Молитвеният подвиг |
![]() |
Написано от проф. д-р Здравко Пено | |
Според св. Николай Кавасила „няма нужда от някаква особена подготовка за молитва, нито от някакво особено място, нито е необходимо да се молиш на глас..., защото няма място, на което Христос да не присъства. Христос винаги е близо до нас. Той е по-близо до онези, които Го търсят, отколкото тяхното собствено сърце"[2]. Св. Йоан Златоуст дава предимство на общата молитва в Църквата и казва: „Ти можеш да се помолиш и вкъщи, но там не можеш да се молиш както в Църквата... Няма да бъдеш чут, когато усамотен призоваваш Владиката, както когато се молиш със своя брат. Защото тук (в Църквата) има нещо повече: единство и съгласие в мисълта, връзката на любовта и молитвата на свещеника"[3]. И наред с ясно изразените форми на молитва, събрани в книгата, която се нарича Молитвеник, акцентът е не върху изговарянето на самите думи, а върху тяхното чувстване, преживяване и разбиране. Молитвата изисква събраността (= съборността) на вярващия: вътрешната „събраност" на ума и сърцето и външната, която се отразява в съборността на всички светци в Христа Иисуса. Духовната смиреност и „събраност" са предпоставки за молитвата, следват ги призоваването на Света Троица, осеняването с кръста и подчертаване тайната на Изкуплението. Освен това трябва постоянно да се има предвид, че съвършеният образец за молитва е дал Господ Христос в молитвата Отче наш, на която Той е учил Своите ученици, а чрез тях — всички християни — как да се молят. На първо място е прославянето на Бога и изтъкването на нашето недостойнство, а не стремежът да се изпълни нашето желание. Благодарението на Бога води до без-страстни молитви и богослужения, а най-висшият вид благодарение е светата Евхаристия: в нея хората се съпътстват от ангелите, които, без да търсят нищо, непрестанно славословят Бога с думите: „Свѧтъ, cвѧтъ, свѧтъ Господь Саваодъ". Молитвата, включена в структурата на светата Евхаристия, се различава от молитвата извън нея. Тя трябва да бъде „с едни уста и с едно сърце". Тази една уста, която се моли за всички в Църквата, не е човешка, а е Христовата. Вярващият народ знае това и изразява своето съзнание с това, че идва на Литургия, дава имена за споменаване по време на Евхаристия, а Христос взема молитвите на народа и ги принася заедно с техните дарове на Отца. Смисъл и цел на молитвата Смисълът на молитвата е в това да направи личността способна да влезе в разговор с Небесния Отец, а крайната й цел е непрестанното пребиваване в близост до Бога. От най-голяма полза е опитът на Божиите светци, които са показали, че само непрестанният подвиг и смирение привличат благодатта на Светия Дух. Великият подвижник на молитвата от най-ново време св. Серафим Саровски е казвал: „Ние трябва да се молим, докато Бог не ни осени със Светия Дух..., когато Той дойде, ние преставаме да се молим"[4]. Съвършените плодове на молитвата се появяват, когато Божията светлина просветли и съедини ума и сърцето на човека, като дава истинско познание за Бога, което води до единение с Него. Затова тази молитва е истинска наука и изкуство, най-дълбоката философия на живота. Светите тайнства и молитвата са общият път за всички, общото ядро на духовния живот на всички, които искат да живеят със Светия Дух. [1] Вж. Флоровски, Г. Елементи Литургиjе // Ο Литургии. Београд, 1997,200. [2] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 6, PG 150, 681 В. [3] Св. Йоан Златоуст. Против аномейците — За природата на невидимия Бог, 3, 6, PG 48, 725. [4] Цит. по Флоровски, Г. Елементи Литургиjе, 202. Из "Основи на православната вяра (Катихизис)", Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. "Синтагма", Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.
|