Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Богословие Евхаристията е любов
Евхаристията е любов Е-мейл
Оценка на читателите: / 2
Слаба статияОтлична статия 
Написано от протопр. Михаил Кардамакис   
Четвъртък, 07 Ноември 2013 07:48

Михаил КардамакисОсновна истина на православно предание е, че всичко в Църквата има своето богословско и същевременно пастирско измерение - и двете са плод или по-скоро дело на Въплъщението на Бог-Слово. Тази непоклатима вяра съхранява единствения неизменен и пълен отговор на църковното служение спрямо горещите въпроси на човека, който е и винаги трябва да има богословски и пастирски характер.

Тези два динамични аспекта на единното църковно дело спадат към същността на живота и присъствието на Църквата в света и са характерни за уникалността и своеобразността на нейната мисия. Често повтаряме, че Църквата богословства, когато пастирства, и пастирства, когато богословства. Бихме добавили, че Богословието и Пастирството са харизми, които получават своята действителна пълнота в Свещенството; че става въпрос за непрекъснатото откриване на Божията воля и замисъл, които изискват от всички вярващи трезвено сърце, ранено от любов.

И богословието, и пастирството са действителното приемане от всички на даровете на Сина Божий, чиято любов е до смърт, на Пастира и Епископа на Църквата и на нашите души, до свършека на света. Любящото сърце на човека е призвано да отговори на вечното Божие възлюбване чрез Иисус Христос в Светия Дух. Богословието и пастирството не са отделни хуманитарни науки. Те означават подчиняване на нашите схващания и дела на послушанието към Христос като към Ангел на великия Божий съвет заради целия човешки род. Това не е отделен, а всеобхватен въпрос, определено решение, което засяга всички вярващи - членове на Църквата. Всички са призвани да богословстват и да извършват диакония като причастници на харизмите на Духа. Това означава, че християните - духовници и миряни - възвестяват словото на Бога и служат на Неговото дело. Те не казват нищо, в което Христос не присъства и не вършат нищо, което Христос не е извършил. В противен случай отклоняваме нашето слово в ерес и осъждаме нашето дело на провал.

Разбира се, тази преданост е много трудна и мъчителна в сравнение със своеволието и само-планирането. Всеки Божий призив и харизма е чест и слава за човека, търсещ своето кръстно разпъване, така че той да не казва и да не върши нищо, в което не присъства Христос в Неговото крайно смирение. Обикновено от време на време се намесваме между Христос и човека - не за да ходатайстваме, а за да попречим на Христос в срещата Му с човека и на човека в срещата му с Христос – чудо, което обхваща целия смисъл на Историята. Богословието и пастирството в своето взаимопроникване със свещенството, както и целият наш християнски живот, са подражаване на Христос в Неговото Въплъщение, доколкото това е възможно – на този бездънен кеносис, на това дълбоко Негово снизхождане и истинско Божие страдание сред рисковете на човешкия ад. Това е мярата на нашите думи и дела: Христос, бидейки послушен на Отца до смърт, за да бъдат съкрушени непослушанието и човешкият бунт, именно смъртта.

Казваме всичко това не защото се стремим да създадем теоретични проблеми за простодушните вярващи. По-скоро искаме да изразим голямото затруднение, действителния кръст за свещеника или вярващия – „богоносец” и „богослов” – при подхода и възвестяването на неща, които принадлежат основно на Божиите откровения и инициатива. Всяко истинско възвестяване изисква пълна откритост. Без Словото - Премъдростта на Отца, без жертването на Бога, на въплътилото се Слово, на единствения Богослов и добър Пастир на Църквата, с една дума, без Истината, в която се движим чрез Любовта, нито една наша дума, както и нито едно наше дело не са възможни и истински. За да говорим за най-съкровената връзка между Църквата и Евхаристията, както и между Евхаристията и антропологията, първо трябва да сме се научили да бъдем поучавани, а това означава да сме създали безусловна връзка с всички тези свещени неща в личността на „Любящия и Възлюбения”, на Господ Иисус Христос.

Авва Анув каза: “Откакто започнах да призовавам Името Христово, от моите уста не е излязла лъжа” [1].

