Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

10.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Всички сме отговорни за всичко
Всички сме отговорни за всичко Е-мейл
Оценка на читателите: / 31
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Василий Гондикакис   
Петък, 05 Юли 2013 09:15

архим. Василий ГондикакисЖивотът е интересен, защото е рискован и непредвидим. Всичко е в постоянен риск и всичко е сигурно чрез вярата и доверието в любовта на Христос. Стават неочаквани изненади: Нито стоящият далеч и чужденец е изключен от спасението, нито близко стоящият и ученикът е подсигурен.  Един разбойник пръв влиза в рая. Един ученик се отрича от Учителя и друг Го предава. Един стотник има вяра.  Първосвещениците осмиват и искат Разпятието. Най-жестокият гонител става най-великият апостол. Всичко е добро и интересно, защото всичко го устройва „грижещият се за всички Бог”.

Той с обич се отнася към отклонилия се и дразнен от нечисти духове човек; съди строго лицемера, който се прави на законоучител и измъчва хората; изцелява болните; зове при Себе Си всички изморени и отчаяни; изхвърля вън търговците и менячите на пари, които обръщат Божия дом в дом за търговия. Стават странни неща. Често тези, които Го представляват, не Го познават, а  тези, които Го отхвърлят, Го търсят. Идват от изток и запад и сядат с Авраам, Исаак и Йаков, но  въображаемите синове на царството биват изхвърлени във външния огън.  Някои, които казват „Господи, Господи” и се представят за проповедници и чудотворци, ще чуят (тоест чуват, но не разбират) „Никога не съм ви познавал”. Някои консервативни проповядват вкиснало богословие; други прогресивни – блудкаво богословие; и не го разбират.  В същото време безшумно изтичат реки на благодат от някои страдащи, смирени и неизвестни.  Бог е  непогрешимата и премъдра любов, а ние - рисковано и неоправдано лекомислие.  Но за всички нас винаги остава пътят на покаянието.

„Възпитавам” означава, че зная какво е Бог, светa, човекa. Зная какво е детето. Откъде тръгва. Кой е неговият стремеж, очакване и възможности. Какви въпроси се зараждат в него и какви отговори се дават.  Когато аз, който уча, съм окаян и неадекватен, с ограничени интереси и недостатъчно познание на тайната на живота и на човека, ставам неподходящ за делото на педагог. Когато детето е орел на духа, а аз го гледам като птиче,  като „кокошарник” на системата,  за да ми дава яйца и месо за продажба, тогава съм невежа и задавям исканията на орела, който има други хоризонти на живота. Лети на друга височина и прави гнезда на други върхове. Църквата знае какъв е човекът, коя е неговата природа и мисия. Тя не се занимава просто с явлението религия. Нямам пред себе си студенти по религиознание, а чувствителни създания, които искат да живеят.

Длъжен съм да дам подходящата храна, за да се развият, и играчките, за да играят. Не им излагам всичко, което се разпространява на религиозния пазар да избират сами.  Отстранявам острите  вещи, за да не се порежат, играейки, и всички лекарства, за да не се натровят, опитвайки от тях.  Децата от която и да е религиозна традиция, когато видят и чуят своя учител лесно и безпроблемно да им излага всички религиозни вярвания и символи – спонтанно ще се ограничат в себе си, ще се затворят във вярата си, защото ще откроят опасността от духовното безразличие и религиозния аморализъм. Техният учител не е педагог, а търговец на информация.

Когато се покаже истината на любовта, която се жертва и им гарантира възможността за личностен живот и свобода, тогава всяко дете спонтанно отваря сърцето си, както цветето отваря своите листчета на слънчева светлина - и  започва красотата на живота и на отговорността. Всеки бива преценен и преценява спонтанно вътре в себе си. Зачитам свободата на другия означава, че се жертвам, за да я гарантирам. Свободният в Духа човек - където и да се намира - е част от нашето истинско аз. Едно тяло и един дух сме ние, многото.  Нито пък свалям тайната на живота в бездушната баналност на безразличието. Нито игнорирам жаждата и очакването на младия човек за дивните и непостижими неща. Църквата открива тайната на света в душата на детето, за да се радва на красотата на живота и на отмяната на смъртта. Голямо благословение е за света, когато ние, православните, сме истински православни.

