Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

03.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Колко добре познаваш детето си?
Колко добре познаваш детето си? Е-мейл
Оценка на читателите: / 2
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Павел Сисанийски и Сиатистки   
Вторник, 24 Юли 2018 13:27
child in church

Семейството и децата всъщност са нашият живот. И когато нещо не върви добре в семейството, във връзката между съпрузите или с децата ни, тогава целият ни живот става проблем. Ако хвърлим поглед в света, в който живеем, ако поискаме да погледнем около нас, ще констатираме, че проблемът съществува. Животът ни не е нищо друго, освен проблемите, които са свързани с нашето семейство и децата ни, въпросите, които се пораждат, трудностите, които срещаме, тревогите, които имаме, с една дума, кризата, както сме я нарекли, която бичува нашия живот. Става въпрос за една криза, по-значима от икономическата криза, тъй като реално животът и душата ни са неща, които, когато не функционират правилно, тогава дори някой да е финансово добре, не се радва на живота.

Някога влязох в един дом, на който не знам дали могат да завиждат древните или съвременни палати, но в този дом нямаше радост, имаше трудности, съществуваха проблеми, нещо, което означава, че играта се играе някъде другаде, играе се вътре, в пространството на душата ни. Виждаме човешките отношения да отслабват, семейните отношения, съпружеските отношения. Виждаме често, че много рано, понякога и няколко месеца веднага след началото на брака, облаците се сгъстяват, конфликтите започват, трудностите се надигат и човек и се пита ама как? Ама защо? Къде е любовта на хората? Къде отиде тази любов? Защо охладня? Какво точно стана? Имаше я и се загуби? Нямаше я изобщо и не го усетихме, и сега трудностите на живота, всекидневието показват това, което не се е виждало преди?

Отслабват дори отношенията между родителите и децата, тъй като очевидно понякога се лансират нови идеи и възгледи, с които се опитват да променят идентичността на семейството, както го живяхме в нашата родина. Разбира се, семейните връзки в нашата страна още са силни и е факт - както показват проучванията - че дори когато някой разтури своето семейство, отново иска да създаде семейство, тоест не се задоволява с един необвързан живот. Естествено констатираме и срещаме доста затруднения в брака, преди да дойде неговият час, но и след брака. Постоянно се увеличава броят на младите хора, които искат да създадат семейство, но се затрудняват да вземат решение и да се оженят и едно такова състояние не е здраво. То показва, че съществуват проблеми и е важно да ги открием, важно е да видим причината. Именно защото животът е наш, защото животът е пред нас, защото навярно е лесно да излъжем другите, но не и самите себе си. И още, както казахме преди, трудностите, които срещаме в брака. Наистина, някой казал ли ни е, че животът ни ще е постлан с цветя? Винаги казвам, че животът прилича на алгебричен сбор, има плюс и минус, ако не се научим да превръщаме горчивото в сладко, тогава целият ни живот ще бъде горчилка, защото ще тровим дори и сладките мигове в живота.

Кои са тези трудности, които улесняват разрушаването на брака? Дали трудностите причиняват това, или липсата на зрялост в тези, които пристъпват към брака? Дали външните трудности, или отсъствието на любов, което реално ни прави чужди един спрямо друг? Проблемите са твърде много, твърде много са питанията, които засягат семейството, неговото създаване, поддържане, ход, защото, естествено, ние искаме семейството да не е корабокрушение, а пристанище, да е пространство на любовта, да е пространство на радостта, да е пространство на освещение, да е пространство на благословение, да се утешаваме в нашия дом, а не да гледаме как да излезем, как да се махнем от него. Не да поставяме по средата телевизора, за да можем да не разговаряме и да имаме оправдание, за да не говорим, докато проблемът е различен и по-дълбок.  

Затова е много логично човек да се запита какво става в крайна сметка, какво става в нашата епоха? Какво става с нас? Защо? Защо не можем да превърнем в дело това, което се предполага, че желаем? Една от целите на тези радиопредавания е именно тази: да изследва какво става, защо накрая да унищожаваме това, за което някога мечтаехме? Защо, когато го хванем в ръцете си, то се разпада?

