Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Страстите - преодоляват ли се или се преобразяват? (първа част)
Страстите - преодоляват ли се или се преобразяват? (първа част) Е-мейл
Оценка на читателите: / 21
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Харалампос Пападопулос   
Петък, 13 Юли 2018 12:54
ascetism

Една тема, за която много сме чували. Хора, които са близо до Църквата, са се занимавали с нея, изследвали са я, чели са нещо, но в същото време е тема, която е претърпяла изопачения и изкривявания. Темата е страстите и заглавието на темата е: „Страстите - преодоляват ли се или се преобразяват?”. Отхвърляме ли ги, или ги преустройваме? Какво става с този въпрос?

Обикновено, когато човек в пространството на Църквата и религията чуе да се говори за страстите, в себе си се чувства съпротива, която има много прояви и форми. Много пъти нашите страсти ни карат да се чувстваме виновни. Друг път чувстваме, че страстите са нещо тежко, от което човек не се освобождава лесно и че никой не може да се пребори с тях. Оттук се оттегляме и се оставяме на тях.

Има и хора, които, когато чуят думата "страсти", се изпълват с тревога как ще ги преодолеят, с перспектива да срещнат Христос - Жениха на нашето сърце.

Има един хубав разказ в Патерика, където млад монах посетил един старец, който бил известен като духовен човек и когато монахът отишъл в килията му, го видял да седи в безмълвие, да плете кошници като негов ръчен труд, и му казал:

-  Авва, дойдох тук да говорим за Света Троица, за ипостасните свойства на Отца, Сина и Светия Дух и въобще да ми кажеш за битието на Бога, за Неговите съобщими и несъобщими енергии, за Божията същност. . . и други висши богословски неща.

Този мъдър и добродетелен старец не говорил, а продължил по един - бихме казали - не толкова изискан начин да не отговаря на този монах. Минало много време докато монахът накрая разбрал тягостното чувство на старецa, обърнал се и му казал:

-  Авва, знаеш ли, промених мнението си. По-скоро бих искал да ми кажеш за греховете и страстите, да ми кажеш как се бори егоизмa, как се борим с омразата, какво правим срещу завистта и плътската похот?

Тогава старецът вдигнал очи, погледнал го и му казал:

- Ако искаш за тези неща, можем да говорим.

Какво искал да покаже старецът с това? - че е наивно човек да се занимава дори с висше богословие и висши богословски анализи и идеи, ако не започне да говори за страстите си, ако няма нагласа да влезе в един процес на себеукоряване, себепознание, запознаване със себе си.

Особено пустинните отци не искали толкова много да богословстват за висши равнища и анализи, колкото да говорят за страстите. Те казвали: "Aз това знам да ти кажа. Да ти кажа какво ме занимава - как падам, как ставам, как унивам, как скърбя, как вярвам, как водя битка с Бога. Това зная да ти кажа."

Това е пътят на отците, пътят на една много дълбоко в Божията благодат себепознание и запознаване с най-дълбоко скришно наше аз. Не онова Aз, което във всекидневието дори ние не знаем кое е, не с онова Aз, където всекидневно в живота аналогично с кой говорим сменяме десетки маски. Знаете ли, един проблем в духовния живот и в срещата с живия истинен Бог, е, че не знаеш с кое лице да Го срещнеш, защото ние не представяме едно лице, а много. Всекидневно се обличаме в десетки роли, носим маски, и аналогично с това кой е пред нас сменяме маската. По един начин сме вкъщи, по друг начин на работа, по друг с нашия началник, по друг с нашия подчинен, по друг с жена ни, по друг с децата ни.

Сещам се за един много хубав случай в Атина, който архим. Андрей Конанос разказва и ми хареса, защото отразява, изобразява и отпечатва по уникален начин тази истина - за двуличието, за шизофреничния характер на духовния живот, при който сме едни у дома, други в храма, трети на работното място. Едно дете дошло в храма и срещнало архимандрита, представило му се и казало:

- Аз съм синът на еди-коя си госпожа.

- А, какво говориш? Много се радвам! Значи ти си синът на г-жа Мария!

- Да, да!

- На госпожата с кока.

И детето казало:

- Да, само дето майка ми вкъщи разваля кока.

Какво означава това? Че "тук ти се представя по друг начин. Ела вкъщи да я видиш"

Много пъти хората ни казват това. Има хора, които в църква пред свещеника, на беседите, в неделното, в службите имат засмяно, радостно, весело лице, със смирение и простота, но вкъщи са като тирани, обиждат и унизяват; т.е. стават трудни хора.

И така, нямаме единно лице, оттук кой Бог ще срещнем? И как ще Го срещнем, след ние самите не знаем кои сме?

В духовния живот човек трябва да влезе в съприкосновение със своето Аз, и то с истинското си Аз. Тогава, ако го направи с Божията благодат, ще види, че притежава дарби и способности, но и недостатъци и немощи. И знаете,  човек по-лесно може да различи дарованията или дарбите, защото са възможности, които има - но страстите, немощите, слабости, не ги различава лесно, защото не иска да ги види, създал е вътрешна отбрана, издигнал е психологически стени пред тях, за да не ги гледа.

