Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

10.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Проблемът на църковните хора днес е, че не сме изцяло християни. Не създаваме впечатление за брак с Бога
Проблемът на църковните хора днес е, че не сме изцяло християни. Не създаваме впечатление за брак с Бога Е-мейл
Оценка на читателите: / 10
Слаба статияОтлична статия 
Написано от протопр. Николаос Лудовикос   
Четвъртък, 04 Октомври 2018 11:56
съзерцание

А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни.
Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че, щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт;
не че имаме власт над вярата ви, но спомагаме за радостта ви, понеже във вярата вие сте твърди. (2 Кор. 1:21-24)

Тук апостолът представя Бога като свидетел за неговите отношения с хората и затова казва: „Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог”. Какъв е този залог на Духа, който съществува в нашите сърца? Сигурно има предвид Кръщението? Сигурно актът на Миропомазанието? И защо се казва „залогът (думата означава и обручение) на Духа”, а не брак?

Св. ап. Павел казва „ние имаме вярата и даваме и на вас малко”. Тук апостолът не измества вярата, нито свободната връзка с Бога. Мнозина днес казват това: „Аз имам вярата в Бога и ви я давам. Елате да вземете от мене!”. Дори старци или духовници настояват духовните им чеда да последват една вяра, която минава само през тях. Св. ап. Павел не иска да прави нещо подобно.

Вярата е личен въпрос на всеки човек. Имате самовластие, стоите пред Бога, има предвид св. апостол, и ние „спомагаме за радостта ви”. Колко хубав израз! Един от най-хубавите изрази, които срещаме в Новия Завет - ако можем да кажем това. Ние спомагаме за вашата радост. Човек има радостта, че е намерил Бога и всички ние спомагаме за това радостно общение. Не ни интересува вярата на другите да минава през нас, нито самият апостол искал да упражнява контрол над тази вяра. Казвам това постоянно, защото, за съжаление, има много такива хора в Църквата, които настояват да контролират вярата на другите. Смятат, че понеже са станали духовници или епископи, вярата трябва да минава през тях. Но не трябва да става нещо подобно. С всеки от нас Бог създава лична връзка. Разбира се, някой може да помогне пастирски на тази вяра, да спомогне за на радостта. Но не той е опората на човеците. Опората е тяхната вяра. „Понеже във вярата вие сте твърди”, казва. Чрез вярата се утвърдихте.

Това е залогът на Духа: вярата. Всички Тайнства в Църквата имат есхатологичен характер. Те ни откриват един път. Внимавайте, тайнствата не са краят на пътя, а неговото начало. Кръщението е началото на един път, който, както казва св. Николай Кавасила, е осиновление. Това осиновление е премеждие, която ще мине през много етапи. Всичко това има връзка с моята свобода. И свободата има връзка с вярата. Именно затова тайнствата се наричат „залог на Духа”. Това е път, който трябва да извървим, път, който води някъде. Например, ако двама човека искат да останат сгодени дълги години, това показва, че не искат да изминат пътя, който води до брака. Годежът(обручението)-залог обаче трябва да свърши някога, да доведе някъде. Чрез вярата годежът (обручението) напредва към брака. Оттук и понятието за вярата е брачно понятие. Не можем да го разберем по друг начин. Годежът се разпада, когато престане да съществува вяра (вярност) между лицата. Бракът се осъществява, когато вярата на хората е съвършена. Никой, който е бил измамен по време на годежа, не е стигнал до брака така просто.

И тъй, ако не съществува вярата в Бога, тайнствата не се оцелостяват. Връзката се разпада и благодатта на тайнствата остава неактивна. Тайнствата не са магически актове. Те не нарушават човешката свобода. Ние сме свободни по отношение на вярата: свободни за общението, свободни за живота, свободни за себеоткриването, което правим. Следователно тайнствата не създават нито принуда, нито зависимост, нито пристрастяване.

Целият живот на човека е това обручение: неговата вяра в Бога без принуждение. Ако човекът остане верен на Бога - защото Бог е бил и винаги е верен на човека, не го изоставя и „вярва” в него, като не го отъждествява с неговия грях - тогава  връзката напредва и стига до брак. Св. Максим Изповедник говори за този брак като за „незабравимо знание”. Това е незабравимо познание на Бога. Всички ние имаме познание за Бога, но го забравяме по различни начини. Някои от нас имат „незабравимо знание”. Ако ги поставиш пред огън или меч, не могат да се отрекат от Бога, защото дори не искат да помислят нещо подобно. Това знание е бракът: едно незабравимо знание. Повечето от нас забравяме това знание, защото бракът не се е случил. Това навярно има връзка с това, което наричаме грях - разбирайки го уж като нравствено престъпление...