От друга страна са децата, децата, които са очакването и радостта на всяко семейство, децата, които логично и биологично са плод на любовта на своите родители. Но това, което днес виждаме, ни кара да се запитаме: дали са плод на любов или чеда на гнева? Виждаме нашите деца тревожни, виждаме много пъти техните взривоопасни поведения. Там, където си мислим, че ги контролираме, внезапно констатираме, че не ги познаваме. Там, където си мислим, че всичко върви добре, нашите деца много пъти са поели по погрешен път и ние не сме узнали за това. Така очакванията, жертвите, които родителите много пъти правят, борбата, която всекидневно водят, не само за да подсигурят всекидневната прехрана, а и сигурна среда и възможности за детето да се развие, да се възпълни като личност, да израсне, да му се радват и да се гордеят с него, не дават желания резултат. Не са малко родителите, които имат усещане за провал и дори един провал, който води до отчаяние. Разбира се, определени пъти въпросът, който се поставя, е: в крайна сметка вкъщи кой кого разпъва? Дали децата родителите или родителите децата? Остава ли неповлияно детето от семейната атмосфера, в която живее?

Твърде често пъти родителите правят и се опитват да правят изключително много за техните деца, но от друга страна установяват, че с всичко това много малко са помогнали на децата. Сещам се за една майка, трагична майка, върху ковчега на своята дъщеря. Дъщеря ѝ се беше самоубила, майка ѝ я гледаше и си говореше сама: „Какво не направих за тебе, детето ми?”. Разбира се, това са моменти на болка, тежки моменти, но ако дойде някой да говори искрено, би казал на майката: „Майко, ако детето ти в този час се намира там, то е именно поради това, което си направила и нямаше да бъде там, ако не правеше това, което правеше, и ако правеше някои други неща, които не  ги направи и от които тя имаше по-голяма нужда”. Дори когато едно дете не стигне до този трагичен момент и състояние, в крайна сметка виждаме, че то е объркано в нашата епоха, защото подлежи на голямо обсъждане това какво правим или какво трябва да правим и какво не правим за нашите деца. Много пъти, докато си мислим, че им даваме  всичко, не им даваме най-същественото.

В този момент мисълта ми се връща твърде далеч в миналото, сещам се за сблъсъка на едно дете с баща му. В даден момент бащата, възмутен от детето, му каза: „Детето ми, какво е това, което ти липсва? Не ти ли дадохме всичко? Имаш си училището, чуждите езици, частните уроци, пари за харчене, забавления, какво най-накрая ти липсва?” И това беше един от малкото пъти, в които детето не извика, не се възпротиви, не се ядоса. Много спокойно изгледа баща си и му каза: „Татко, имаш право в това, което каза, всичко, което каза, наистина ми го даваш и е истина, че трябваше и аз да съм доволен, но при едно условие, че сеното, което ми даваш, е достатъчно. Обаче, татко, аз не съм животно, а човек. Казваш ми да правя неща и не ми казваш защо. Защо да се образовам, защо да живея? Защо да следвам, защо това, защо онова,  защо другото? Мен, татко, тези въпроси защо ме изгарят! И на тези въпроси защо никога не ми отговори. Никога не ми говори”. Я си помислете сега за тази ситуация, в която и вие можете да сте се оказали. Да мислите, че правите всичко, и накрая да не е това, което трябва, без да казвам, че не трябва да правите и това, което правите.

Колко съществена е комуникацията с децата и кога тази комуникация става реалност? Когато проблемите обикновено са започнали да се увеличават, тогава родителите, бидейки притиснати, се опитват да поговорят с децата си. Но тогава е късно, това е трябвало да стане много по-рано, трябвало е да започне от момента, в който се е родило детето, за да не кажа, и не го казвам на шега, дори още преди да се роди. Ние обаче пренебрегваме, забравяме това, или, ако искате, мислехме, че имахме време. Не бяхме разбрали, че детето ни расте, нито, че много пъти израства преждевременно. Нито осъзнахме посланията, които възприема, и така, докато вярвахме, че вървим правилно напред, накрая вървяхме към нищото. Наистина, колко добре познаваме детето ни, или колко много не го познаваме? Познаваме ли го? Познаваме ли сърцето и душата му? Или виждаме само неговите привички? Знаем ли какво е детето, или ако искате, какво е или кое е нашето собствено дете? И ако смятаме, че го познаваме, защо се сепваме, когато установяваме един куп неща, които в крайна сметка показват, че не сме го познали?

Питали ли сте се какво е едно дете, коя е неговата идентичност? Каква е структурата на неговата персоналност? Дали е едно хубаво животно, както ни каза преди нашият млад приятел, който днес украсява и почита Гърция и семейството си в чужбина? Коя е идентичността на детето, която е структурата на неговата персоналност?

