Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Молитвени последования за упокоени
Молитвени последования за упокоени Е-мейл
Оценка на читателите: / 2
Слаба статияОтлична статия 
Написано от проф. Ненад Милошевич   
Неделя, 13 Февруари 2011 14:33

По препоръка на д-р Свилен Тутеков предлагаме на вашето внимание разработка на преподавателя в Православния богословски факултет към Белградския университет проф. Ненад Милошевич относно църковните последования за упокоени като продължение на темата за задгробния живот, която започнахме преди няколко седмици. 

Преводачът Владимир Иванов е роден във Варна. В момента се дипломира в Богословския Факултет при Белградския университет. Прaвоспособен преводач с диплома за двупосочен превод и от Филологическия Факултет при същия университет.

Службите за упокоени могат със сигурност да се причислят към най-старите църковни последования. Упокоението и погребението на християнина са били от самото начало в центъра на внимание на църковното общество, на което покойникът е бил член. За това ясно свидетелстват Деянията на св. Апостоли, описвайки първомъченическата смърт на архидякон Стефан: "А Стефана погребаха благоговейни човеци и го много оплакаха." (Деян. 8:2). 

Фактът, че първите общества са били съставени от християни от юдаизма, обяснява сходството на християнското погребение с еврейския обичай: "Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват." (Йоан 19:40). Все пак, ясно изразеното есхатологично съзнание на първите християни е било от решаващо значение за новия начин на разбиране на смъртта: вече не като неизбежен природен феномен, но като придобиване на живота в Христа (вж. Филип. 1:21-23). Самата природа на свещените последования, както и отношението на църковните общества към техните покойни членове, не са произтекли само от новото християнско понятие на смъртта, но и от виждането на Църквата като есхатологично общество: "защото всички вие едно сте в Христа Иисуса." (Гал. 3:28). Но постепенното отслабване на първобитния, изразено есхатологичен мироглед на членовете на Църквата, съответно отслабването на евхаристийното съзнание на верните, което с течение на времето е довело до появяването на индивидуалистичната религиозност, не е могло да не доведе до деформации и в самата литургична и преди всичко телетургична (обредословна) практика на Църквата. Последиците от това състояние са видими, особено в по-ново време, в последованията за упокоени.      
 
Имайки за цел да се занимаем с проблематиката на заупокойните последования, чувстваме нужда още в самото начало да обърнем внимание на разликата между телетургичното пристъпване към последованието за упокоени и литургичното разбиране на молитвите на Църквата за упокоени. На пръв поглед това разделяне може да звучи парадоксално, но то е от голяма важност за правилно разбиране на проблемите, с които се сблъсква съвремената литургична практика, а следователно и самото литургично богословие. За по-ясното разбиране на тази проблематика ще приведем някои примери от тази всекидневна, ако не вече и "официална" литургична практика: 1. опелото се извършва и разбира като подходящо моление на Църквата за упокоение душата на новопредставения християнин; 2. помените са частни обреди, които сродниците на покойника извършват в дните на неговата кончина; 3. в някои случаи, а на някои места и все по-често се служат "заупокойни" Литургии и 4. на Задушниците, както и в други случаи когато се вършат общи помени за упокоените, след Литургия се четат и "общи" помени като отделна служба "за упокоение душите на преминалите" и т.н. За какво всъщност става дума? Дали проблемът е в молитвословията като такива или в самото пристъпване към същите като средства, с които Църквата си служи за някои "специални случаи"? Отговорът на този въпрос можем да потърсим в самото литургично предание на нашата Църква. 