С други думи, какво е безгреховността? „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14). Тоест някой стои пред Бога и не върши това, което не е угодно Богу. Св. Григорий Палама го казва: неподвижност към „всичко, което е неблагоугодно Богу”. Не правя нещо, ако не е угодно Богу. Това обаче означава, че зная и виждам Бога с ум и тяло. Ако престана да Го виждам, не зная какво не е угодно Богу. Грехът е погрешно съчетание с нещата, което винаги влиза на мястото на брачната връзка с Бога, Който не виждам. Затова в този случай по някакъв начин изпитваме нужда от греха! Днес някой се качва на амвона и крещи „Не вършете грях!”, но обикновено казва безумици. Човекът не може да не да съгреши, защото не вижда Бога. Ако Го види, и насила да го сложиш в греха, ще се отвърне от него. Сякаш някой е бил на пищен обяд и след това му даваш да яде картофени обелки. Но ако не е ял нищо, и обелките ще изяде.

Това е грешката на морализма. Морализмът дойде от Запад и измества онтологията. С няколко увещания измества връзката ни с Бога. „Не пуши, пострижи си косата, облечи онези дрехи! Давай милостиня, пости, прощавай на другите, и това е!” Но не това е реалното боговидение и реалната връзка с Бога. Това не е брак. Ако някои добродетели влязат на мястото на връзката с Бога - които и да са те - може да скрият „гледката” на Бога. По-реалистично е да знаем, че сме грешни, тоест да осъзнаваме, че нещо ни измъчва. Ние сме получили призив към святост, към брачно виждане на Бога и към пряко общение с Него. Нищо не препятства това виждане, освен нашето произволение. Големият грях е, че не казваме онова много скришно, абсолютно наше „Да” на Бога. Всичко друго е последица от това. Прости последици.

Нашето произволение по някаква причина е раздвоено и всекидневно се чувстваме болни. Изкушенията, които Бог допуска, имат за цел да интегрират това наше фрагментирано произволение към копнеж за благото. Когато произволението се интегрира, човекът свободно се обръща към вярата, към брачната връзка, която стига до виждане на Бога, което не знаем какво представлява, но е незабравимо знание. Не можем да кажем на разбит човек: "Върши добродетели". Лицемерно е. Той ще бъде грешник и лицемер едновременно. Първо трябва да види Бога, в Неговата дарувана любов, която се гнезди в сърцето на Църквата, „в тайнствата”.

Както окованите в Държавата на Платон: всички са оковани в една дълбока пещера и гледат към дъното на пещерата. Зад тях има огън.  Различни обекти минават между огъня и тях. Те виждат сенките на обектите на стената пред тях, и понеже не могат да се обърнат главите си наляво-надясно, мислят, че това е светът и това е истината. Така минават векове. В даден момент някой успява да се развърже и лека-полека се обръща към изхода в задната страна, която е светла, и тръгва бавно бавно, за да стигне там. Стигайки до изхода, се заслепява от силната светлина и започва да вижда реалните неща: езера, реките, дърветата, камъните, небето, накрая и се обръща към слънцето и се разтърсва. Неговата първа мисъл е: „Хубаво е тук, това е същинският живот! Ще остана тук. Не мога да отида отново вътре”. И докато минава време в това състояние, внезапно той състрадава на окованиците, които са се съчетали със сенките и си мисли: „Другите вътре така ли ще останат? Ама как е възможно човек да живее там?” Виждате, че Платон имал, в своята вяра, опит от Бога. Не може някой да напише такива неща без този опит. Също така забележете колко трогателно се заблуждава философът. Като пророк и учител той се връща обратно да поучи на тези неща, които видял. Започва лека-полека да се връща назад, без обаче да вижда много в мрачната пещера. Стига заслепен от светлината, прекатурвайки се и наранявайки се, пред другите и им казва: „Горе и вън от тук има светлина!”. Другите казват: „Погледни отсреща на стената. Виждаш ли нещо?” „Не”, отговаря той. „Нас виждаш ли ни?” „Нито вас”, казва. И другите му казват: „Видя ли? Напълно си ослепял отвън!”

