Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди Кой е моят ближен? За милосърдния самарянин
Кой е моят ближен? За милосърдния самарянин Е-мейл
Оценка на читателите: / 20
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Иларион Алфеев   
Събота, 11 Ноември 2017 06:57

митрополит Иларион Алфеев

(проповед за Осма Неделя след Неделя подир Въздвижение, литургийно евангелие: Лука 10:25-37)

Един законник като се приближил до Иисус го попитал: „Какво да сторя, за да наследя живот вечен?“ В отговора Си Господ го насочил към Закона – първоизточникът, който законникът би трябвало да знае по-добре от всеки друг. Понеже именно в Закона било първо написано: „Възлюби Господа, твоя Бог с цялото си сърце и твоя ближен като себе си“ (Лук. 10:25-27).

Но едно е да знаеш Закона, а друго – да го изпълняваш; едно е да слушаш Божията заповед, а друго – да я въплъщаваш в живота си. Ето защо и законникът пита Господа: „А кой е моят ближен?“. Не всичко му е ясно в тази заповед: за него тя е доста абстрактна.

И Господ му отговаря с притча – за това, как един човек попаднал в ръцете на разбойници, бил набит и лежал изранен и окървавен на пътя. Покрай него минали свещеник и левит, но и двамата се обърнали, като си дали вид, че не го забелязват. И само самарянинът, видял нещастника, се съжалил над него, превързал раните му, качил на ослето си, завел го в най-близкия град, настанил го в болница, платил на лекарите. „Кой от тези тримата бил ближният на нападнатия от разбойници?“ – пита Господ. „Този, който му показа милост“ – отговаря законникът (Лук. 10:30-37).Милосърдния самарянин

И така, Господ дава пример със самарянина – човек, който не принадлежи към „истинската вяра“, към богоизбрания израелски народ. Иудеите се отнасяли към самаряните с презрение, не се докосвали до тях, не разговаряли с тях. Между двата народа съществувала многовековна непреодолима бариера. Отчуждението достигнало до такава степен, че иудеинът по-скоро би умрял от жажда, отколкото да пие вода от ръцете на самарянина. Със същото отвращение иудеите се отнасяли към хананейците, римляните и другите езичници.

Една такава погнуса от хората, които принадлежали към друг народ, към друга вяра, била дълбоко чужда за Христос. В течение на Своя земен живот Той съзнателно преодолявал бариерите, създадени от човешките ръце. Именно затова Той доста често дава в притчите Си примери със самаряни, хананейци, римляни – все хора, към които правоверните иудеи се отнасяли враждебно и презрително.

Господ показал, че примери за човешка доброта се срещат във всички народи и във всички вери, че Законът и Божиите заповеди се изпълняват от хора с най-различни националности и различни вероизповедания. Може да знаеш Закона и да не го изпълняваш, а може да не знаеш Закона, но да го изпълняваш. Така и в наши дни може да бъдеш вярващ православен християнин, но да не живееш по заповедите, а може да принадлежиш към друга вяра, или въобще да не си вярващ, но да изпълняваш Христовите заповеди.

Много хора, които са далече от истинската вяра, без да се замислят, изпълняват Божиите заповеди, просто защото тези заповеди са естествени за всеки човек. А православните християни, горди с това, че принадлежат към избраното Божие стадо, често гледат на тези хора с презрение, като казват: „Нима може да спаси католик, протестант, мюсюлманин или атеист?“ Сякаш фактът, че този човек се явява инославен, друговерец или атеист, вече зачерква целия му живот, обезценява всичко добро направено от него.

Нашият Господ не бил такъв! Той можел доста грубо да говори с фарисеите и книжниците, които знаели наизуст Свещеното Писание, но не правели нищо, за да го изпълнят, които се занимавали с изпълнението на хиляди малки предписания, касаещи за външния начин на живот, но оставяли, както казва Господ, „най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“ (Мат. 23:23), т.е. справедливост, милосърдие по отношение на ближния и вяра, която се изразява с дела. Фарисеите и книжниците само заявявали своята привързаност към истинската вяра, а мнозина самаряни и хананейци на дело доказвали любовта си към Истинския Бог.

Ще дам като пример един случай от собствената си пастирска практика (а подобни случаи има, уви, не малко). Тогава живеех в една затънтена литовска провинция, бях предстоятел на четири малки бедни енории, които се намираха на голямо разстояние една от друга. Веднъж ме помолиха да отслужа панихида на руското гробище, като ни отне дълго време да стигнем до него на автостоп (общественият транспорт не ходеше до там). Заедно с певеца извършихме панихидата; присъстваха повече от стотина човека, дошли с тридесетина автомобила.

Когато панихидата приключи, започна да вали пороен дъжд. Попитах дали не може някой от тях да ни откара до най-близкото населено място. Но един след друг почнаха вежливо да отказват, казвайки, че за съжаление са много заети, в ресторанта ги чака обядът за помена и че ще пътуват в обратната посока. Ние с певеца поехме пеша по междуселския път под проливния дъжд, като не знаехме дори в каква посока да вървим. Извървяхме съвсем малко и внезапно ни догони една кола и ни предложиха да ни откарат, където е необходимо. В колата бяха двойка възрастни литовци, присъствали на панихидата. Попитах ги дали не са поканени на помена в ресторанта. Те отговориха: „Поканени сме, но за нас е много по-важно да направим услуга на православния свещеник, отколкото да отидем в ресторанта“. Това бяха единствените католици сред стотината православни. И кой в този момент се оказа моят ближен?

Това, което Христос говори две хиляди години назад – в историческия, религиозния и националния контекст на Своето време – е актуално и за нашата епоха. И сред нас има не малко фарисеи и книжници, които се гордеят със своята принадлежност към истинската вяра. Но има и „самаряни“ и „хананейци“, на които, както казва св. Григорий Богослов: „им липсва само името „християни“, тъй като с добрите си нрави изпреварват вярата и притежават самата и същност“ (Слово 18). Да се замислим: кой първи ще влезе в Царството Божие – тези, които са толкова уверени в собственото си спасение, че са готови да осъдят всички други на вечни мъки, или тези, които макар и да не принадлежат към истинската вяра, извършват Божието дело – това дело, което ние толкова често се оказваме неспособни да вършим?

източник: «Человеческий лик Бога. Проповеди». М., 2001, превод: Мартин Димитров

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.