Първобитната литургична практика, свързана с погребението и помените, е била, както вече подчертахме, изразяване на богословското съзнание на Църквата за покойните и тяхната връзка със самото същество на Църквата. Свидетелствата, които ни предлагат литургичните извори все пак не са достатъчни за реконструкция на последованията, практикувани в ранната Църква в случаите на погребение, а още по-малко на тези извършвани при "помени"[1]. Освен индиректни споменавания на заупокойните служби в делата на светите Отци и други църковни книги не откриваме по-детайлни описания на същите. Единственото, което със сигурност можем да заключим въз основа на тези мъгловити информации, е факта, че погребението на някой от членовете на църковното общество предствалява повод за извършване на Евхаристия. Най-старото свидетелство за това намираме в Апостолските постановления (4 век), което, подтиквайки християните към молитва за мъртвите, предписва:   "Незабележимо са събирайте на кимитириите (на гробищата), като чинете чтения от свещените книги и пеете за преминалите мъченици и за всички от века светии и за нашите братя преминали в Господа, и образци на царското тяло Христово да принасяте във вашите църкви угодна Евхаристия, и на кимитириите, и на шествията на преминалите  да ги изпращате пеейки, ако са верни в Господа"[2]. Евсевий Кесарийски, пък, описвайки великолепното погребение на Константин Велики (+340), навежда на мисълта, че по случая е извършена Литургия (ενϑεος λατρεια)[3].Нареждане на Картагенския събор (419), който със своя 41. канон[4] забранява извършване на света Евхаристия (αγια ϑυσιαστηριου) при погребение, ако свещенослужителите не са на гладно (νηστικοι), макар и косвено, убедително свидетелства за съществуваща практика на извършване на Литургия при погребение. 4. От не по-малко значение за нас е и свидетелството на блажения Августин (354-430), който твърди, че преди полагането в гроб, за покойника е принасяна "жертва за нашето изкупление по обичайния начин"[5], което ясно се отнася за евхаристийна служба. Във връзка с проблема могат да се споменат и 18.  канон на Картагенския и 83. канон на Трулския (691) събори, които забраняват даване на светото Причастие на преминали (τελευτησαντες). Тази информация също може да се отнася за факта, че в периода когато са провеждани тези събори (от началото на 5. до края на 7. век ) на погребения все още е извършвана света Евхаристия или пък, че погребението е свързвано с Литургия на преждеосвещените дарове.[6]

Подобно заключение можем да изведем и от свидетелствата на Теодор Валсамон (12 век), който твърди, че упокоените епископи са били полагани в гроб, държейки в ръце "свети хляб"[7].   

Сигурна реконструкция на реда на заупокойното последование в комбинация с Литургия, както вече споменахме, не е възможна заради липсата на достатъчно значителни данни. Но неоспоримата информация за първоначалното служене на погребението заедно с Евхаристия, както и доказателствата за неразделната връзка на другите свети Тайнства и обреди със светата Литургия[8], ни дава възможност да прозрем по какъв начин са извършвани погребения и помени в комбинация със светата Литургия. Първото заключение, което можем да извлечем от съществуващата, макар и недостатъчна информация от литургичните извори, е че първоначално не е съществувало самостоятелно последование на заупокойните служби, а молитвите, които се намират в най-старите записи, най-вероятно са изричани по време на т. нар. заупокойни Литургии[9]. Това заключение оправдава факта, че в определени древни текстове (Апостолските постановления[10]  и Серапионовия молитвослов[11]) се цитира само по една молитва.  В полза на това твърдение, също така влиза и реда на молението "за упокоилите се в Христа" в текста на Апостолските постановления, който по своята конструкция може да представлява съставна част на Литургията на Апостолските постановления, а също така и "молитвата за умрелия и този, който се погребва (спровежда)" в Серапионовия Молитвослов, която заедно с всички останали молитви в този Молитвослов, се вгражда в (Серапионовата) Литургия. Освен това, редът в славянските Служебници, който предписва на т. нар. заупокойни Литургии след сугуба ектения да се произнася и ектения за упокоени и молитвата: "Боже на силите и на всяка плът..," очевидно не е нищо друго освен потвърждение на тази древна църковна практика. Смеем да заключим, че в ранната Църква в случаите на погребение и помен е извършвана Литургия, в която е вграждана и молитва за покойника[12]. Преди молитвата е произнасяна  заупокойна ектения, както свидетелстват Апостолските постановления[13]. Въз основа на този текст също така може да се заключи, че заупокойната ектения и молитвата, която е следвала, са произнасяни "след като се възгласи всичко от първата молитва[14]", т.е. след ектенията на верните, какъвто е случаят и при останалите Тайнства и обреди.