Съгласно казаното дотук, ако наистина искаме да говорим за екзистенциалното и личностното, вътрешно и сотириологично отношение и общение на човека с Евхаристията, трябва да навлезем в сърцевината на еклесиологичната и заедно с това антропологична тайна; да слезем в дълбините на огнената реалност, където Божият Христос, огненият пламък и огънят на любовта, който изгаря и обновява, се среща с човека, ранен от любовта и горящ от очакване. Именно в Евхаристията божествената икономия за човека събира всички дарове, които изпълват спасения и нов живот; именно тук дарът на живота тържествува като живот в благодарение. Тук не се води диалог между Бога и човека; Бог и човек са сътрапезници на трапезата на безсмъртния живот. Тук на дело се осъществява общението на човека с Бога и в това общение, общението на любовта, придобиваме познание за Божиите слова и дела. Тук, в това и с това взаимно движение или по-скоро тайноводство, се открива „отново и по много начини” чудото на мистично-светотайнствената среща на любовта, която снизхожда, и на любовта, която възхожда, на извора на неизчерпаемия дар на разпростиращото се спасение. Ние не просто познаваме Църквата, а ставаме живата Църква, в нейното най-мощно осъществяване.

За да водим истински християнски живот, с цялата дълбочина и височина, дължина и ширина на църковното тайнство и неговото харизматично богатство, трябва да се върнем към Божествената Евхаристия и в Божествената Евхаристия. Тя е напълно видимо, неизменно - ако искате историческо - доказателство за чудните дела и безкрайните чудеса на Бога. Възможно е това, за което обикновено говорим - имайки предвид отношението на човека с Църквата, за да опишем общението на човека с Бога и особено участието му в тайната на спасението чрез Иисус Христос в Светия Дух - да не изключва известни недостатъци или несъвършенства. По-конкретно: възможно е то да ни въвлече в някакви общи и неопределени, несвойствени и удобни мисли по отношение на пълнотата на християнския живот, колкото и те да изглеждат позитивни и полезни. Тук основно има две опасности:

1. Църквата да бъде приета като религия или като друго название за човешка религия, като по този начин се игнорира фактът, че Църквата е напълно нова реалност като въплъщение на християнската тайна и на християнска вяра.

2. Човекът да бъде ограничен до някакви емоционални и психологически и защо не - принудителни и външни отношения, които религията изисква, като по този начин той се чувства удобно, отнасяйки се формално и неопределено към Църквата, без съзнателно и отговорно, непосредствено и лично отношение с нея.

Много е важно да се подчертае, че ако Църквата е средоточие на света, Евхаристията е средоточие на Църквата в трайната, есхатологична, творческа динамика и историческа приемственост. Божествената Евхаристия, или както обикновено я наричаме, Божествената Литургия, е вечно актуалното и съвременно събитие на божествената икономия в историята на света и в живота на всеки човек. Това събитие конкретно е свързано с единствения и най-важен въпрос - спасението на всички същества, сътворени от Бога. Спасението на човека, а чрез него и на света като творение и история, открива своята пълнота и средоточие в Боговъплъщението, което, въпреки кенотичния Си характер крие силата на окончателно сътресение. Последиците от това сътресение не се ограничават до „украсяването” на повърхностните или външни исторически условия и състояния или до избавянето на човека и всичко, което го заобикаля, от някакви неблагоприятни и несправедливи обстоятелства на земния живот. Спасението, което Христос донесе и извърши чрез Себе Си, приемайки целия човек сред и в сърцевината на земята, разтърсва дълбоко, възраждащо и обновяващо човешкото битие и цялото творение. Това именно е свободата на човека и на живота му от дявола, смъртта и греха - големите и последни врагове на човека и историята.

Когато божествената Евхаристия е Литургия и причастност към тайната на спасението, тя завинаги остава централна тема и неизменен център, жив извор за черпене на смисъла и целта на човека и неговия живот. Всеки човек - и това зависи от самия човек, който обича - очаква и приема непрекъснатата, окончателна и истинна епифания на Христос.

„Нужно е първо да се определи, разгърне и изгради мястото, където може да бъде дарувано идването на Бога и да се подготви бдението за отпразнуването на Неговото пристигане” [2].

