Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

06.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Християнинът трябва не да осъжда, а да състрадава на другия
Християнинът трябва не да осъжда, а да състрадава на другия Е-мейл
Оценка на читателите: / 8
Слаба статияОтлична статия 
Сряда, 04 Юли 2018 14:04
patir haralampos

Въпроси, зададени към отец Харалампос Пападопулос от аудиторията след беседата:  "Вярата се усилва, когато поставяме нещата под съмнение":

Въпрос: Какво да просим в молитвата?

О. Харалампос Пападопулос: Старецът Емилиян Симонопетриски има много хубав отговор на това. Той казва, че човек от Бога може да вземе. Ние обикновено в молитвата - без това задължително да е грешка, не е грешка, просто не трябва да става само това - обикновено търсим децата ни да са добре, ние да сме добре, да имаме успех в изпитите, да вървим добре, да имаме пари. Това с парите е значима тема, имайте предвид, че според протестантите да имаш пари е Божие благословение, затова имат много книги как да натрупаш богатство, подкрепено с библейски места.

Тези неща, за които молим, не са задължително осъдителни, защото човекът има нужди, разбира се, ще изразим нашия страх за децата, за здравето ни и т.н., но това трябва да е свързано с едно основно нещо, че искаме присъствието на Бога в живота ни. На първо място трябва да бъде Бог, както се казва в Евангелието: "Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде". Ако търсиш Бога и Той дойде в живота ти, всичко останало е Негово благословение. За съжаление повечето от нас търсим не Бога, а това, което Той дава. Внимавайте в тази разлика - не търсим Самия Бог, а това, което дава; не искаме Него Самия. Искаме да ни даде здраве, сили и т.н., но не и Самия Него, не искаме да влизаме в много премеждия с Него и да създаваме силна връзка с Него, не искаме да изпитаме малко болка, не искаме да се потрудим. Не искаме Бога, Неговото лице. Истински влюбеният търси другото лице без да казва: "искам зестра, искам къща, искам това, искам онова!" Приема го както си е. Затова в една връзка - когато тя е реална и в нея има любов - никога не тръгваме да променяме другия, а да живеем с другия. Затова искаме да живеем с Бога, с всички последици от това.

Въпрос: Относно въпросите "защо", които питаме в някои моменти, когато минаваме през някакво голямо изпитание, съм чувала, че това е от изкусителя и не трябва да питаме. Приемаме просто Божията воля с голямо доверие, че това е най-доброто за нас. Ако може да ни кажете повече за това. Също така мисля, че няма да получим отговор в онзи момент, когато питаме Бога, а след дълги години можем да получим някакви отговори и да казваме: "А, така е трябвало да стане."

О. Х. П.: Трябва да имаме доверие в Някой, Който ни обича и знае повече от нас. Това е вярата, доверявам се, а не просто вярвам в един Бог Отец, Вседържител. Символът на вярата е опитно преживяване, не логическо заключение на хора, които са разсъждавали логически. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, защото Той е Баща - това е опит, вкусване, вкусване на бащинството на Бога в живота, че е Баща. Светите отци са вкусили това и са го казали. Оттук трябва да вярвам в Някой, да се доверявам на Бога, дори когато не изглежда, че нещата вървят толкова добре или както аз съм си ги представял.

Що се касае до много въпроси "защо", наистина такива помисли на неверие и съмнение са укорими в Църквата. И не без право, защото в много църковни, богословски, светоотечески текстове бива укоряван човекът, който се съмнява или проявява неверие. Разбира се, там, както казахме, е нужен по-добър прочит на текста. Вижте, текстовете на Св. Писание, на отците на Църквата, не са текстове, с които лягаш в леглото и ги четеш. Не са текстове, които се разбират просто с умозрително четене, а са пълни със смисъл, пълни с живот и се разбират много по-дълбоко. Затова днес може да четеш едно място, след една година да го прочетеш отново и да разбереш напълно други неща.

