Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Православието и Европа
Православието и Европа Е-мейл
Оценка на читателите: / 13
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Василий Гондикакис   
Вторник, 20 Август 2013 09:45

Василий ГондикакисЧовекът, венецът на творението, носи в себе си опасния дар на свободата.  Затова той самият е опасен и изморителен за всички системи и теории. Неговото спасение не е във външното получаване  на блага. Човек не влиза в създаден от трета страна  рай. Раят като удивление на живота изгрява от всеки един човек. „Царството Божие вътре във вас е”. В човека се заражда „внезапното чудо”, промяната, удивлението, изненадата. Той може да се покае, да се преобрази; да промени ум и облик. Той запазва изненади за теб. Последният може да стане пръв и първият последен. Животът му не е предначертан. Неговата стойност не  е пресметната. Той е битие в развитие. Той е на път. Той пребъдва винаги същият, ставайки напълно друг чрез божествената благодат.

Той не е част от цялото. Той потенциално е цялото. Той е цялата Църква в умален вид. Църквата идва и иска да спаси това извънредно, уникално и неповторимо, което всеки човек крие в себе си. Чрез спасението и просветлението на човешката личност се осветлява и спасява целият свят и творение. Ако човешката теория на съвременната физика заключава, че вселената е била създадена с такива координати, за да  може човекът да бъде създаден и  да живее, можем да кажем, че Църквата е била създадена, за да принася литургичната реалност като богочовешка утроба, която извайва свободния човек. Тя е майка, а не мащеха на човека. Тя го износва, ражда, възпитава, търпи и понася. Дава му възможност да се развие. Да осъществи целта на своето съществуване. Тя иска да го види спасен, удостоен, зрял, свободен, независим. След като всеки обобщава цялото „в любовта”, независимостта на свободата не уврежда, а утвърждава автентичността на единството.

В тази литургична атмосфера на Църквата Бог се жертва, за да може да бъде спасен човекът, незначимият, презреният, отклонил се и погинал. Бог „дойде да подири и спаси погиналото”. Това, че Божият Син, ставайки Човек и връщайки се при Своя Отец, взема със Себе Си като пръв обитател на рая не някой ученик, а един неизвестен разбойник, показва радостната вест на Евангелието: човекът може да се покае. В последния момент може да спечели всичко. Загубеният може да се намери, болният може да се изцели, опетненият може да се очисти и мъртвият може да възкръсне. Това става през Страстната Седмица и в Светата Литургия на Православната Църква. Това спасение на човека търсили и очаквали поколенията, които отминали в гръцката и световна традиция и история. Това освобождаване търси и днес човекът.

Ако човек се уравновеси в свободата и благодатта, ако служи  като свещеник на творението и ако евхаристийно (= благодарствено) приеме и използва цялото творение, тогава поема по пътя на спасението, осъзнава своята мисия и животът му става свещенодействие, а неговото духовно занимание - благотворна дейност за целия свят. Така човекът се спасява, а чрез него  и творението. Защото „самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Римл. 8:21) Но ако действа по друг начин, ако се подаде на изкушението на себелюбието и обожестви своята алчност, жажда за власт и господство над хората и творението, тогава неговата параноя и неуравновесеност ще завлече цялото творение в окончателна погибел.

Ако поставим като цел на нашия живот икономическото развитие  и нарастването на дохода на глава от населението, ако нашият идеал е Homo Oeconomicus, тогава нашата свобода е излишна. И тези, които ни ръководят, се грижат да ни освободят от излишния товар на личната свобода. Напротив, ако сме настоятелни, ако търсим автентичното, макар и минимално, което разкъсва оковите на всяко робство и събаря преградите на всяко изолация, ако искаме да стигнем до „вратата, която никой не може да затвори” и да продължим в безкрайното простиране към тайната на общението на възлюбените личности, а не към ада на воюващите помежду си индивиди, тогава решението е „новата твар” и логиката на Св. Литургия, логиката и животът на Православната Църква. Сартър е напълно искрен и изразява цяла една цивилизация и състояние на живот, когато казва, че адът- това са другите.  Съответно  напълно искрен и изразява една друга цивилизация един авва от Патерика, който казва: „видял си брата си - видял си Господа, твоя Бог”.

* * *

Ако видиш Европа и човека през призмата на Св. Литургия, спонтанно казваш: Да и Не. Отличаваш напредък и инертност; богатство и сиромашия.  Съществува нещо в историята й, което не понасяш. Нещо блести, което не е злато. Нещо се крие, което е подозрително.  Целият живот в Европа се организира по различен начин. Жизнеността на човешката спонтанност остава в периферията.  Богословието се превръща в схоластицизъм, Църквата в държава, духовният живот се помрачава. Човекът протестира.  И оправдаваш виковете на инакомислещите. Не понасяш налагания ред.  Казваш "Да!" на виковете за свобода.  Чувстваш се близо до съмненията, които изразяват нещо дълбоко и човешко; борят се отчаяно за рядкото и за това, което трудно се намира, от което биват лишени.

