Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди Великопостната молитва на Св. Ефрем Сирин
Великопостната молитва на Св. Ефрем Сирин Е-мейл
Оценка на читателите: / 16
Слаба статияОтлична статия 
Написано от протопр. Александър Шмеман   
Петък, 22 Март 2013 12:49

efrem sirinМолитвата, която преданието приписва на един от великите наставници на духовния живот - свети Ефрем Сирин, - може действително да бъде наречена великопостна молитва, тъй като тя заема особено място сред всички песнопения и молитви на Поста.

Ето текстът на тази молитва:

 

Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене,
Твоя раб.

Ей, Господи Царю!
дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат,
защото си благословен во веки веков.
Амин.

Господи и Владико живота моего,
Дух праздности, униния, любоначалия и празднословия не даждь ми.

Дух же целомудрия, смиренномудрия, терпения и любви даруй ми, рабу Твоему.

Ей, Господи, Царю!
Даруй ми зрети моя прегрешения
И не осуждати брата моего.
Яко благословен еси во веки веков.
Аминь.

 

Тази молитва се чете два пъти в края на всяка великопостна служба от понеделник до петък (в съботите и неделите не се чете, тъй като, както ще видим по-нататък, богослуженията през тези два дни се различават от общия великопостен ред). При първото четене на тази молитва след всяко моление се прави поклон до земята. След това дванадесет пъти всеки повтаря наум молитвата "Боже, очисти ме, грешния", като прави дълбок поклон. После отново се чете цялата молитва, след което се прави един поклон до земята.

Защо тази кратка и проста молитва заема толкова важно място в цялото великопостно богослужение? Защото в нея се изброяват по особен начин - присъщ само на тази молитва - всички отрицателни и положителни елементи на покаянието и се определя, така да се каже, подредбата на нашите индивидуални подвизи. Целта на тези подвизи е преди всичко освобождаване от някакъв основен недъг, който дава насока на целия ни живот и ни пречи да поемем по пътя на обръщането към Бог.

Основният недъг е безделието, леността, нехайството и небрежността. Това е тази странна леност и пасивност на цялото ни същество, които ни теглят винаги надолу, а не ни издигат нагоре, които постоянно ни убеждават, че не е възможно, а поради това не е и желателно да променим нещо. Това е наистина дълбоко вкорененият в нас цинизъм, който отвръща на всеки духовен призив: "Защо?" - и заради който в продължение на целия си живот разпиляваме дарените ни духовни сили. Безделието е коренът на всички грехове, защото то отравя духовната енергия при самите й извори.

Плодът на безделието е унинието, в което всички учители на духовния живот виждат най-голямата опасност за душата. Във властта на унинието човекът е лишен от възможността да вижда нещо добро или положително; за него всичко се свежда до отрицание и песимизъм. Това е воистина дяволската власт над нас, защото дяволът е преди всичко измамник. Той мами човека за Бога и света, той изпълва живота с тъмнина и отрицание. Унинието е самоубийството на душата, защото, ако човек се намира във властта на унинието, той е напълно неспособен да вижда светлината и да се стреми към нея.

Любоначалие! Любовта към властта. Колкото и странно да ни изглежда, тъкмо безделието, леността и унинието изпълват живота ни с любоначалие. Леността и унинието извращават цялото ни отношение към живота, опустошават го и го лишават от всякакъв смисъл; те ни заставят да пожелаем да ни се въздаде за едно изцяло неправилно отношение към другите хора. Ако моята душа не е насочена към Бог и не си поставя за цел вечните ценности, тя неизбежно ще се превърне в егоистична и егоцентрична, което означава, че всички други същества ще се превърнат в средства за удовлетворяване на нейните желания и удоволствия. Ако Бог не е Господ и Владика на моя живот, то аз самият се превръщам в свой господар и владика, превръщам се в абсолютен център на моя собствен свят и разглеждам всичко от гледната точка на моите нужди, моите желания и моята преценка. По такъв начин любоначалието от корен извращава моето отношение към другите хора, като се старае да ги подчини на себе си. То не винаги ни подбужда действително да се разпореждаме и да властваме над другите хора. То може да намери израз също в равнодушието, презрението, отсъствието на интерес, на внимание и уважение към другите хора. В този случай духът на безделието и безнадеждността е насочен към другите и тук духовното самоубийство се съединява с духовното убийство.

След всичко това идва ред на празнословието. Сред всички създадени от Бог твари единствено човекът е получил дара на речта. Всички свети Отци виждат в това "отпечатък" на Образа Божий в човека, защото Сам Бог ни се явява като Слово (Иоан. 1:1). Но като най-висш дар дарът на речта е в същото време и най-голямата опасност. Действително, изразявайки самата същност на човека, неговото себеосъществяване, той тъкмо благодарение на това може да се превърне в средство за падение, самоунищожение, измама и грях. Словото спасява и убива; словото вдъхновява, но словото и отравя. Истината се изразява чрез словото, но и дяволската лъжа използва словото. Притежавайки най-висшата положителна сила, то тъкмо поради това има и огромна отрицателна сила. То създава положителното и отрицателното. Когато словото се отклони от своята божествена природа и предназначение, то се превръща в безделно. То вече укрепва духа на безделието, унинието и любоначалието и животът се превръща в същински ад. Тогава словото действително става власт на греха.