Така човек не успява да поучи хората на истината. Не може да постигне своите резултати. Това е тайна, именно защото всеки човек е една индивидуалност с нескончаема дълбочина. Ако всеки не бъде призван свободно и самичък да се изкачи горе, за да види светлината, не може да повярва на другия, че „Бог съществува, благодатта съществува и т.н.” Повечето хора вярват, че съществува това, което ядат, това, което виждат, това, което докосват, това, което помирисват, това, което чуват, това, което ги кара да изпитват болка. И сетивата играят своята роля. Тези неща теглят хората в това трудно обручение.  

Бог проявява много голямо разбиране, толкова голямо, че не можем да си представим. На всички тези изкачвания и слизания на човека в пещерата на Платон Бог състрадава най-дълбоко и се катери и прекатурва заедно с нас. По някаква причина, непонятна и неизвестна, Бог чака, като се катери и прекатурва заедно с нас, навярно и десетилетия, навярно и цял живот. Хората минават по този път: минават през непоносими изкушения и мъки. В края на живота си казват внезапно: "Господи, помилуй ме!", и започват да разбират колко напразно е било обручението и съчетаването със сенките и колко неверни или колебливи са били спрямо Него, Който се прекатурвал заедно с тях, като въплътен Човек - защото именно затова стана Човек - заедно с тях. В онзи момент те започват да се каят и да се осъзнават, защото не се е случил този свят брак. Разбира се, не е правилно човек да стигне до края на живота си, за да каже това, защото не знаем кога и как ще дойде краят на всеки от нас. Също така тази мисъл не е честна: сгодили сме с един богат жених и мислим, че, след като се сгоди с мен, ще чака колкото аз искам, за да напреднем към брака. Бог ни обича сякаш има пряка нужда от нас. Не ни обича от дистанция, а страдайки с нас. Но не  е правилно да експлоатираме тази безкрайна любов за наша полза.  

Затова мисля, че проблемът на нас, църковните хора днес е, че не сме изцяло християни. Не създаваме впечатление за брак. Създаваме впечатление по-скоро за. . . свободно предбрачно съжителство с Бога. Човекът се преобразява реално, когато узрява своята връзка с Бога. Става друг. Когато обаче оставаме твърди и духовно сковани в един годеж без вяра, страдаме много.

Така неизбежно влизаме във въпроса за лицемерието, за нашето псевдо-аз, съгласно психологията. Духовният брак се проявява, когато общуваш с един човек и разбереш, че той се е подвизавал дълбоко в себе си. Бракът се изпитва в трудните моменти. Там се вижда доколко и дали човекът е напреднал духовно. Много пъти мислим, че сме стигнали до голяма святост и добродетели. Тогава идва нещо, което ни връща на земята. Тази връзка напредва с помощта на премеждия през целия живот. Когато някой сметне, че е стигнал някъде, той лицемери напълно. Един светогорски монах ми казваше някога: „Знаеш ли, отче, кое е най-голямото затруднение? Да речем, че послушанието върви добре, молитвата върви добре, помислите спират, душата утихва, започва Божията радост, хората са ангели до нас. Там е голямото затруднение, голямата преграда. Това да останеш добър монах и така да дойде самодостатъчността”. Тогава човек не напредва към брака, а се задоволява с един, макар и успешен, годеж. Защото дори бракът да се случи, той трябва да напредне. Той не е статично състояние. Ако не се променят често причините за брака, след като съпрузите се променят с годините, бракът остава в условията на отминалите години. По този начин остава неактивен. Такава е и реалната връзка с Бога. В нея човек нито се отегчава, нито се пренасища.

Ориген, голям, но и неуспял древен богослов на Църквата, казва, че причината за падението на човека било пресищането. Човекът не издържал повече и поискал да види какво става навън. Разбира се, това означава, че никога не е съществувала свята връзка, след като е настъпило пресищане. Една безкрайна връзка с едно безкрайно Същество, Което безкрайно се грижи за теб, никога не свършва. Пресищането означава обективизиране. Бог е станал обект в моите ръце, още една сянка на стената. Човекът се обръща към това, което Бог не е, т.е. към сянката. Рядко приемаме Бога като жива Личност, с която имаме жива и лична връзка. Бог за мнозина от нас дава просто заповеди, някакви безлични принципи. Не засяга моето битие и живот. Така обаче не може да има брачна връзка.