Да дадеш възпитание на едно дете означава да знаеш какво е едно дете. Защото, ако възпитанието, което дадем, е погрешно и не отговаря на неговите екзистенциални и насъщни дадености, тогава ще доведем детето не до зрялост и възпълване като личности, а до отчуждение, и ще виждаме, че нещо върви накриво и няма да можем да разберем защо е тръгнало накриво. Така, докато децата са и искаме да са нашата радост, много пъти стават нашият проблем. Но въпросът, който отново възниква, е кой накрая е проблемът? Проблемът са нашите деца или проблемът сме ние самите?

Някога на един прием една госпожа срещнала известния педагог Песталоци, доближила го с радост, поздравила го, изразила своята радост, че го срещнала и даже му казала, че щяла много скоро да го посети, за да обсъди с него как да отгледа дъщеря си. Песталоци я попитал: „На колко години е вашата дъщеря?”. Госпожата му отговорила: „Едва на 6 години”, а Песталоци ѝ отвърнал: „Съжалявам, госпожо, дойдохте твърде късно”. Песталоци не бил краен, а крайно било невежеството на тази майка относно това кога започва възпитанието на едно дете.  

Четох в една книга - ако помня добре, за старец Порфирий - че препоръчвал на младите майки да се молят за техните деца още когато са бременни и да казват молитвата "Господи Иисусе Христе, помилуй ме". Четох още, че според проучванията детето от момента на зачатието реално преживява събитията в своето семейство. Всичко това поставя наложително въпроса: "В крайна сметка кога започва възпитанието на детето ни?" Ето един проблем, който разбираме твърде късно. Когато осъзнаваме проблемите, времето вече е минало, изкривяванията са станали, вредите са нанесени, по-малки или по-големи. Доколко наистина проследяваме неговото израстване? Виждаме го да израства, да расте на ръст, да започва да говори, но мислим, че е твърде малко, твърде рано да поговорим за някои неща. В действителност обаче определени пъти не сме осъзнали, че детето израства, и не израства само телесно, а от друга страна преживяванията, които има у дома, са нещо, което ще сложи печат върху неговия живот, където много пъти ще се проявят в поведения, където родителите ще търсят причината да разберат, и накрая причината ще са тези преживявания, които децата са имали у дома. Понякога дори повишаването на гласа, някакъв конфликт между родители смущава душата на детето. Смущението е ужасяващо преживяване и травматичните преживявания не са от нещата, които можем да покрием. Следователно големият проблем е да разберем от кога и как да си съдействаме с детето ни за неговото правилно  възпитание. Обикновено ние кога се събуждаме? Когато големите проблеми почукат на вратата ни? Когато децата ни се окажат в опасност?

Помислили ли сте нещо просто? Нима едно дете се е събудило една сутрин и казало внезапно: днес аз ще взема наркотици!?  Когато едно дете стига за първи път до употреба на наркотици, помислили ли сте колко време е предшествало в този погрешен път – път, който семейството обикновено пренебрегва? Защото, ако не го пренебрегваше, щеше да го предотврати. Ако не го предотвратява, това е така, защото го пренебрегва и нищо не подозира. Но ще повторя, всеки проблем, който се появява, в момента, в който се появява, е изминал определен път, т.е. вредата вече е станала. Вредата е нанесена в душата и сърцето на детето, просто сега тази вреда изплува на повърхността и става известна. Следователно проблемът не започва тогава, когато се проявява, а много по-рано. Проявлението му обикновено е краят на един път, на един грозен път, тежък, който накрая се оказва катастрофален. Това именно е този път, който не сме разбрали. И, разбира се, определени пъти търсим лесното решение. "Кои лоши хора завлякоха децата ни?", но не помислихме никога за нашата отговорност, защо някои са могли да ги завлекат, ако така стоят нещата. Не помислихме, че ние не бронирахме децата ни, и когато говоря за брониране, не говоря нито за внушения, нито за викове, нито за забрани, а за духовното подготвяне на децата, което ще ги накара да направят такива избори в живота си, които ще обезсилват (порочните) усилия на всякакви хора.

Обикновено - и това е истина - тези, които идват отвън, експлоатират празнотите, които сме оставили в  децата. Тези, които успяват да влязат в живота на децата ни, влизат в празнотите, които ние сме оставили. Така дори сега, когато виждаме резултата, обикновено не можем да разберем причината.

