Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

11.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Дали чрез кръста, който всички имаме, заплащаме за греховете си?
Дали чрез кръста, който всички имаме, заплащаме за греховете си? Е-мейл
Оценка на читателите: / 7
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Николай Лудовикос   
Вторник, 16 Октомври 2018 11:58
о. Николай Лудовикос

Въпроси от аудиторията към о. Николай Лудовикос след беседата "Проблемът на църковните хора днес е, че не сме изцяло християни. Не създаваме впечатление за брак с Бога":

Въпрос: - Дали чрез кръста, който всички имаме, заплащаме за греховете си? Това схващане е широко разпространено.

о. Н. Лудовикос: - Не. Мисля, че всичко, което теглим за наши грехове и грешки, не е кръст. То е резултатът от това да ходи някой нощем в едно труднопроходимо място, независимо дали сам го е избрал или е пропаднал до там. Нормално е да се удари и да се увреди. Това не е кръст. Кръстът започва от момента, в който моята воля - по-точно моето произволение - се движи към Бога. Това е едно съзнателно състояние. Решаваме да тръгнем към Бога и нищо да не ни отдели от Него. Срещаме обаче съпротиви, които са в нас или около нас. От момента, в който се противопоставяме на съпротивите, които винаги са свързани със себелюбието, тогава започва кръстът. Кръст има, когато съществува съзнателна нужда от Бога. „Да вземе кръста си” (Мат. 8:34) означава свобода и съзнателност. То е нещо, което става поради предишното състояние, което живях, не защото Бог отмъщава, а защото аз, ходейки в мрака, съм си изпатил нещо. Например, живеейки без Бога, получих депресия. Депресията заедно с Бога става кръст, защото решавам да я понеса заради Бога и да я принеса на Него. Не е кръст, понеже си изпатих това. Изпатих си го, защото, съгласно моите дела и мисли нещата сами стигнаха дотам. Става кръст от момента, в който влизам във връзка с Бога и започвам да Му принасям този проблем. Нося този проблем, докато Бог го отнеме или направи с него каквото иска. Не го отхвърлям.

Една семейна връзка е в пълна каша. Срещаме Бога. Остава затруднението на връзката. Не го зарязвам. Това обаче става кръст, защото го изстрадвам, борейки се с моето себелюбие заради любовта към Христос. Това е разликата.

- Много пъти правим някакво зло, някакъв грях, и ни ужасява усещането, че ще платим за това.

- Наистина, това усещане е присъщо. Това е съвестта. Св. ап. Павел и отците на Църквата я признават. Това е присъщо, защото човекът е духовно същество. Имаме усещане за отплата-награда. Но Бог не прилага това буквално. „Върви”, казва на Йона, „и им кажи, че ще разруша Ниневия, защото злодеянията му достигнаха до Мене” (Йона 1:2). Пророк Йона става и си тръгва. Не Го слуша. И плаща за това. Пророк си, не си който и да е. Не може Бог да ти казва върви и ти да си тръгваш. Бог казва, че ще разруши Ниневия след три дни. Той обаче не я разрушава. От тази промяна в Бога се страхува Йона и не иска да стане за резил. И наистина царят се облякъл във вретище, като не дали храна и вода на животните поради тяхното покаяние, и градът бил спасен (Йона 3:6). Виждате, че Бог няма тази непоклатима етика, черно-бяло, както е в съдилището и човешкият закон, който не гледа произволението на другия. Бог гледа произволението на човека, и много пъти неговото намерение, дори не произволението.

„И Аз те не осъждам. . . .” (Йоан 8:11) казва Христос на блудницата. Дори само това е достатъчно, за да удари една мощна плесница на фарисейския легализъм. Те с удоволствие щели да хвърлят камъка върху тази жена. Защо не я осъжда, след като тя самата очевидно не казва дори една покайна дума? Защото Бог обича. Иска човека, а не неговото разрушение или възнаграждаване, както (иска) моралистът. Бог иска човека цял. И покаянието в човека идва не преди, а след явяването на Божията любов в него. Ниневия още съществува. Не бе разрушена от Бога.

- Въздаянието от страна на Бога съществува. Когато съществува покаянието, искреното покаяние в човека, Бог не остава бездеен. Помага му и го вдига от неговото отчаяние.

От страна на хората съществува потребност от оправдание. Всички ние търсим оправдание. И Бог, понеже ни смята за несправедливо страдащи, иска да ни оправдае. Това е едно нетварно действие (енергия), с което оправдава човека. Той ни смята за младенци. Не ни смята отговорни и виновни. Отговорни са пророците. Пророк Йона или ап. Павел са отговорни. Последният стигнал до „трето небе” (2 Кор. 12:2). Затова казвам, че много пъти ние, клириците, грешим, когато товарим хората с вини. И отдалечаваме хората от Църквата. Другият е беден, нещастен, помрачен болен и идва в Църквата, за да се услади. Не за да се изпълни с вини. Много от нас се правим на прокурори „не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47). Защо съдиш, брате?

