ПЦДОН

Начало Реанимация и ангели... или разходка по ръба на бездната
Реанимация и ангели... или разходка по ръба на бездната ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 18
Слаба статияОтлична статия 
Написано от свещеник Валерий Духанин   
Петък, 17 Август 2018 10:26
о. Валерий

Животът ни поднася тежки уроци. Но след тези уроци животът ни става различен. Невъзможно е да останеш същия, какъвто си бил, когато дори за миг си бил на прага на смъртта. Ценността на живота се оценява на ръба на смъртта, ценността на светлината – след нощната тъмнина, ценността на всеки Божий дар – след отнемането му.

Първата химиотерапия се превърна в сериозно отравяне. Токсикацията засегна нервните ми пътища. Отне ми се речта, парализираха ми се гълтателните движенията, трудно ми беше да дишам.

Жена ми се опита да извика линейка, но всичките коли бяха на повикване. Успях да покажа в телефона си номера на едни мои приятели - фелдшери, които работеха в „Бърза помощ”. Благодарение на тях колата пристигна много по-бързо, тогава, когато се опитах на четири крака да вдишвам въздух през отворения прозорец.

По-късно един мой познат ме попита, възможно ли е в такова състояние да се молиш? С отнемането на говора и блокирането на мускулите на езика ти все пак се опитваш да се молиш с умната молитва. Опитваш се с цялото си сърце да отправяш кратки молитви: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния! Пресвета Владичица моя, Богородица, спаси ме, грешния! Свети Ангеле Божий, Пазителю мой, помогни ми”. И още кратки молитви към св. Сергий Радонежки, към блажената Матрона Московска, към небесния ми покровител - мъченик Валерий Мелитински...

Но настъпва момент, когато не ти стига достатъчно кислород, с устата си не можеш да поемеш глътка въздух и тук вътре в теб нещо се поврежда и настъпва известна паника. Мислите не са съсредоточени, по тялото преминават спазми и единственото ти желание е само нормално да дишаш. В такива моменти молитвата се изпарява, като влага върху горещия пясък. Започваш да се бориш за  живота си, търсиш начин, как по-безболезнено да поемеш глътка въздух, глупаво и безпомощно губиш молитвата си - този основен, лечебен източник на нашия живот.

В един момент ти идва мисълта: „Ако аз вече умирам, нека това да стане час по-скоро, за да не видят близките всичките ми мъчения и просто да прекрача прага, който дели временното от вечното, тленното от нетленното”.  Ето какво просим на всяка ектения: „Христианския кончины живота нашего, безболезненны, непостыдны, мирны…” Но нещо тази молба не се изпълваше, оставяйки ме на ръба на бездната, на ръба на неизвестността.

На мен нагледно ми се откри какво се случва, когато молитвите на близките възпълват безпомощността ти. Тогава съпругата ми помоли изплашените ни деца да се молят. Те, коленичили пред иконите, със сълзи, с прости детски думи изляха сърдечната си молба. В този момент ясно ми се откри какво се случва в живота ти, когато изцяло живееш  по молитвите на други хора. Когато молитвите на онези, които те обичат, за които не си безразличен, изпълват цялата ти безпомощност и немощ. Чрез молитвите на близките ние се отърваваме от неприятности, получаваме спасение от Бога, изцеляваме се и възкръсваме. Тези молитви се превръщат в крила, които издигат ранената ти душа и я предпазват от падане.

Също така, искам да кажа, че на ръба на смъртта чувстваш, че много неща, които са ти се стрували много важни, изведнъж разкриват своята празнота. Със сърцето си започваш да виждаш как напразно тичаш някъде и бързаш, опитвайки да спечелиш пари, за да издържаш семейството си. Виждаш, как минава живота на семейството ти, децата ти, изчезва радостта от общуването с най-близките. Щастието е винаги с нас, но ние сами го отбягваме. За да спрем и да излезем от този затворен кръг, Бог допуска такива сурови уроци в живота ни.

Но ето, най-накрая пристигна линейката. Виждам смаяното лице на лекаря, смущението в действията му. Той ми измери кръвното и пулса, а след това с някакви медицински прибори измери още нещо и изненадващо казва:

- Странно...  Защо кислородът в кръвта е по-малко от нормалното?

Сложи катетър в ръката ми... И точно преди излизането към колата ми сложи инжекция, след което изчезнаха спазмите в тялото.

