ПЦДОН

Начало Святост Великият Наместник
Великият Наместник Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Тихон Шевкунов   
Вторник, 19 Март 2013 21:16

отец Алипий ВороновНа 12 март 1975 г. в Господа се представи архимандрит Алипий (Воронов), наместник на Псково-Печорския манастир, заради чиито трудове и мъжество обителта не само беше спасена от закриване, но и се украси с цветовете на старчеството, да не говорим и за забележителното външно благолепие. По-надолу публикуваме разказа на архимандрит Тихон (Шевкунов) от книгата „Несветите светии”, посветен на този забележителен човек.

Говорейки за себе си, Великият Наместник на Псково-Печорския манастир отец Алипий на всеослушание провъзгласил: „Аз съм съветски архимандрит”. И с охота потвърждавал това изказване и на думи, и на дело.

В началото на 60-те години в манастира със задачата да намери повод за закриване на обителта дошли членове на областната управа. Разхождайки се из манастира, те видяли поклонници да обработват градините и цветните лехи, и веднага се обърнали към отец Алипий:    

- На какво основание тези хора работят тук?

Съветският архимандрит им отвърнал:

- Народът-собственик се труди на собствената си земя!

Всички въпроси приключили.

Друг път в Псков със същата цел била изпратена още една – сега финансова – комисия на народния контрол. Наместникът се усведомил с какво били упълномощени дошлите лица.

-  Ние представляваме финансов орган, който...

Отец Алипий ги прекъснал.

- Аз имам само един началник – Псковският епископ Иоан. Отидете при него за разрешение. Без него няма да ви допусна до финансовите документи.

Проверяващите си отишли, а след няколко часа Псковският архиерей позвънил на отец Алипий и смутено помолил да допусне контрольорите за проверка.

- Позвъняването няма да свърши работа, Владико. Изпратете ми телеграма. - отвърнал отец Алипий.

Скоро постъпила и телеграмата. Когато народните контрольори отново представили пред отец-наместника това, държайки телеграмата в ръце, той попитал:

- Кажете, вие комунисти ли сте?

- Да, принципно сме комунисти...

- И сте получили благословия от епископа? От Псковския владика? М-да... Сега ще изпратя тази телеграма в областния комитет на партията...

С това финансовата проверка на манастира приключила.

Иван Михайлович Воронов – това било името на архимандрит Алипий до пострижението – четири години той воювал по фронтовете на Великата Отечествена война и извървял пътя от Москва до Берлин. А след това още 13 години отбранявал Псково-Печорския манастир, като го защитавал от държавата, за която някога проливал кръвта си.

И в тази, и в другата война отец Алипий е трябвало да се сражава на живот и смърт. На тогавашния първи секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов на всяка цена му била нужна велика победа. Не по-малка от Победата на неговия предшественик, на чиято слава той мъчително завиждал. За своя триумф в следващите битки Хрушчов избрал хилядолетната Руска Църква и ѝ обявил война, като тържествено обещал пред целия свят, че скоро ще покаже по телевизията последния руски поп.

Набързо били разбити, закрити, преоборудвани като складове и машинно-тракторни станции хиляди катедрали и храмове. Изпразнена била голяма част от висшите духовни учебни заведения. Разпръснати били почти всички манастири. Множество свещеници се оказали в затворите. На територията на Русия действащи останали само два манастира – Троице-Сергиевата лавра, принудително запазена от властите като църковен резерват за показ пред чужденците, и провинциалния Псково-Печорски манастир. Тук срещу могъщите сили на атеистичната държава се изправил Великият Наместник. И което е най-прекрасното – той победил!

В онези години гонената от всички Руска Църква следяла за изхода на тази неравна схватка. Новините от Печор се предавали от уста на уста, а по-късно участници и очевидци на тези събития записвали своите свидетелства.

Ето няколко хроники от тези вече далечни сражения.

В една зимна вечер в кабинета на отец Алипий влезли няколко цивилни човека и му връчили официално нареждане: Псково-Печорският манастир бил обявен за закрит. На наместника се заповядвало да уведоми братята за това. Запознал се с документа, отец Алипий изхвърлил документите в силно горящата камина пред очите на чиновниците. На изумените посетители той спокойно обяснил:

- По-добре да приема мъченическа смърт, но няма да закрия манастира.

Между другото изпепеленият документ бил постановление от Правителството на СССР и под него стоял подписа на Н.С. Хрушчов.

Тази история е описал един очевидец – предан ученик на Великия Наместник – архимандрит Натанаил.

Самият аз не успях да се запозная на живо с отец Алипий. Но стане ли дума за Псково-Печорския манастир и той да не се спомене – това е просто невъзможно.

***

Имах късмета да се запозная с много монаси, живяли при Великия Наместник. А също така и с известни художници, писатели, учени, реставратори от Москва, Ленинград, Рига, събирали се през онези години в неговия гостоприемен дом. За тях той винаги ще остане пример за безстрашен духовен монах-войн, идеал за взискателен и любящ баща.

Въпреки цялата прагматичност и дори подчертана земност, силната практическа пресметливост, блестящото, доста често рязко остроумие и поразителната находчивост на отец Алипий, мнозина съвременници (в това число и монаси с висок подвижнически живот) го почитали като светия. Архимандрит Серафим, притежаващ безусловен авторитет в манастира, вече след смъртта на отец Алипий искрено се учудвал на монаси, които мечтаели за далечни поклонничества към местата, където се били подвизавали велики светии: ”Защо да пътувате на далеко? – недоумявал той – Отидете в пещерата, там са мощите на отец Алипий”.