В заключение: чрез православния опит и живот конфесионалният урок е открит и неограничен. Отвореното по човешки е затворено и непоносимо. Никоя негова свобода не може да излезе извън границите на тлението на пространството и на времето, които не вместват човека.  Вероучение за всекиго е удивлението от любовта, от смирението на Бог Слово, Който обожествява човека. Не е вероучение обаче грубата намеса на човека спрямо човека. Няма да направя по-човешко посланието на живота, когато представям Христос не като Богочовек, както Църквата вярва в Него, а като  основател на религия, от многото религии, които съществуват. На никой не помагам, когато казвам, че Пресветата Майка на Богочовека не е Богородица, а една добра жена.

С простота и убеденост се изричат неизречените неща и се преживяват други, за които не смеем да се надяваме:  Бог има такава любов, че става Човек; и човек има такива възможности, че може да стане бог по благодат. Неговата Пресвета Майка не е Христородица, а Богородица „ която творение гледа и се радва”. Тези неща се казват и преживяват от Православната Църква. Нито истината се налага насила, нито пък чудото бива скрито от страх. Истината на въплътената Любов не убива, нито разпва някой, а  приема да бъде разпната, за да спаси Своите мъчители.

В живота на човека съществуват трудности и изкушения. Съществува дяволът, който сее плевели сред доброто семе. Мнозина искат да премахнат плевелите.  Господарят на полето съветва: по-добре не ги закачайте. Оставете ги да растат заедно до жътва. Тогава ще кажа на Ангелите да извадят плевелите и да ги изгорят. Ние искаме веднага да разчистим нещата. Той отново съветва: изчакайте! Да не би да не различавате точно къде се намира злото.  Не различавате правилно болестта и заедно с  плевелите ще изгорите и себе си!  Ние обаче сме сигурни за непогрешимостта на нашата диагноза.  И се намесваме динамично, за да се очисти полето на историята. Горим плевелите на еретиците и на неверните, за да задържим чиста вярата. Горим заразите на по-низшата раса, за да задържим чиста нашата бяла раса. Убиваме експлоататорите на народа, за да наложим справедливост и равенство чрез насилието на решението и мощта на нашия юмрук. Но не така се намира решението. Всички са част от нашето собствено аз.

Всички очакват спасението. Всички сме отговорни за всичко. Докато лъжата убива другия, за да наложи себе си, истината се разпва, за да спаси своите мъчители. Увещанието на Църквата е „Разпни се и не разпвай! Бъди онеправдан и не неоправдавай!”. Крайната цел на Божията воля е „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”.     

Когато независимо от съзидателната за всички Истина искам да наложа моето мнение, тогава:

Или убивам другия, за да спася моята теория, или убивам истината (изравнявам здравото с болното), за да замая човека и да постигна моите планове. Връзката между истината и любовта е неразривна. Едното не съществува без другото. Истината на любовта създава света, а любовта на истината освобождава човека. „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32). Лъжата или убива човека, за да спаси своята теория, или убива истината – като приравнява маската с реалността – за да отмени свободата на човека. Истината е любовта, която се жертва, за да спаси човека, немощния и неоправдания.

Лъжата е грубата намеса, която се налага чрез насилието. Тя затваря човека в присъдата на бедствието. И я нарича религия, ако нейният деятел се представя за пророк, или демокрация, ако играе роля на политически водач. Грубостта на упорството обаче царува, но не во веки. Тя измъчва човека само в историята. Времето минава. Безумието угасва. Юмрукът се стопява. Жертвите остават. И сред воплите на болката и реките кръв, които проливаме, виждаме спокойно самата истината на Любовта, която се явява неуязвима и ни очаква...

Дори всички да се въстанем, за да изместим Единия Създател на всичко и да поправим Неговото дело, не постигаме нищо, освен бедствия за света.  И всички ние, ако сами решим да Му помогнем с нашия помисъл, пак напразно работим. Когато с благоговение осъзнаем сакралността на живота и вседържителството на Любовта, се връщаме в себе си в покаяние. Смиряваме се с признателност и благодарим, изпитвайки срам. Молим да бъде Неговата воля и се съсредоточаваме в питомната маслина на живота. Немощните стават всемогъщи. Те са благословение за всички, защото всички сме едно.  Очакването на народите и крайната цел на Божието решение е: всички да бъдат едно.  От любов към чувствителните души, по цялата земя, където страдат и жадуват истината на свободата; и от уважение към тези, които са били смачкани - и биват мачкани  от терора на лъжата, е хубаво да уважим светостта на човешкия живот, както Бог го е създал...
 
превод: Константин Константинов
 
Коментари (2)
  • Малина  - ИСТИНА.АМИН.
    ИСТИНА.АМИН.
  • Петрана Дончева  - Всички сме отговорни за всичко
    Благодаря на Бог,че имах щастието да прочета тази статия!Бог с нас и ние с Него!Амин.
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.