В болницата ми сложиха система. Но на следващата вечер пристъпът се повтори. Преместиха ме в реанимацията. Тъй като онази вечер загубих речта си, не можах да изрека нито една дума. Бях само мълчалив съзерцател на случващото се и гледах как Бог чрез хората спасява живота на други хора и възстановява здравето им.

Преди това никога не се бях сблъсквал с това и бях поразен от моето възприятие. По-рано мислих, че това е място на някаква безутешна скръб, отчаяна борба за живот, последното изпращане от този свят. Оказа се, че денят, прекаран в интензивното отделение, е един от най-щастливите дни в живота ми. Това е като раждане на светлината, възкресението, след което радостта на деня и светлината на слънцето, щастието на общуването с близките и ценната възможност да служиш на Бога най-силно се изживяват.

Тук нямаше нито шепот, нито караници, никакви оплаквания или заплахи. Какъвто и да е пациентът, лекарите и медицинските сестри са пример за изключителна жертвеност. Всеки грижливо, мирно и спокойно вършеше работата си, сякаш те не са хора, а ангели, определени от Бога, за да правят едно единствено нещо - да спасяват хората. Наблюдавайки какво се случва, стигнах до един невероятен извод, че цялата реанимация е изпълнена с ангели.

Смисълът на духовните прозрения не се заключава в това задължително да видиш ангели, а да видиш нещо ангелско в хората, които те обкръжават. Ако около теб виждаш само грехове, недостатъци, пороци, то каква е твоята същност? Всеки човек забелязва това, което за него е естествено. Ако пък в хората около теб виждаш доброто, чистото, ангелското, това означава, че Господ те е посетил и не те е лишил от Своята благодат. Между другото, в онзи момент аз сам прозрях собствената си немощ и изненадващата доброта, загриженост, сърдечност от страна на медицинския персонал в реанимацията.

Една възрастна лекарка дойде при мен и със съпричастност и състрадание каза ми:

- Молете се наум. А когато можете, молете се на глас. Молитви, Слава Богу, ние имаме много. Често пъти, най-вече помага молитвата.

И аз се молих. И на сърцето ми стана толкова спокойно, такива чувства изпитвах само тогава, когато се намирах в олтара по време на богослужение. Ангелите изпълват олтара, ангелът-пазител стои редом до нас. Но Божиите ангели също така присъстват и там, където се спасява животът, където хората, забравяйки за себе си, се грижат само за това да помогнат на такива като мен, безпомощни хора. Защо ние не забелязваме това в нашето ежедневие?

Те имат дар от Бога, да връщат живот на хората - и по този начин те са съпричастни към тайната на спасението.

Нека никой не ме осъди, но в този момент реанимацията ми изглеждаше като свещен олтар, а действията на медицинския персонал на интензивното отделение - свещени действия на служителите в храма. Те пресъздават живота в човека, правят невъзможното според земните стандарти, имат специален дар от Бога, за да възкресяват и връщат живота на  хората, и по този начин те се съпричастни към тайнството на спасението на сътворените от Бога хора. Разбира се, всичко това не се отнася за вечното спасение на душата, което може да се открие само в храма, а за временното спасение на тялото. Но нали ние спасяваме душите си, докато не се разделим с тялото, което означава, че това е временно спасение, възстановяването на здравето на тялото е също така важно за нас.

А след това всичко свърши много просто. Свестиха ме, върнаха ме към живота и без проблеми ме пуснаха да си ходя вкъщи. Те не очакваха нито благодарност, нито признателност, нито пари, въпреки че не вярвам, че градските лекари получават високи заплати. Те добродушно и с усмивка ме напътстваха да не попадам повече при тях. Те самите са останали там като лекари на първа линия на фронта, безкористно спасявайки живота на всеки смъртно ранен човек.

Жалко е, че ние рядко забелязваме как безкористно работят лекарите, извършват своето свято служение, спасяват живота на такива като нас. Подобно на децата, които се молят за вас, лекарите в реанимацията са като ангели, небесни пазители, които защитават и запазват живота ни.

Спомням си още едно прошение от ектенията, което след реанимацията стана най-важното нещо за мен, по-важно от всички земни постижения: “Прочее время живота нашего в мире и покаянии скончати у Господа просим“. Ако се умира, по-добре е да са умира спокойно, а ако се живее, то само в покаяние. И да се предадем в Божиите ръце. Това е най-важното нещо. Господи, пази всички нас!

превод от руски: Виталий Чеботар

източник: http://www.pravoslavie.ru/113116.html

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.