От текста на Дионисий Ареопагит "За църковната йерархия" може да се заключи, че вече през 5 век не съществува обичай да се извършва Евхаристия в случай на погребение. Скромни данни за реда на заупокойното последование, които ни съобщава Ареопагит, концентрирайки се повече върху "съзерцанието", а не върху практиката, ни уверяват, че предходната неразделност на заупокойното последование и евхаристията е оставила дълбока следа в актуалния ред. В този смисъл говорят и някои от най-характерните елементи на последованието, които са наследени от първобитната му форма: "събрание" (συναξις), свещенодействие на епископа, извършване на последованието в храма (а не в притвора, както по-късно става обичай), полагане одъра на покойника до самия жертвеник (ако покойникът е бил свещеник) или пред олтара (ако е бил монах или лаик), ектения за катихумени. Още в това Ареопагитово бегло описание на последованието припознаваме някои от главните елементи на днешния ред на заупокойното последование[15](началното благословение, чтенията, пеенето на псалми, ектенията за преминали, йерарховата молитва, последното целуване, помазване на покойника с елей, молитвата на йерарха за покойника, полагането в гроб); всичко това с времето ще еволюира докато не приеме съвременната форма, която в същността си не е нищо друго освен един вид монашеска утреня[16]. Нататъшното развитие на заупокойните служби можем да проследим в богатото наследство от ръкописни Молитвослови (Требници), които датират от 9 век  до тяхната стандартизация с печатни Молитвослови през 17 век, в които, доколкото ни е познато, няма ни помен за някаква връзка на тези последования със светата Евхаристия.
 
Главният въпрос, който ни интересува е следният: по каква причина се стига до разделянето на заупокойното последование от Литургията, съответно защо толкова рано изчезва практиката на извършване Евхаристията при погребения? Въпреки че светите Тайнства и обреди от самото свое начало са били неразделно свързани със светата Евхаристия (по-прецизно, били са конструктивни елементи на самата Литургия), защото в съзнанието на Църквата тяхното изпълнение (цел=τελος) и смисъл (връх=κεφαλαιον) е било в "даването на богоначалните Тайни (=светото Причастие) на този, над когото са били извършвани (τω τελουμενω )"[17], в конкретния случай (на опело или помен) това е, условно казано, невъзможно[18]. Струва ни се сигурно, че Ареопагит, твърдейки, че "почти не съществува нито един съвършен (завършен,изпълнен) евхаристиен обред без най-божествената Евхаристия"[19] и подчертавайки в този смисъл "почти" (σχεδον), има в предвид точно обреда за упокоени. Тази констатация можем да подкрепим с факта, че авторът на Ареопагитските списъци в главата "За църковната йерархия" всички Тайнства и обреди, с които се занимава (кръщение и хризма-миропомазание, освещаване на миро, освещаване на жертвеник, хиротония, монашеско пострижение), довежда в директна връзка със светата Евхаристия, освен тайната за блажено упокоените. От това, следователно, може да се направи заключение, че невъзможността за физическо участие на преминалия в евхаристията (невъзможността да се причасти със светите Тайни) е направило възможно и приемливо извършването на погребение отделно от Евхаристията. Сигурно е, че за пълното разделяне на погребението от светата Литургия се допринесли, преди всичко, и много практически проблеми, с които се е сблъсквал съществуващият богослужебен ред в градските среди на свободно християнство (от 4 век). Една от главните причини е била и невъзможността за съгласуване на погребението на член на обществото с литургичната програма на енорията, което ясно се вижда и в горе цитирания 41. канон на Картагенския събор.[20]
 