Затова нямаме незабравимото виждане на Бога, което би ни позволило да не съгрешаваме. Какво става тогава? Нямаме надежда? Страшното е човек да си мисли, че има всичко. Ако си помисли, че се намира в състояние на беднота и сиромашия, най-вероятното е, че в даден момент ще придобие нещо повече. Често срещам хора в Църквата, които казват уверено: „при мен всичко е наред”. Сякаш се касае за съблюдаване на кодекси и задължения. По този начин не влизаме във връзка. Това е човешката хладност, която Бог „избълва” в Откровението.

Когато човек се бори с Бога ден и нощ, това е по-добре отколкото да бъде хладен. Мразът се бори с огъня в него. Преди време имах лекция в Солун и накрая ме доближи един университетски преподавател. Нещо чу, както изглеждаше, което му харесало. Той дойде стремително, сграбчи ръката ми и ми каза: „Много ми хареса, това, което казахте. Аз съм един кажи-речи атеист”. Отговорих му спонтанно „и аз съм един кажи-речи християнин”. Хората стават атеисти, защото не искат да имат един - простете ми - безумен бог. Понякога показваме един такъв бог, който не е достоен за Бог.  Хората, които ни слушат, не искат да научат за него. Един древен отец на Църквата казва: „Покажи ми твоя човек, и ще ти покажа твоя Бог”. Показваме един бог, който те научава, например, да се страхуваш от Него. Ама всеки има вече толкова други страхове. Не и от Бога! Един бог, който ти внушава вини. Стигат ни вините, намираме се в депресия. Или един бог, който те научава да носиш маската на едно несъществуващо съвършенство - аз обаче търся моята истина. И моята свобода, ако е възможно. Един такъв бог не интересува съвременния човек. Нито някога ме интересуваше. Определени пъти „богът” на човеци от Църквата не ме интересува. Не бих бил християнин на тяхно място. Срещам понякога дори протестанти или католици и се дивя как могат да вярват в един бог като този, който имат в главата си. Аз не бих могъл. Бих предпочел да бъда атеист. Имаме големи атеисти в историята, както Ницше. Те са били хора, които имали голяма идея за Бога, но не Го виждали никъде. Поради тази причина  си останали атеисти. Ако прочетете „историята на смъртта на Бога” от Ницше, ще се ужасите. Той казва: „Не виждате ли смъртта на Бога? Цяла Европа вони от Неговия труп!.. Убихме Бога, аз и вие. На този труп служите?" Киркегор, великият датски богослов, вместо да се съгласи да го направят епископ, стана бащата на екзистенциализма. Той казва: „Не искам да ме правите нито епископ, нито преподавател по богословие, защото не искам като някакъв луд да участвам в занимания по манипулиране на Бога!” Този бог, който имаме в ума ни, ни обслужва психологически, но царува в царството на сенките и има свои граници. И тези граници се виждат. Но когато отидеш близо до някой светец, примерно при старец Порфирий, виждаш Бога, Христос, и не искаш да си тръгнеш оттам. Чувстваш, че това е същинският живот, и този човек доказваше всекидневно това. Живот вечен и небесни харизми.

Мисля, че нещата са ясни. Разбира се, ако останем в обручението, оставаме в едно младенческо духовно състояние. Мислим, че всички са ни длъжни - светът, Бог и всичко около нас, защото сме християни! Ние сме свидетелите на Бога в света!

Преди известно време се запознах с един човек, отдаден на молитвата. И други свидетелстваха за него. Доближих го, за да го попитам нещо, което ме занимаваше. Той ми отговори: „Аз съм грешен. Какво да ти отговоря?” Това не е лицемерие. Беше неговото съкрушение, онтологичното усещане за общението с Бога. Това беше най-добрият отговор за мене. Той ми отговори чрез неговото съществуване. Той самият имаше правилно отношение към Бога. Оттам започват всички отговори.

Мисля, че разликата между нас, християните, и хората в света, е тази: способни сме да разберем, че имаме недостиг на живот. Не непременно да го кажем, а да го разберем. Това идва лека-полека чрез просветлението, чрез благодатта. Светът е грешен, живее с фантазиите на истината и казва, че няма нужда от нищо. Християнинът е човек, който знае, че има недостиг. Но не се отчайва. Знае го в Светия Дух. Знае, че съществува Лекар и лечение, знае, че съществува вечен живот. „Слава Богу, в пълен безпорядък съм!”, казва един монах. Оттук едновременно се поражда и благодарението. Чудното е, че някой може да бъде благодарен, да славослови ден и нощ Бога и да знае едновременно кой е. Великата радост е това как Бог възстановява хората и истината стъпка по стъпка. Радостта идва от една такава брачна връзка. Сенките на света минават и отминават. . .

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.