От друга страна, един друг проблем започва да се разраства в наши години: връзката на детето с неговото училище. В миналото в нашата страна бяхме възложили много надежди на училището. Училището да покрие празнотите на семейството. Училището да захрани с това, което домът не би могъл или просто не може да го направи. Това обаче е една надежда, която лека-полека загасва. Колкото повече учителите, и говоря за малките деца, и преподавателите ще смятат, че развиването на ума на детето е тяхна основна мисия, толкова повече ще стават съучастници в проблема. И ако съществува една голяма грешка днес в училище и в образователната система, тя е именно това: че поставихме като цел ума на децата, а не самите деца. Виждаме резултата. Децата отхвърлят училището. Степента на отхвърлянето е ужасяваща. Преди години, едно проучване на Министерството на образованието показа, че само 41,2% от децата в Гимназията имат респект към училището си, а в Лицея картината е трагична - едва 14,1%. Споменах тези цифри в една дискусия, и хората, които са в системата на образованието, ми казаха: "Ваше Високопреосвещенство, цифрите много са се променили и за съжаление са цифрата е още по-малка". По-долу от 14,1%? Тогава какъв смисъл има училището? Тогава да не би училището да е проблемът или и то става проблем? Как обаче и ние, родителите, но и отговорните фактори в държавата, можем да разберем кой е истинския проблем на образованието? Първо направихме една стъпка, признахме, че днешното училище се провали, казаха ни го децата по безброй начини, установиха го статистиките, които споменахме, и видяхме загриженост от страна на държавата да промени положението с училището и то с Лицея. Намерението е добро, но не е достатъчна доброто намерение, нужно е и съзнание за начина, по който ще стане преодоляването на проблема. Защото накрая, ако осъзнаем защо се провали училището, тогава ще преодолеем проблема. Училището се провали, защото целеше в ума на децата, но децата имат и душа, имат и въпроси.

В противен случай, ще чуем същите деца да ни описват техните проблеми и колко далеч от тях е домът, както и училището. Образованието днес фрагментира младия човек. Не му помага да се възпълни, а го терзае. Дори добрите ученици, които учат, се гневят на този тип образование, което не ги докосва и не ги разбира.

Една друга тема, която ще обсъдим пространно, е връзката на семейството с Църквата. Някога трябва да станем сериозни, някога трябва да се запитаме: имаме ли нужда от Църквата? Някога трябва да поставим темата: отживяла ли е религиозната вяра? Чувам определени пъти хората да говорят много лесно и много повърхностно и е впечатляващо с какво лекота го правят, защото е твърде безумно поведение човек да повярва, че историята започва от него. Как е възможно да е отживяло това, което е на същата възраст с човека? Да не би в крайна сметка не религиозната вяра, а човекът отживява и отпада? Имаме ли нужда от Църквата? Кога имаме нужда от нея? Да не би да си спомняме за нея тогава, когато е късно, както един нещастен баща, който дойде в даден момент, след като отгледа детето си далеч от Бога, когато детето му дойде да го попита дали разбира от дрога, тогава той се пробуди и се видя колко трагичен е неговият живот. Когато възпитанието, което беше дал на детето си, и образованието, дори университетско, накара детето да признае като единствената красота на живота дрогата. Познаваме ли възпитанието, което Църквата дава? Познаваме ли педагогиката на Църквата, на нейните правила? Да не би накрая нашето безразличие да има цена и тя да е душите на децата? Можем ли да заобиколим екзистенциалните проблеми на човека? Затова попитах преди „Колко добре познаваш детето си?”. Какво ще отговориш на неговите екзистенциални въпроси? Когато ти нямаш отговорите, какво ще му дадеш?

Виждате, че въпросите са много. Те са големи и трябва да бъдем честни със себе си, ако наистина искаме да станем сериозни и да предотвратяваме, а не да се налага да преодоляваме проблеми. Превенцията е лесна, преодоляването е трудно. Когато определени пъти родителите разказват за края на проблема със своето дете, или по-скоро за началото на техните големи проблеми, тогава се чувствам изключително неприятно, защото усещам, че сега можем да направим много малко неща, защото е нужно и съдействието на самото дете, тъй като, ако душата му се е увредила, навярно няма да разбере своето заболяване.

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.