Това е Божествената Евхаристия: Мястото и начинът на истинското идване и явяване на Бога, на действителното Богоявление за всички онези съзнателно вярващи, покланящи се „с дух и истина” и празнуващи извършваното сред тях Божие жертвено свещенодействие на тяхното спасение; за всички онези, които очакват още един изобилен дар на Въплъщението, които вече дават плодове и вкусват многообразните дарове на Петдесетница. Защото Светият Дух е Духът на Църквата и на Евхаристията, Който заедно с Христос – двете Божии ръце, извършва и завършва Евхаристията на Църквата. Призоваването и действието на Духа претворява земните дарове на Евхаристията в Тяло и Кръв Христови и в същото време приканва вярващите, духовници и миряни, към приемане на тези Тяло и Кръв.

***
Знаем много добре, че Божествената Евхаристия е велико Тайнство, Тайнство на Тайнствата и че като всяко Тайнство човек не го изучава, а му се покланя. Евхаристията е par excellence Тайнство, което не се обяснява, а се преживява, за което не можем да изказваме общи теории, а да имаме личен опит. За Евхаристията важи преди всичко това, което важи за Църквата:

„Църквата не ни дава система, а ключ. Не ни дава план на Божия град, а начин да влезем в него. Вероятно поради това, че няма план, някой може да обърка пътя. Но това, което ще види, ще го види сам, а не чрез посредник; ще го види директно и то ще бъде реално за него; докато онзи, който само е проучил плана, рискува да остане отвън и нищо да не открие” [3].

„Ключът” или „начинът” е опитът на вярващия в Светия Дух, Който е Дух на Евхаристията и на Общението с Христос; Тайноводецът на вярващия към Господ Иисус Христос:

„Затова ви обаждам, - пише св. ап. Павел към Коринтяни - че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3).

Само чрез вкусването и познаването на светодуховния опит и действие - дарове, от които са лишени еретиците и богохулниците и които притежават вярващите и съвършените, тоест само тези, които отговарят на това условие, могат да бъдат благословени и удостоени да говорят за тази толкова тайнствена и страшна връзка на човека и всеобхватно общение, както е развито чрез евхаристийната практика на Църквата. Става въпрос за връзката между Евхаристия и антропология, както и преди това за връзката между Църквата и Евхаристиологията.

Ако искаме да назовем с друго име опита на вярващия като предпоставка за възприемането на Тайнството Евхаристия, ще го назовем "любов" - святата страст на святата любов. Тя е царският път за придобиването и усвояването на Божиите дарове.

Тя е не се отъждествява с нищо от този свят, а цялото нейно богатство е есхатологично, а нашите критерии за нея са определено харизматични. Само чрез тайната на любовта, на пълния Божий дар можем да влезем в живота на Тайнствата. Ще стигнем до любовта, до притежаването на всичко, ако преди това преодолеем всички образи на сетивните неща и победим движенията на сетивата, за да стигнем до чувството на ума и мъдростта на сърцето, до реалността на опита като емпирично познание, което превъзхожда всяка обикновена представа и знание, понятие и слово.

За духовно-есхатологичните неща – Църквата, Евхаристията, Тайнството и т.н. – не важат теоретичните определения. Определенията се смятат за необходими там, където властва съмнението, а животът се заменя от вербалността. Божиите неща се откриват на тези, които с цялото си сърце и същество бързат за срещата с тях и се възвисяват именно там, където не измислят теории, а се удивяват пред Тайнството. Евхаристията на Църквата – преди всичко бидейки небесна Литургия пред Божия престол - е откровение, което Самият Бог е предопределил за човека преди вековете за неговия по-дълбок, вечен и безсмъртен живот. И тук, в тяхното преживяване, са в сила словата на тайнствения диалог на две несравними, лични същества, изпълнени с любов, която осъществява тяхното общение и единство и в която откриваме нашата свобода и спасение.

„Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене. . . моя Спасител и моя Бог” (Пс. 41:8;6).

Бележки:

1 Γεροντικόν, έκδοσις „ΑΣΤΕΡΟΣ”, σς. 19, 54.
2 Μ. Χαϊντέγερ, Διαμονές – Το ταξίδι στήν Ελλάδα. Εκδ. ΚΡΙΤΙΚΗ, 1998 σελ. 29.
3 π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, „ΑΡΤΟΣ ΖΩΗΣ”, 1973, σελ. 204.

източник: pravoslavie.bg, превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.