Нашите страсти ни плашат и е нужен и труд, за да ги преобразим, да ги трансформираме и с Божията благодат да ги въведем в пътя на добродетелите. Обаче, внимавайте, защото дори по отношение на дарбите, особено в Църквата, през последните десетилетия има един проблем, при който имаме изопачено разбиране за смирението и мислим, че смирен е този, който ще използва най-лошите епитети за себе си. Така християните започват да казват, че "аз съм нищо" и т.н. Ти му казваш:

- Браво, ценен си!

Той казва:

- Нищо не съм! Червей съм. . .

И всякакви други епитети.

Опитват се да окайват себе си. Само дето не осъзнават, че когато светите отци правили това, те имали духовна зрялост и в това имало реализъм. Смирението на отците било екзистенциално, а не на психологическо или емоционално равнище. Какво означатова? Когато отците казвали: грешен съм, блуден съм, прелюбодеец, плачете за мене, казва св. Симеон Нови Богослов - той го казвал не защото имал комплекс за малоценност, нито защото имал оскъдна представа за себе си, а защото разбрал екзистенциално - с помощта на Божията благодат, - задълбочавайки се в себе си, че потенциално човекът е това нещо - той е недостатъчен, немощен, във всичко, което прави, има една дълбока липса и никога не може да постигне съвършеното. Те също така знаели това, което казва авва Доротей, че днес  ти, утре аз в този грях, защото семето съществува в нас. Семето на страстите съществува във всеки човек и се проявява съобразно средата, условията, дома, семейната, гражданска, културна среда. Нека кажем, че смирен не е само този, който окайва и осъжда себе си, че е едно нищо, а, както казва великият богослов на 20 век Калистос Уеър, смирен е онзи, който приема харизмите, които Бог му е дал, но ги отдава на Бога, не на себе си. Имам дарбата, но я имам, защото Бог ми я даде, тя е Негов дар, не е мое завоевание, мой успех, не е мое постижение, не съм аз умният, успелият, а Божията благодат ми даде тази дарба с конкретна цел.

Според учението на Православната Църква страстите са естествени и харизматични сили, които Бог е вложил в хората, за да може той да влиза във връзка с Него, с ближния и със света. Един пример, любовта не е зло, не е сила на душата, енергия, която е осъдена, защото е движение към другия, към живот, тя ни подтиква да разбием границите на нашата индивидуалност, да излезем от нас и да се задвижим към другия. Гневът – не той е проблемът, той е една естествена енергия, която съществува в човека, и особено авва Исаия говори за това в Добротолюбието - където гневът е влязъл в човека, за да се насочва срещу злото, дявола, старото Аз, въобще срещу злите покваряващи сили. Какво става обаче? Човекът обаче е неизцелен, крие в себе си едно голямо падение и затова изопачава тези сили, и вместо да насочи любовта към другия, я деформира и превръща в блудство.

Второ, страстите са по-дълбоки нужди на душата, които обаче не са намерили правилния път и изход, започнали са образно казано да „крещят” и така са се превърнали в това, което наричаме страсти. Затова, ако искаме да ги изцелим, трябва да открием и да разберем какво се крие зад една страст. Тоест зад блудството много пъти се крие една страст - страстта на пустославието, а зад пустославието много пъти се крие нуждата от себеутвърждаване. Тоест другият иска да се почувства забележим, че може да го погледнеш и да му отдадеш значение. Зад егоизма много пъти се крие една дълбока нужда на човека да съществува - и всички страсти въобще крият една нужда, затова и тяхното изкореняване е трудно, защото, за да изчезне една страст, трябва да сложиш нещо друго на нейно място. Но ако не сложиш нещо друго, страстта ще се върне обратно. Защото, както казва преп. Порфирий, „празнините отмъщават”- в природата, и в човешката природа не остават празнини. Ако не поставиш нещо на тяхно място, нещо друго ще влезе там. Трудно е да изкараш един човек например от наркотиците, защото, за да стигне до там, има някои по-дълбоки нужди, които не са били покрити, не са били изразени съзидателно, и резултатът е да влезе в тази орбита, която е осъдителна и смъртоносна. Но когато му казваш „Излез!”, въпросът е какво ще поставиш на тяхно място, защото трябва да му предложиш нещо друго.

Страстите са сурогати на голямата вътрешна липса и отсъствие. Това го приема и съвременната психология, но отците са го казали много по-рано, че в човека има една дълбока липса. Бебето от неговите първи стъпки чувства, че майка му не може да го възпълни и да отговори напълно на нуждите му. Тази дълбока нужда съществува в целия живот. Затова по-късно човек винаги ще търси да намери съвършения родител, съвършения баща, съвършената майка, по-късно съвършения съпруг/а, мъж, жена, духовник, владика, църква, винаги ще има една въображаема представа, че някъде другаде съществува съвършено пространство, че моят брак не е добър, но някъде им съвършен брак, съвършени отношения, приятели, аз не съм добре, но на Света Гора са съвършени! Или: у дома е пълен хаос, а в манастирите е перфектно! Нещата обаче въобще не стоят така. Където има човек, където има творение, където съществува човешко общуване, там има страсти, немощи и проблеми.