Макар че, както може да се заключи от Ареопагитовото описание на погребението, обредът на погребение е много рано формиран като независим от Евхаристията, и в следствие на това постепено е прерастнал в продължително и трудно разбираемо последование, все пак, в съзнанието на Църквата е останала трайна връзка между Евхаристията и помена на упокоените. Анализирайки текстовете на евхаристийните Литургии, се уверяваме, че на всяка Литургия църквата си спомня за покойните християни, и още повече, литургията е останала централно място в спомена за преминалите[21]. Това се вижда най-добре в структурата на самата Анафора (Възнасяне), в която покойните членове на Църквата заемат конструктивно място (заради навъзможността да изложим тук всички варианти на многото литургични форми, се ограничаваме до достъпната за всички Златоустова Литургия). Освен великата (сугуба) ектения, на която дяконът произнася молитва за блажените и назабравими ктитори на светия храм и за всички преди нас преминали отци и наши братя, православни, които тук и навсякъде почиват, в последната част на анафората, наречена Диптиси, поименно се споменават всички, заради които се принася словесната служба (Евхаристия): за преминалите във вяра праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, за ония живели във въздържание и за всеки праведен дух преминал във вяра... Църквата посредничи и за останалите покойни членове: "И помени всички ония, които са починали с надежда за възкресение и вечен живот (тук се добавят имената на преминалите, за които се върши помен) и упокой ги, Боже наш, където сияе светлината на Твоето лице[22]". Смисълът на евхаристийния помен на умрелите е, както вече отбелязахме, в самата природа на Евхаристията, в която споменът за мъртвите представлява органичен компонент на Анафората.[23] Със споменаването на умрелите, според св. Кирил Йерусалимски, "по време на предложението на светата и най-страшна жертва" техните души "ще имат голяма полза"[24].: а няма ли душите да имат голяма полза ако се споменават и на някоя друга, неевхаристийна служба (опело или помен)? Всеки директен отговор на този въпрос, позитивен или негативен, може да бъде грешен ако не изразява същността на самото споменаване. Същността на споменаването е въплътяване на всички в Тялото Христово (Църквата), а то се осъществява изключително чрез Светата Евхаристия (в. 1. Кор. 10, 16-17)[25]. Нито едно друго споменаване, съответно моление (конкретно опело или помен) не бива да бъде лишено от евхаристийния си смисъл. Освен това, то трябва да се влее в евхаристийното възпоменание. Иначе то може да изгуби своя същински смисъл[26].

Все пак, за да бъде възможно да видим връзката на споменаването (молението) на опелото или парастоса (помена) с Евхаристията, е необходимо да имаме правилен подход към тези последования. 1) Преди всичко, главно и основно условие за неразделността на заупокойните последования с Евхаристията, е това, че те трябва да бъдат дело на Църквата, дело на цялато евхаристийно общество, а не частен случай, резервиран за специани нужди. В този случай, конкретното последование ще има подготвящ характер, който ще се завършва (довършва) на Евхаристията. 2) Друг много значим момент е, че на първата Литургия след погребението, във времето за вършене на помени, имената на покойника се добавят (в Диптисите на Анафората) към имената на всички ония, които са преминали с надежда за възкресение за вечен живот. По този начин заупокойното последование ще представлява "подготовка за съ-битие"[27] на преминалия с Христа, а светата Евхаристия ще бъде осъществяване и печат на това съ-битие[28].  

 

                                                          Превод от сръбски: Владимир Иванов

Източник: http://www.verujem.org/teologija/zaupokojne.htm   

 



[1]  Виж Ν. Μιλοσεβιτς, Θεια Ευχαριστια ως κεντρον τις ϑειας λατρειας, Θεσσαλονικη 1995, стр.175-176.

[2]  ποστολικαι διαταγαι, ΣΤ᾿, Λ, ΠΕ 1, 330.

[3] Εις τον βιος Κωνσταντινου βασιλεως, Λογος Δ᾿, ΕΠΕ 4, 520.

[4] „Светата служба на олтара (жертвеника) да не се извършва освен от хора, които са държали евхаристиен пост (на гладно)... Ако пък, трябва да се държи помен (παραϑεσις) на някои епископи или други, които са умрели във вечерно време, а тези, които извършват помена, ако случайно са вече обядвали, нека тогава помена (παραϑεσις) да извършат само с молитви”. Важно е да се спомене, че „помена” за упокоени е първобитно разбиран като евхаристийно сещане за покойника и затова е употребяван и термина παραϑεσις (от глагола παρατιϑημι), което значи: излагане, принасяне, предлагане (на жертвеника на евхаристийните дарове). Терминът „парастос”, който в славянските Църкви се превежда с „помен” (παραστασιμον или παραστασις, от παραστημι=слагам,поставям,излагам) има идентичен смисъл. (За значението на думите παραϑεσισ и παραστασις, виж Δ.Δμητρακου, Μεγα Λεξικον ..., том III Λ-Π, стр.443 и 465.)

[5] Confessionum Lib. Nonus, cap. XII, 32 PL 32, 777

[6] За това, че е съществувала практика на комбиниране на някои последования с Литургия на преждеосвещените дарове, нпр. кръщение и венчание, виж Ν. Μιλοσεβιτς, ibid, стр. 63 и 104-113.

[7] В схолията на 73. Канон на Трулския събор, PG 137, 793 A.

[8] За това, че всички свети Тайни и останали свещени обреди са първобитно били в неразделима връзка със светата Евхаристия виж Ν. Μιλοσεβιτς, цит. дело.

