как да виреят в обичайната медийна среда, но те все пак се появяват, оборвайки моето неверие. За тях ми е думата, сега, в навечерието на празника на будителите. За тези, които ни връщат към темите на смирението, кротостта, милосърдието, към Христа Разпнатия за нашите грехове. Най-често такива хора живеят в една постоянна борба, която остава невидима за аудиторията. Борба с падналото естество, което настоява да бъде официален говорител на обществото. 

Няма как да визуализирам това, което имам предвид, освен чрез случки от моя беден опит в медиите. За тези неща никой действащ журналист не пише, има някакво негласно споразумение, че за това не бива да се говори. Няма хигиенна служба, която да проверява медийните кухни. Както и да е…

Преди години водех кратко предаване, посветено на житията на светиите и техните проповеди. От телевизионна гледна точка, вероятно сега би предизвикало усмивка. Но и тогава, и сега, това не ме е плашило. Беше ежедневно. И означаваше, че всеки ден от екрана на една от прохождащите частни медии се чуваха имената на светиите и техните думи. Беше невероятен адреналин... Чувствах всяко излъчване като едно истинско чудо, на което по неизказаната Божия милост съм приет да бъда инструмент и свидетел. Но си беше и истинска битка. Генералният директор изпитваше голяма ненавист към всичко, свързано с Християнството. Спомням си, че го бяхме кръстили "Диоклециан". Вероятно ставаше сутрин, правеше си кафе, пускаше телевизора и попадаше на моето малко предаване... Идваше на работа с качено кръвно, защото беше пълен с агресия към мен и това, което говоря. Затова първата му работа в новия работен ден беше да ме извика, за да ми каже, че ще ме уволни. И вероятно наистина би го направил, но собствениците искаха да има такова предаване. И така всеки ден - звъни сутрин секретарката и ми вика: "Владе, пак си го ядосал и те вика". Крясъци, заплахи... В началото се плашех, после свикнах... 

Спомням си как веднъж влезе в стаята, в която работех, огледа ме, посочи ме с пръст и ми извика: "Стига си говорил на хората за овчедушие. Смелост им трябва, а ти им говориш да са овчедушни!" "Ама, чакайте - казвам - аз не говоря за овчедушие, а за смирение. То е основа на всяка добродетел!" Пръстът се доближи още по-близо: "Ти мене няма да ме учиш!" Ужас! Какво да кажеш. Накрая все пак взе твърдо решение да ме уволни. И тогава, според неведомия Божи промисъл, изведнъж уволниха него... 

След време дойде друг директор. Казваха, че е някакъв писател, но аз не го бях чувал. Гледам го, влиза в кафето и едва ходи. Говореха, че е претърпял някаква операция. "Е, - помислих си - в такива случаи човек се вразумява". А той се дотътри до моята маса, седна до мен и любезно ме информира, че предаването ми е в най-гледания час и е изключено по това време да се говори за Християнство. "Промени се - казва ми - говори за нещо друго." "Не става” – казвам. "Ще те уволня” - заплаши ме той. А аз си помислих: "Да видим кого ще уволнят - мен или теб". Разбира се, този път уволниха мен. Та така... 

Разказвам тези неща, не за да се правя на герой. Бог винаги ме е носил на ръце и ми е давал всичко, а аз постоянно обърквам нещата и правя глупости. Това обаче не е темата сега. Но тук искам да покажа каква война се води за всяка нормална дума. Да не мислите, че в момента е друго... Към всичко това може да се прибави ироничното мнение за теб. И изпитването на всяко нещо, което правиш: „Пушиш, а? А богоугодно ли е да пушиш? Такива сте всичките – едно говорите, а друго вършите!” Също и тоталната несвобода на свободните медии: „Задължително интервюирай този социолог, никога не пиши срещу онзи политик, на едикого си не задавай тези въпроси…” А също и нравствената незаинтересованост: „Пресконференцията на БСП (която и да е партия) е по-важна и сега не можем да се занимаваме с твоите попски глупости…” или: „Иди да отразиш онова погребение и говори с близките… Как така не ти е удобно да ги тревожиш в такъв момент? Това е непрофесионално!” След такива и още много неща не е чудно, че мнозина се оставят на течението и в името на по-голяма заплата на драго сърце се съгласяват да изпълняват волята на някой медиен магнат със съмнителна репутация. „Всички правим компромиси.” – така казват (всъщност, класическият израз е далеч по-циничен: „Всички се навеждат, ти на интересен ли се правиш?”).     

И въпреки всичко, има хора, които не се навеждат, а се опитват да летят. Въпреки всичко, от време на време, мрежите се късат и през тях минават думи, с които душата може да се нахрани. А понякога се късат дотолкова, че през тях минава дори името на Самия Бог – Господ Иисус Христос.  И това изобличава нас, които маниерно наричаме себе си бого-слови. Почти не се намери някой български „богослов”, който да каже две-три разбрани думи на хората за Бога. Да ги утеши. Да поскърби с тях и да им посочи изхода от тревогите – вярата в Господа Иисуса Христа. Сякаш, че сме прекалено елитни да се занимаваме с простолюдието и задължително трябва да пишем и говорим само на висок стил, изпъстрен с гръцки, латински и еврейски думи. И колкото по-неразбираемо, толкова за по-умни се имаме. Но не почувствахме нуждата от обикновени, топли думи към хората, които ни заобикалят. Може би, защото сме престанали да ги виждаме, втренчени в собственото си его на велики теолози и мислители. И когато учениците мълчат, камъните говорят. Така е предвидил Господ и така става. Вместо богословите понякога Христовата утеха я носят тези, които се очаква да бъдат с „каменни” сърца - журналистите.

Преди години писах, че истинските будители на българското общество са свещениците. 

И сега продължавам да мисля така. Но заедно с тях има и други будители. Тези, които не са се отказали от нормалното говорене. Те дават надежда, че в нашето общество все още има живот. Все още има надежда за промяна. Че все пак можем да бъдем други, по-щастливи. Сред съвременните будители са и някои журналисти, блогъри, писатели и пишещи общественици (не знам как да ги нарека по друг начин). И ние сме длъжни да ги подкрепяме, да се молим за тях, да ги отглеждаме с вниманието, с което се хранят птиченцата –предвестници на идването от юг на големите ята. На тези от тях, които не познавам: Бог да ви дава сили! А на другите ще кажа и още: Честит празник, приятели! Написах този текст и за да ви зарадвам.     

Още статии от същия автор: тук

Коментари (2)
  • Marto
    На многая лета, отче!
  • Вера
    Не обичам интернет - най-вече, защото ми губи много ценно време. Обаче когато прочета статия като тази, се утешавам, че понякога интернет може да е и полезен, дори повече - душеполезен.
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.