Господ не обича страхливите. Този духовен закон някакси ми го откри отец Рафаил. А него, на свой ред, го научил отец Алипий. В една от проповедите си той казал: „Случи ми се да бъда очевидец, как по време на война, някои, които се бояха от гладна смърт, взимаха със себе си мешка със сухари на гърба, за да продължат своя живот, а не да се сражават с врага; и тези хора загинаха със своите сухари и не видяха много дни. А тези, които си събличаха ризите и се сражаваха с врага, оставаха живи”.

Когато дошли да вземат ключовете от манастирските пещери, отец Алипий изкомандвал своя съкилийник:

- Отец Корнилий, давай тука брадвата, ще сечем глави!

Длъжностните лица се обърнали в бягство: кой знае какво имат в ума си тези фанатици и мракобесници?!

Самият наместник знаел, че говори подобни думи не на въздуха. Веднъж, когато за пореден път дошли със задачата да закрият манастира, той без недомлъвки обявил:

- Половината мое братство е от фронтоваци. Ние сме въоръжени, ще се сражаваме до последния патрон. Вижте манастира – каква му е локацията. Танкове тук не могат да дойдат. Можете да ни превземете само по въздух, с авиация. Но още щом първият самолет се появи над манастира, след няколко минути за това ще бъде разказано на целия свят по „Гласът на Америка”. Така че добре си помислете!

Не мога да кажа какъв арсенал се е съхранявал в манастира. Преди всичко това е била военна хитрост на Великия Наместник – очевидно негов голям блъф. Но както се казва във всяка лъжа има малко истина. В онези години братството на обителта несъмнено представлявало особено зрелище само по себе си – повече от половината монаси били орденоносци и ветерани от Великата отечествена война. Друга немалка част идвала от сталинските лагери.

„Побеждава този, който преминава в настъпление” – казвал отец Алипий и сам неотклонно следвал тази стратегия. Именно в онези години, сражавайки се всеки ден за манастира, наместникът възстановил от руините могъщите крепостни стени, реставрирал намиращите се в запустение храмове, безупречно и професионално освежил древните фрески, привел в необходимия вид настоятелското и братското крило. Бидейки сам художник, той спасил от продажба зад граница произведенията на руски и задгранични живописци. В неговата огромна колекция били Левитан, Поленов. Преди смъртта си отец Алипий безвъзмездно предал тези шедьоври на Руския музей. Накрая той засадил в своята обител такива дивни градини, цветни лехи и лозя, че манастирът се превърнал в едно от най-прекрасните места в Русия. За човек оказал се за първи път в Печор – независимо от това дали е поклонник или турист – обителта се показвала като един дивен, възхитителен свят, нещо съвършено нереално обкръжено от сивата съветска действителност.

Но основният подвиг на отец Алипий било установяването на старчеството в Псково – Печорския манастир.

Старчеството е удивително явление и понеже то не пребивава на едно място, например в някой конкретен манастир. То странства по земята, неочаквано то разцъфва в забулените скитове на Северна Тиваида, или в Белоберьожската пустиня в брянските гори, или в Саров, или в Оптина. А в средата на ХХ век то намерило приют за себе си в Псково – Печорската обител. И отец Алипий тънко уловил този загадъчен път. Като най-драгоценно съкровище той пазил и умножил старчеството в своя манастир. Наместникът съумял да се сдобие с разрешение за идването в Печор на великите валаамски старци от Финландия. Приел след затвор и изгнание изпадналия в немилост йеромонах Йоан (Крестянкин) – той тайно бил доведен в манастира от епископ Питирим (Нечаев). Приютил и отец Адриан, който бил принуден да изостави Троице-Сергиевата лавра. При отец Алипий израстнало цяло поколение от старци-духовници, за някои от които се разказва в тази книга. Да се създаде и съхрани това нещо в онези времена било истински подвиг.

***

В онези години на настървена антирелигиозна пропаганда представите за манастирите у болшинството от нашите сънародници били съвършено дивашки. Затова отец Алипий не се учудвал, когато му задавали най-глупави въпроси. С добродушен хумор, неотразимо находчиво той показвал на хората тяхното простодушие и неразумно доверие в мръсните лъжи и нелепите измислици.

Веднъж група екскурзианти, искрени съветски хора, спряла отец Алипий на храмовия праг. В порив на праведен гняв те поискали да му кажат истината за експлоатацията на простите монаси от висшето духовенство, за тормоза и въобще – за ужаса на манастирския живот, прочетен от тях във вестниците. Вместо отговор отец Алипий загадъчно попитал:

- Чувате ли?

- Какво да чуваме? – учудили се екскурзиантите.

- Нищо ли не чувате?

- Чуваме как монасите пеят.

- Ами ето! Ако живееха лошо, те не биха запели.

Един комунист, гостенин от Финландия, в присъствието на своите съветски приятели задал на отец Алипий обичайния въпрос на атеистите от онова време:

- Няма ли да обясните, защо космонавтите летяха в Космоса, а не видяха Бога?

Отец архимандритът съчувствено му казал:

- Такава беда може да се случи и с вас: били сте в Хелзинки, а не сте видяли президента.

Следва

превод: Мартин Димитров, източник: pravoslavie.ru

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.