[9] Ср. ωαννου Φουτουλη, κολυϑια του μνημοσυνου, ΚΛ 20, Θεσσαλονικη 1979, стр. 7.

[10] „Ти, който си по природа безсмъртен и безкраен, чрез когото станало всичко, смъртно и безсмъртно...” (ποστολικαι διαταγαι, Η, ΜΑ΄, ΕΠΕ 1, 464-466).

[11] „Боже, който над живота и смъртта власт имаш, Боже на духовете и владико на всяко тяло...” (Ευχολογιον Σεραπιονος Θμουεως, 18, в P. Rodopulos, The Sacrementary of Serapion, Thessaloniki 1967, стр. 134-135).

[12] Факта, че в цитираните извори има само по една молитва за упокоени, ни навежда на мисълта, че същата молитва е изговаряна както на погребения, така и на помени, което, между другото, се вижда и от съдържанието на самите молитви. Ср. ωαννου Φουτουλη, ibid.

[13] ποστολικαι διαταγαι, ibid.

[14] Ibid.

[15] Ср. Κ. Καλλινικου, Ο χριστιανικος ναος και τα τελουμενα εν αυτω, стр. 557.

[16] Ср.  ωαννου. Φουτουλη, παντησειε εις λειτουργικας αποριας, Β΄, Θεσσαλονικη 1989, стр. 174.

[17] Дионисий Ареопагит, Περι εκκλησιαστικης ιεραρχιας, Γ, ΕΠΕ 3. 366. Ср. Никола Кавасила, ibid, стр. 426 и 418, и Симеон Солунски, Περι του τιμιου νομιμου γαμου, ΣΗΒ΄, PG 155, 512 D.

[18] Този начин на пристъпване към светите Тайни и обреди въобще е бил, най-вероятно, причина за появяването на практиката на даване Причастие на умрели (виж 18. канон на Картагенския събор и 73. канон на Трулския събор).

[19] Дионисий Ареопагит, ibid.

[20] Ср. Ν. Μιλοσεβιτς, ibid, стр. 176.

[21] Без да навлизаме в проблематиката на частиците, трябва да подчертая, че споменаването на имената на Проскомидията е „лично” дело на свещеника (за което, между другото, и свидетелства и самата структура на Литургията), следователно и трябва да бъде вградено в общия помен на Анафората.

[22] Възгласа на дякона: и за всички ония, които всеки от нас има на ум и отговора на народа: и все и вся, всъщност не е нищо друго, но внасяне в евхаристийния помен на всички ония и всичко онова, за което всеки член на обществото се моли в „часните” молитви.

[23] Ср. Μητροπολιτου Περγαμου ΄Ιωαννου, Ευχαριστια και Βασιλεια του Θεου, γ Συναξις, 51, стр. 96-97.

[24] Κατηχησις μυσταγωγικη Ε, ΄ΕΠΕ 2, 384.

[25] За това, че въплътяването в Тялото Христово се извършва изключително чрез Евхаристията виж: Дионисий Ареопагит, Περιεκκλησιαστικης ιεραρχιας, Γ΄, ΕΠΕ 3, 366 и Ζ΄, ΄ΕΠΕ 3, 488; Йоан Дамскин, Εκδοσις ακριβις της ΄Ορϑοδοξου Πιστεως, 13, PG 94, 1153; Максим Исповедник, Μυσταγωγια ΚΔ΄, ΕΠΕ 14, 16; Никола Кавасила, Περι της εν Χριστω ξωης, Λογος Δ΄, ΕΠΕ 22, 456-458.

[26] „Наистина, какво е за покойните по-добро от това да приемат Христа и да бъдат с него?И Павел е казал, че в края на тоя път отиването от тук окончава с общение (συνουσια) с Христа, защото, казва,˝по-добре е да умреш и бъдеш с Христа”(Фил. 1:23).Това е превъзходното дело на трапезата. Защото, ако е възможно и в другите Тайни да открием Христа, но само за да се подготвим за възможността за съ-битие, то тук ясно се постига приемане и съ-битие” (Никола Кавасила,ibid).

[27] Никола Кавасила,ibid.

[28]„Осъществяване на всяко свещенодействие и печат на всяка света Тайна е свещеното Причастие”(Симеон Солунски,ibid).

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.