Следователно покаянието е насочено срещу тези четири прояви на греха. Това са препятствия, които трябва да бъдат отстранени. Но само Бог може да стори това. Затова и първата част на тази великопостна молитва е вопъл от дълбината на човешката безпомощност.

След това молитвата преминава към положителните цели на покаянието; те са също четири.

Целомъдрие! Ако не се придава на тази дума, както често правят, само нейното сексуално, странично значение, то тя трябва да се разбира като положителната противоположност спрямо духа на безделието. Безделието преди всичко означава разпиляност, разделение, разпокъсаност на нашите мнения и разбирания, на нашата енергия, невъзможност да се видят нещата такива, каквито те са, в тяхната цялост. Тъкмо целостността е противоположността на безделието. Ако обикновено смятат целомъдрието за добродетел, противоположна на сексуалната извратеност, то това става благодарение на обстоятелството, че разпокъсаността на нашето съществуване никъде другаде не се проявява толкова силно, колкото в сексуалния разврат, в отчуждаването на живота на тялото от живота на духа, от духовния контрол. Христос е възстановил в нас целостността, възстановил е истинската йерархия на ценностите, отвеждайки ни обратно към Бог.

Първият прекрасен плод на тази цялостност или целомъдрието е смирението. Ние вече говорихме за него. То преди всичко е победа на истината в самите нас, унищожаване на цялата тази лъжа, в която обичайно живеем. Единствено смирените са способни да живеят според истината, да виждат и приемат нещата такива, каквито те са, и благодарение на това да съзерцават Божието величие, доброта и любов към всичко. Ето защо е казано, че Бог дарява с благодат смирените и се противи на гордите.

След целомъдрието и смирението, разбира се, следва търпението. Грешният в своята естествена природа човек е нетърпелив, тъй като, без да вижда самия себе си, той прибързано съди и осъжда другите. Неговите понятия за всички неща са непълни, разпокъсани, изкривени, той съди за всичко съобразно собствения си вкус и своята гледна точка. Той е равнодушен към всичко освен към самия себе си и затова желае животът незабавно да стане успешен за самия него.

Търпението е наистина божествена добродетел. Господ е търпелив не защото Той се отнася снизходително към нас, а защото Той наистина съзира самата дълбина на нещата, която ние не виждаме поради слепотата си и която е открита единствено за Него. Колкото повече се приближаваме до Бог, толкова по-търпеливи ставаме, в толкова по-голяма степен отразяваме в себе си свойственото само за Бог грижливо отношение и уважение към всяко отделно същество.

И накрая идва венецът и плодът на всички добродетели, на всички усилия и подвизи - любовта, тази любов, която, както вече казахме, може да бъде дарена единствено от Бог; това е онзи дар, който е целта на цялата духовна подготовка и опит.

Всичко това се събира в едно в последното моление на великопостната молитва, в което ние се молим за това, "да видим своите прегрешения и да не осъждаме своя брат". И в края на краищата пред нас се изправя една опасност - високомерието. Горделивостта е източник на зло и злото е източник на горделивост. Само че съвсем не е достатъчно да виждаш своите прегрешения, защото, дори това да изглежда като добродетел, то може да се превърне в горделивост. Писанията на светите Отци са пълни с предупреждение срещу този род измамно благочестие, което под прикритието на смирението и самоосъждането може да доведе до дяволска горделивост. Но когато ние "виждаме греховете си" и "не осъждаме своя брат", когато, с други думи, целомъдрието, смирението, търпението и любовта се съединяват в съществото ни в едно единно цяло, тогава и само тогава главният враг - горделивостта - се унищожава в нас.

След всяко моление на молитвата ние правим поклон до земята. Поклони до земята се правят не само по време на молитвата на свети Ефрем Сирин; те са отличителна характеристика на цялото великопостно богослужение. Но в тази молитва тяхното значение се разкрива най-добре. В дългия и труден подвиг на духовно възраждане Църквата не отделя душата от тялото. Човекът е отпаднал от Бога целия - и с душата, и с тялото си; и целият трябва да бъде възстановен, за да се върне при Бог. Греховното падение се състои именно в победата на плътта - на животинската, ирационална похот в нас - над духовната, божествена природа. Но тялото е прекрасно, тялото е свято, така свято, че Сам Бог "е станал плът". Значи спасението и покаянието не са презрение към тялото или пренебрегване на тялото - а възстановяване на тялото в неговото истинско служене, като израз на живота и духа, като храм на безценната човешка душа. Християнският аскетизъм не е борба срещу тялото, а борба за него. Ето защо целият човек - и с душата, и с тялото си - се кае. Тялото участва в молитвата на душата така, както и душата се моли не извън, а вътре в своето тяло. По този начин поклоните до земята, този психо-телесен знак на покаяние и смирение, на поклонение и послушание, са отличителна черта на великопостното богослужение.


© Фондация "Покров Богородичен"

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.