В тази паралитургична традиция човек се чувства смазан. Проблемите се решават чрез енергичната намеса на силните: за да задържат чиста своята „вяра”, те пращат еретиците на кладата.  За да задържа чиста своя раса, правят другите на сапун. За да наложат на народа рая, който са измислили, затварят милиони в каторгата.  Западът не е преодолял това изкушение: лесното решение на тоталитаризма.  За него човекът винаги е бил голямо мъчение, защото той  се оказал много непримирим, непригодим и дразнещ. И днес, когато демократични режими конституират Европейския съюз, Западът не може да използва чисто традиционните средства. Но когато не си се  научил да мислиш, говориш и организираш по друг начин, когато традиционно даваш  сходни решения, е нормално и неизбежно да се върнеш към същия метод на твоето начинание. Той  е сложил печат върху теб и те е формирал.

Когато обаче Европа се смята за силна, с икономическа мощ и технически напредък, когато се смята за страхотна и от православни гърци, когато толкова много съседи гледат Европейския Съюз със страхопотичание и искат да влязат в него, когато всичко това се случва, тогава тя чувства, че може да продължи със своята логика, прилагайки същите методи внимателно и с известна показност на демократично благолепие; тя няма да говори за ограничение, а за защита на човека.  И естествено ще се възползва максимално от съвременната електронна технология, където, ако разполагаше с нея по-рано, щеше да направи чудеса, давайки радикални решения и навярно друга насока в историческото развитие на обществото.

 

* * *

Затова  не са издържани мненията, че съществуват някои богати и силни, които онеправдават нас, бедните и малкото от „религиозното и културно малцинство”. Това е лъжа. Ние сме богатите, силните и културни, които онеправдаваме себе си и всички други.  Имаме мощта на Духа и нерушимото наследство, което ни прави отговорни за защитата на човешката свобода и достойнство. Крокодилските сълзи няма да ни освободят от отговорността. Ние сме длъжници.  Хората ще потърсят сметка от нас, хилядите, милионите, които са били онеправдани, изгорени, изгнили в каторгите и тези, които днес живеят в глада на разкоша и в затвора на „свободата”, която ги води до упоение и ги задавя.

Няма да ни спаси никакво алиби, когато застанем на последния съд, когато ще се опитаме, но няма да можем да се оправдаем за  това защо не живяхме и не дадохме свидетелството за нашето Предание, което дава въплътено и практическо решение на проблема на човека и на обществото; на проблема за смисъла на живота и на неговото продължение. Икономически може да стоим по-долу в сравнение с другите народи и ако не притежаваме капиталите на Европейската банка (на гръцки τράπεζα),  но ние имаме други уникални, неизчерпаеми литургични „капитали” на една друга (света) Трапеза, която е способна да храни вселената с радостта на Възкресението, която побеждава смъртта:

 „Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта” (Пасхално слово на св. Йоан Златоуст). Нашият дълг е голям, конкретен и вселенски.  Това, че и най-малката Православна Църква, малка по брой бярващи и немощна по човешки, предизвиква някаква реакция – защото тя спасява човека – се открива в проявите и действията на „силни и отговорни” хора, където по правило, ако тя беше пренебрежимо количество, трябваше да я подминават с мълчание, докато става точно обратното.

От една страна, от центровете за власт и от „управниците на тоя свят” се изразява безпокойство. Г-н Хънтингтън със своите заплахи в Харвард отбелязва, че присъствието на Православието и на неговата чужда логика е опасна аномалия за източната област на Средиземноморието (По думите на Хънтингтън „Европа свършва там, където свършва западното Християнство”).  От друга страна, старият изследовател и познавач на историята на Православната Църква сър Стивън Рансиман казва, че Православието има силата да оцелее през идващия век (т.е. 21 век). Римокатолицизмът и Протестантството имат същата логика и се движат в същата рамка и тоталитарна тактика, където човекът бива игнориран и подценяван.  И двете страни са прави. Въпреки че започват от различни предпоставки, те завършват в едно и също: откриват същата реалност, която за едни е ухание на живот в живота, а за други ухание на смърт в смъртта (2 Кор. 2:16). Ние, православните, трябва да сме благодарни и на двете страни (първо на първата), защото ни изпращат същото послание: не можем да спим ненаказани.

* * *

Изводът?

- Не сме малцина,  а мнозина. Нашето множество и сила се намират в динамизма на кваса на свободата на Духа.

- Няма да ни „изядат”. Длъжни сме да се жертваме, за да дадем на гладуващите „небесния хляб, храната на целия свят”, който се преломява и не се разделя; с който се храним се и никога не се изчерпва. Така намираме себе си, придобиваме сила и издължаваме нашия дълг.

- Не се страхуваме  и не се стъписваме. Не защото сме силни, а понеже е силен Този, Който ни обича и обича всеки неизвестен и анонимен човек с любовта, която обича вселената.

- Нашата епоха е критична, следователно добра, ако я видим през тайната на св. Литургия, на свещеното Откровение; тя е повод за покаяние и спасение на всички нас.  Ако бяхме наред съгласно въображаемата човешката мисъл, ако нямахме проблеми или мислихме, че нямаме, бихме били в състояние на опасно упоение, сън и лъжеусещане.

- Не се отбраняваме. Атакуваме. И атаката се осъществява в полза на онези, които атакуваме. . .

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.