Години наред бях извън Църквата. Нямах връзка с тези неща. Помня баба ми, която беше много благочестива и свята жена. Е, нейните молитви не ме трогваха. Нито кандилата ме трогваха, нито иконите, които имаше в дома си. Най-дълбоко обаче ме трогваше нейната необятна снизходителност. В нейната любов нямаше „защо”. Тя бе едно пристанище. Попита ли ни някога пристанището защо дойдохме? Не. Отиваме и акостираме. Титаник или рибарска лодка, акостираш в пристанището. Така беше. Тази снизходителност и тази любов ме разтърсиха и не можаха да ме напуснат. И винаги помня това. Тези стари хора бяха намерили по прост начин дълбината на истината и помагаха на всички нас да се върнем в правия път. Ако тя се беше захванала да ми докаже с аргументи съществуването на Бога, нямаше да успее. Ако искаше да ми покаже висшия нравствен закон, мисля, че нямаше да я помня. . . Четеше много. И когато по-късно купих светоотеческите текстове, първа тя ги четеше. Св. Макарий Египетски, Добротолюбието. Тя ти даваше един живот, който черпеше отнякъде. Това усещане за живота остана в мен от 3-4 годишен, на колкото бях тогава, тя ме поставяше на коленете си и ми казваше: нека ти обясня Евангелието. Оттогава Евангелието остана в мен като дълбока радостна вест. Тези хора имаха това, което казва ап. Павел на Филипяни: „Вашата кротост да бъде известна на всички човеци.” (Филип. 4:5). Къде е моето снизхождение? . . . Ние сме прокурори.

- Тези хора имали благодат. С тяхна помощ словото на Христос дало плод в сърцата на всички хора.

- Съгласен съм! Това говоря толкова време. Те не правили маркетинг в полза на Бога. Те самите живеели в Бога. В чужди държави, в богословски факултети учат и маркетинг. Като дисциплина. Трябва да се представи като продукт. Ако някой иска да построи манастир с 17 етажа или с братство с 500 члена, той трябва да прави маркетинг. Не е свободен.

Помня о. Епифаний Теодоропулос, който в миналото беше мой духовник. Когато дойде време да строи манастир – естествено и по-рано- опразни каквото имаше от джоба си за милостиня. Постоянно даваше, вместо да взема. Как да построи манастир? Неговите духовни чеда му казваха: "Геронда, край с милостинята!" Той отговаря: "Какво казахте? Край с милостинята? Сега ще даваме още по-голяма милостиня! И ще стане и манастирът, ако Бог го иска!" И манастирът стана и той продължи да дава милостинята, както преди. Ако някой естествено иска да строи замък на Православието, ще прави и маркетинг на Бога.

Разбира се, всички църкви и манастири са построени от хората. Духът на отците не е бил да построят 17-етажен замък на Православието. Хората може да дават с радост пари за издигането на манастири, но е нужно и внимание, за да може и Бог да каже окончателното „Да”. Всички планове се одобряват от Бога. Самички какво да правим? След като всичко отпосле ще се разпадне.

Въпросът за това какво е вярата не е безсмислен. Вярата постоянно се изследва. Развива се постоянно. Едно е вярата от слушане при начинаещия, друго вярата на човека, който започва да придобива увереност, и трето брачната вяра като незабравимо знание, по думите на  св. Максим Изповедник. Незабравимо знание. Веднъж попитахме о. Паисий:

-  Съществуват ли светци, геронда?

- Как да не съществуват?!

- И вие как ги разбирате?

И той отговори:

- Ето, както разбирам теб.

И ме хвана за ръката. Този човек имаше телесно общение със светците. Това е краят на вярата. Началото е слушането. И тази връзка се развива. В началото слушаш, че съществува Някой, Който е прекрасен и те обича много. О. Епифаний имаше един много хубав пример, за да опише връзката с Бога и вярата. Нека предположим, казваше, че имаш възлюбен брат, който е изчезнал. Минават годините и го мислиш за мъртъв. За теб несъществува. След десетилетия някой ти казва, че брат ти е жив. Независимо дали вярваш на това или не, ти се колебаеш. Не след дълго и втори човек ти казва, че брат ти е жив. Ти продължаваш с „навярно” и „може би”. След това идва и трети. Започват въпросите: "Сигурно наистина е жив?" Започваш да разпитваш хората. Сигурно го видяхте някъде? Познавате ли го? Вярвайки и невярвайки. Скоро получаваш писмо от брат си, че е жив. Ти казваш: "Да не би някой да се шегува? Да не би някой да ми се подиграва?" Във всеки случай си стигнал до момент да вярваш, че може и наистина да е така. Получаваш и второ писмо, в което ти казва подробности. В еди-кой си час и ден ще се срещнем там. Казваш: "Не е шега". В деня, за който ти е казал, ти стоиш на вратата, облян от тревога и в подходящия момент, в който вратата се отваря, докато се отвори напълно, имаш още вярата от слушане, а не пълната вяра-знание. Колко странно нещо! И вратата се отваря и наистина е брат ти. Единият пада в обятията на другия и настава празненство. Някак така е вярата. И тогава излизаме от сянката на светлина.

Въпрос: - Св. ап. Павел казва, че „ вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда. Чрез нея бидоха засвидетелствувани древните.” (Евр. 11:1-2), което означава, че той е слушал и виждал Бога.

- Правилно казвате. От друга страна, св. ап. Тома е личност, която много обичам. Дори бях ръкоположен на Томина неделя. В моето слово казах тогава: „ Ръкополагат ме в деня на моя празник”. Св. ап.Тома е утеха за всички нас. Ако го нямаше, нямаше да имаме тази надежда. Св. ап.Тома е върхът на алогичната свобода на човека, която смирената любов на Христос преобръща в божествен ерос.

Старец Паисий ни казваше: „Мога да отида в една казарма и да направя, с моята дарба, всички калугери". Бог иска връзката, която са имали истински влюбените хора от миналото. „Искам да ме обикнеш, но не заради парите ми”. Целият живот на Христос е един Кръст, чрез който възвестява Своя копнеж към мене. И затова Христос претърпява от моята страна – обикновено - едно безкрайно неразбиране, като тези, които само влюбените претърпяват с удоволствие. Само ако се окажеш в аналогично състояние ще Го разбереш. . .

край на беседата

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.