Старецът Емилиян Симонопетритски, велик духовник, казва нещо, което не се среща лесно в другите светоотечески текстове.

Грехът, след грехопадението на Адам и Ева, станал къс от плътта на човека и на душата му. Така страстите му били стонът, хълцукането, слузта, това, което съществото му изкарвало, за да може да почувства леко облекчение. Чрез страстите, казва старецът, човекът се опитва да почувства нещо, че и той има малко живот в него.

Това е една истина. Тоест един човек, който е паднал в страстта на хазарта, докато съсипва себе си и логически го вижда, не може да се откаже, защото не е само навикът, който има, този трагичен обичай, а и фактът, че това му дава нещо, дава му едно чувство за живот, което е лъжливо, погрешно, смъртоносно, гибелно, но е едно чувство в онзи миг. Същото става с всички други страсти. Това, което старецът казва тук, е изключително важно, защото, казва, дава за миг дава облекчение, макар и фалшиво. Виждате много пъти, че ако душата е в скръб и депресия, какво прави? Първото от многото неща, което се разстройва тогава, е хранителният режим. Това е важно.  Не забравяйте, че в първите стъпки на човешкия живот, т.е., когато бебето плаче, неговият рев не е плач просто искам да ям, бебето няма това възприятие, а за бебето храната е екзистенциален въпрос. Въпрос на живот и смърт – без храна чувства, че умира, че не съществува. Храната какво прави с детето? Успокоява го, умиротворява го, премахва страха. Затова и смущенията в храненето имат пряка връзка с душата и душевността на човека.

Много пъти някой ще се върне вкъщи и ще яде сладки неща - хора, които имат емоционални проблеми, имат голяма нужда от сладки неща - каквото и да е, захар, много захар, консумират прекомерни количества. Виждате, че за миг ще почувства облекчение, ще почувства нещо, едно усещане.

Всички страсти създават лъжеусещане за психонаркотик. Тоест за момент те успокоява, но по-късно това ще те разруши.

Едни от страстите са наследствени, а други придобити. Някои хора се раждат наследствено обременени от баща си или майка си, дори от дядовците и може и още по-назад, раждат се предразположени да проявят една страст. Там нещата са по-трудни. Имаме и придобити страсти - които се придобиват постепенно в течение на живота аналогично условията, в които човек живее.

Преп. Порфирий казва нещо много хубаво - човекът е една тайна, носи в себе си едно наследство от векове, всичкото добро, което преживели пророците, светците, мъчениците и апостолите, и най-вече Господ Иисус Христос, го носи в себе си, в своите гени и в духовния си ген. Но също така, казва, човекът носи и злото на света от Адам. Носим болести, рани, проблеми от прародителите, носим ги върху нас - и телесно и душевно. Всичко, казва, е в нас, и инстинктите, и те какво искат? Задоволяване. Ако не задоволиш твоите инстинкти, някога ще ти отмъстят. Освен ако не ги насочим другаде - към Бога, казва той. Тези думи на преподобния старец са уникални и са в съгласие  със съвременните виждания на психологията, че човешката душа не приема празноти. Това е много важно. Много пъти обвиняваме хора за живота им, за начина, по който живеят, за техните грехове. Въпросът не е да ги обвиниш, а дали имаш да им предложиш нещо, което да поставят на тяхно място? Да изкара тази страст, но какво ще сложи там? Ще кажем много лесно и с една нравствена риторика: Христос. Да, но това не е толкова просто. Връзката с Христос, с Бога, не е просто дело и ще видим това непосредствено по-долу.

Св. Йоан Лествичник казва, че има дарби, които са естествени, има и дарби, които са плодове на Светия Дух и казва - не се радвайте на хората, които по природа са тихи. На мене това нищо не ми говори. Аз - казва  светецът - се радвам и се дивя на човека, който се е потрудил и се е преобразил чрез Божията благодат. Тоест много пъти виждаме един човек, който - както казваме: колко е тих!, но не е направил нещо (за да бъде) такъв, а си е такъв, така се е родил, не говори много, не се кара. А другият е гневлив. Това не означава нещо за Бога - защото Бог съработничи не с този повърхностна, емоционална страна на човека, а с неговото най-дълбоко битие. Външно един човек може да изглежда, че е гневлив, че има различен темперамент, лесно се засяга, но чрез покаянието и усилията си да е обитател на Рая в противоположност на някой друг, който не е направил нещо особено.

Има хора, които не говорят, не осъждат и казваме този човек не осъжда. Да, но въпросът не е, че не осъжда, а че не иска да понесе никаква отговорност върху себе си... Или за някой друг казваме, че този има любов в себе си, не се кара, но обикновено въпросът не е че, не се кара, а е безразличен, не взема позиция, не иска да си развали отношенията с никого и това е много егоистично.

превод: Константин Константинов

Следва

Коментари (2)
  • SPetkov  - ...
    Това от новата книга на отеца ли е? Много е добро.
  • Marto
    Я да видим кой не си е купил още книжките на о. Харалампос :lol:
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.