Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди Копнеж и призоваване (Неделя на Закхей)
Копнеж и призоваване (Неделя на Закхей) Е-мейл
Оценка на читателите: / 16
Слаба статияОтлична статия 
Написано от прот. Александър Лашков   
Събота, 20 Януари 2018 19:08

Голяма група младежи отива на излет в планината. Както често се случва, времето внезапно се влошава и пада гъста мъгла. Тъй като са тръгнали без водач, младежите изгубват пътя. Започват спорове накъде да се върви. В това време някои чуват далечен, едва доловим звън на камбана и предлагат да вървят нататък. Те знаят, че в някои планински хижи при мъгливо и лошо време бият камбана, за да ориентират туристите. Но други, колкото и да се напрягат, не чуват никакъв звън и отказват да тръгнат след този въображаем според тях сигнал. Така групата се разделя. Едни тръгват след камбанния звън, макар че в тази посока има едва различима, стръмна и камениста пътека, други поемат надясно, трети – наляво, а по-голямата част избират най-лесното – тръгват надолу, надявайки се по-скоро да слязат от планината и да избягат от лошото време…
 
Избавили се невредими само първите. Макар пътеката, по която тръгнали, да била много стръмна и неудобна, те все по-ясно чували камбанния звън и водени от него, стигнали до голяма хижа, където намерили подслон, храна и спасение.

В положението на тези младежи, залутани без водач и път в гората на живота, се озовава – в различна възраст – всеки човек. Няма да сгрешим ако кажем, че днес огромна част от чове­чеството живее в безпътица или върви в погрешна, гибелна посока. Камбаната на Божия глас звъни непрекъснато и сочи вярната посока, но малцина я чуват; а още по-малко са тези, които като я чуят й се доверяват и тръгват след нейния звън. Светската глъч, бумтежът на дискотеките и сиреновият глас на удоволствията са твърде плътна преграда за нежния, деликатен и ненатрапчив Божи зов. Но той звучи непрекъснато, този Божи зов и едва ли има на земята човек, който да не го е доловил. Понякога той идва до нас като далечна, тиха и смътна мелодия, която ни е някак си позната, но все пак не можем да запеем; друг път го усещаме като някакъв неосъзнат копнеж, като нещо затрогващо, топло и сладостно, но (все още) не знаем какво е. Чувстваме обаче, че е нещо, от което имаме насъщна нужда, което дълбоко ни липсва, което го има, ала не знаем как да го открием.

Кога закопняваме, кога осъзнаваме копнежа си по Бога и кога долавяме, кога „чуваме” Божия глас? Трудно е да разграничим тези два момента – те непрекъснато преливат един в друг и често се сливат в едно. Безспорно е обаче, че когато душата зажадува за Бога, Бог незабавно откликва, незабавно „се явява” на тази душа и я обгръща и изпълва с радостната си светлина. Но дали пък тази жажда по Бога в човешката душа не се поражда от това, че човек е „чул”, че е доловил, може би без сам да го съзнава Божията камбана, Божието призоваване? Не знаем. Има убедителни примери и в двете посоки, но това не е днешната ни тема. Днес темата е: как постъпваме в тези два съдбовни момента? Как откликваме на Божия зов и на зова на сърцето си, търсещо Бога?

Преди години даваха забележителния телевизионен сериал „Цивилизацията” с автор и водещ лорд Кенет Кларк. Разсъжде­нията и анализите на този световноизвестен изкуствовед бяха на висотата на шедьоврите, с които толкова увлекателно ни запознаваше. Като го слушах, тогава си мислех: този човек сигурно е религиозен. Оказа се, че съм се лъгал. Кенет Кларк прекарал живота си и умрял, без да повярва в Христа. Питах се с почуда: никога ли този човек с толкова богат вътрешен живот не е доловил, не е чул Божия глас? Никога ли не е пожелавал „да види” Христос, да Го опознае, да Го обикне и да тръгне след Него?

И ето че в своята автобиография лорд Кларк разказва за едно изумително духовно преживяване, което имал в една църква.

„Цялото ми същество – пише той, – беше озарено от някаква небесна радост, много по-силна от всичко, което познавах дотогава”. За съжаление, „потопът от благодат”, както го описва Кларк, му създал затруднения. Ако се е оставил да бъде повлиян  от него, би трябвало да се промени (к. м.). Приятелите и близките му биха си помислили, че си е изгубил ума. Или може би тази силна радост е щяла да се окаже илюзия? Затова накрая той заключава: „Бях прекалено дълбоко затънал в света, за да променя курса”. Колко ли хора са имали подобни преживявания (бихме могли съвсем условно да ги наречем „Преживявания на прага на призоваването”)? Колко ли от тях са ги отминали със съмнение, колебание и нерешителност? Колко ли от тях леко­мислено и безотговорно са се повлияли от поведението на околните и не са се доверили на зова на сърцата си или на „звъна на Божията камбана” и са насочили живота си в погрешна посока?

Иисус и Закхей

С положителност обаче Закхей, героят на днешния евангел­ски разказ (Лука 19:1-10), не е между тях. Какво е ставало в душата му преди срещата с Христос ние не знаем, но можем да се досещаме. Защото желанието му непременно да види Иисус - „кой е Той” – е било вече наистина неудържимо. Мисля, че това уточняване на св. Лука: „кой е Той” е много красноречиво. Закхей иска не просто да види един минаващ край него човек, а да види „кой е Той”, т. е. да види, да почувства, да усети и да разбере що за необикновен човек е Иисус, за Когото бил слушал толкова много и толкова чудни неща; да види кой е Този, Който е изпълнил грешната му душа с такъв необясним и непреодолим копнеж. Копнеж, който го кара него – богатия началник на данъчните чиновници в града – да се катери като малко момче по дърветата, без да се интересува от присмеха на съгражданите си. А когато човешката душа закопнее за Бога и тръгне да Го търси, Бог веднага тръгва насреща ѝ , „завтича се” към нея и бърза да я посрещне. Точно както бащата на блудния син, зървайки го отдалеч, хуква към него, „хвърля се на шията му и го обцелува” (Лука 15:20). При цялата си устременост към Христос Закхей едва ли е помислял да Го кани у дома си и едва ли си е представял, че това може да се случи. Но Иисус, виждай­ки че качения на смоковницата богат митар е отворил широко сърцето си за Него, спира под дървото и му казва: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти” (Лука 19:5). И Христос влиза не само в дома на Закхей, а влиза в сърцето му. За да го преобрази и оживотвори. И така става винаги и с всеки човек, който искрено и непредубедено пожелае „да види Иисус, кой е Той” и отвори дверите на сърцето си за Господа.

Ние сме „видели” Христа (или поне така си мислим). Но видели ли сме Го достатъчно отблизо, видели ли сме „кой е Той”? Пожелали ли сме, искрено и от сърце, да влезе в душите ни, та Той, като види желанието и копнежа ни, да спре при нас и да остане в нас? Или сме като многобройните зяпачи, които са в първите редици на посрещачите и виждат минаващия Спасител, но… само толкова. Христос минава край тях и отминава. Не се спира при тях, защото знае, че те не са готови да Го приемат „у дома си”. 

Всеки от нас има какво да променя, има много да променя и да подобрява в живота си. Нека не ни мами това, че „не сме ниски на ръст” и можем без усилия да видим минаващия Спасител. Целта на живота ни съвсем не е в това да Го видим как минава и отминава край нас, а да поискаме с цялото си същество и да пожелаем „с всичките си сили” да влезе в сърцата, ни и да остане в тях.

За да ги просветли, да ги очисти и преобрази.

източник: alashkov.wordpress.com

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.