ПЦДОН

Начало Проповеди Пета Неделя след Петдесетница
Пета Неделя след Петдесетница Е-мейл
Оценка на читателите: / 8
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Антоний Сурожки   
Събота, 04 Юли 2015 19:02
митр. АнтонийИди си, иди си от нас, иди си от нашите предели!” - казвал народът, който предпочел това, що му било по-скъпо: богатството, стадата, спокойния живот пред здравето, изцелението на човека; иди си - Ти ни отнемаш това, което ни е по-скъпо от човека... „Иди си от нас - казвал Великият Инквизитор, - Ти ни пречиш да строим земното добро, пречиш ни да обезпечим с щастие безмълвното, безответно стадо; иди си! Ти ни откриваш пътища, по които твърде трудно ще им бъде да вървят...” Иди си от нас! - казвали вождовете на еврейския народ пред лицето на Пилат - а щом Ти Сам не си отиваш, нека силата - земната, грубата сила ни избави от Теб... и се обръщали към Пилат със словата: Разпни, разпни Го, - за да не звучи повече по нашите улици тази страшна проповед за безусловната, кръстната любов, това безумие за кротостта и смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко; защото няма нищо по-ценно от човека...

И през цялата история звучи този вик: Иди си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към безгрижието, към забравата... Това казва през цялата история човешкият род. А ние? Нима ние единствени, с малка шепичка ученици, не изричаме и никога не сме казвали пряко или косвено тези страшни слова? Нека си спомним притчата Христова за овците и козлите: нима не е идвал при нас човек в нужда, и нима не сме му казвали „Иди си”? Човекът не е имал какво да облече, но ние сме му отвръщали: Износени дрехи нямам, а нови, хубави, разбира се, не мога да ти дам - иди си! Не се ли е приближавал към нас просяк и не сме ли му отговаряли, държейки в чантата купената храна: Всичко похарчих, не мога да ти дам нищо... От чантата нищо не сме извадили, от портмонето нищо не сме дали; казали сме: Иди си... Или просто, което може би е още по-страшно, нарочно не сме го видели, минали сме покрай него, плъзнали сме поглед така, че той е знаел, че сме го видели, но че за нас той не съществува, от битието сме го прогонили в небитието...

Случва се и крадец, и престъпник да почука на вратата ни: направо от затвора съм, трябват ми малко пари, трябва да се облека, за да намеря работа... И колко пъти такъв човек е чувал от мнимия вярващ: С такива като теб не общувам - иди си!... Колко пъти се е случвало, че трябва да се посети болен в болницата - но не! - там може да се заразиш, там по-добре е да не се ходи! Нека той върви по своя път - а от моя - да си иде!...

Така е било и някога, когато в декемврийската нощ възрастният мъж, който водел със себе си младата бременна Майка, чукал на всички врати витлеемски; но нито една врата не се отворила: у нас е тихо, у нас е топло, ние сме се събрали цялото семейство - чужд не ни е нужен; търси си друго пристанище, иди в онази пещера, в онзи подслон, където бедняците държат своя вол, осел: иди си от нас!...

Колко пъти е било в живота - и моя, и вашия, - човек с мъката си да идва при нас, когато в душата ни е пролет, и му е отвръщано: Иди си, не трови нашата радост! В нашия дом е сватба, в нашия дом е имен ден, в нашия дом е ликуване - не помрачавай тази радост: толкова малко я има!... А се случва да влезе в дома на скръбта и му казват: Иди си! У нас е тъмно, имаме си достатъчно мъка - не прибавяй и твоята, чашата е пълна, през край прелива - Иди си от нас!

И така е възможно да дадем безкрай образи, примери, не от чуждия живот - от своя, от моя, от вашия... И така постъпили с Христа; а нима Спасителят не ни е казал: Каквото сте сторили на едного от тези малките - Мене сте го сторили? Значи на Него сме казвали: Иди си! Ти ни лишаваш от това, което ни е по-скъпо от Твоето присъствие и присъствието на тези, които Ти толкова си възлюбил, че за тях си дал Своя живот, Своята страшна Гетсиманска нощ, Своето телесно разпятие, оставеността от Бога на кръста; всичко това ми е безразлично: Ти ги обичаш така - не аз...

Ние не сме викали: „Разпни, разпни Го”, но нима когато човек умира от глад, когато човек се измъчва в самота, когато е изоставен, когато няма място за него сред хората, както за Христа не се намерило място даже да умре в град Йерусалим, - нима това не е прикованост към кръста, не е разпятие, не е смърт на изоставеността, бавна, често горчива смърт, когато преди тялото ще умре вярата в човека и вярата в Бога, ще умре и угасне надеждата, ще помръкне и умре любовта...

Ето за какво ни говори тази притча, с която толкова сме свикнали; целият този разказ води към това, което е било казано на Христа в момента, когато Той е явил Своето състрадание и милосърдие, и любов и Божествена сила: Иди си, Ти ни отнемаш земното, а небесното не ни е нужно... Да си спомним словото на Спасителя и да се опомним: Търсете първом Царството Божие - и всичко останало ще ви се придаде; и именно „придаде”: не ще се отнеме, но ще намери своето място там, където небето е на земята, и ще бъде тогава пълнота. Амин.

източник: Църковен вестник

превод: Теменужка Витанова
 
Още статии от митр. Антоний Сурожки: тук
 
 
Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.