Когато отците казват това нещо, те не го казват, за да отвърнат човека от това да изрази своето съмнение, своя труден момент. Нека не забравяме, че и Сам Христос на Кръста каза: "Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?" Христос пръв „осветил” въпросите "защо". Отците обаче говорят повече за това безочие на неверието, за това гносеологическо отхвърляне на Бога  и неверие, което е свързано твърде много с интелекта, с високоумието, с многословието на ума. Тук говорим за едно вътрешно състояние, за битка с Бога, където твоят въпрос "Защо?" е тревога, не е безочие, не е интелектуален егоизъм, а твоя битка и нужда. Много пъти казваш на твоя човек: "Ама защо ми стори това?" - с това не го отхвърляш, а изразяваш твоята  любов , която изпитваш към него, и го питаш с болка на сърце. 

Въпрос: Понякога чувствам, че в Църквата ни обзема духовна надменност. Аз лично съм го чувствала, включително и на работното място, че нашите ближни „извън” Църквата, са по-низши от нас. Лично мен много пъти ме вразуми това, че видях хора извън Църквата, които имаха много повече търпение и любов от мене, с много дарби. Това ме приземяваше. . .

О. Х. П.: Това, което описвате, е истина, която - малко или повече - всички, които сме в Църквата, сме преживявали. Навярно в началото, навярно по средата, за съжаление и към края, докато от години сме в Църквата, още имаме надменност, лесно съдим, лесно осъждаме, лесно сравняваме, нямаме разсъдителност. Това е добродетел, която е изключително християнска. Най-голямата добродетел е разсъдителността, казва св. Йоан Лествичник - но ние я нямаме. Повече съдим, отколкото състрадаваме на другия. Християнинът трябва не да съди, а да състрадава на другия. Християнин трябва да разбира другия, неговата страст, безсилие и падение, не да съди, по-скоро да не осъжда.

Това става и то много пъти, защото егото на човека има нужда да се храни от завоевания. Както казва един духовен човек -  "егото иска врява и проблеми". Не може да живее в покой. Иска проблеми, за да живее. Ако ги няма, ги създава, защото така се храни. То се храни със завоевания и постижения, иска да чувства, че завоюва неща. Това създава себеидолослужението, изтъкването на егото. Затова в Църквата много пъти постя, моля се, полагам усилия и всичко това реално храни моя егоизъм и затова гледам на другите по този начин. Тоест ходя на църква и вместо в нея да се почувствам по-смирен и да почувствам по-силно колко съм грешен, защото, вижте, в цялото филокалийно предание на Църквата целта е да почувстваш не колко си съвършен, а колко си безсилен. Всъщност да приемеш твоето безсилие, това е цялото духовно изкуство. Ние казваме обратното - в Църквата искаме да постигнем неща и затова  мислим и чувстваме, че раят е завоевание. "Ще спечеля рая! Ще спечеля Бога! Бог е мой, принадлежи ми! В джоба ми е! Другият е атеист, грешник, извън Църквата, такъв и онакъв!"

Затова в Църквата трябва да се разширявам като битие, да прощавам на другите, т.е. да ги вмествам в себе си с тяхната своенравност и безсилие. Още нещо много важно, което навярно не сме осъзнали. Любовта на християнина се различава много от светската любов. Именно, че в Христос сме призвани да обикнем това, което (привидно) не е достойно за любов, а не това, което е достойно за нашата любов. Ние кого обичаме? Този, който е красив, красива, него искаме, нея искаме, да има качества, дарби. Докато християнинът трябва да обикне човека, който никой никога не е обичал, който никой не  го е искал  за компания. В това е силата на християнската любов и там се разкъсва порочният кръг на злото. Да обикнеш един човек, който заслужава за любов, е много лесно. Затова повечето от нас изоставяме нашите близки, приятели, жена, мъж, когато се затрудняваме с тях.

Важно е да разберем, че в Църквата ще постя и ще се моля, но не за да се почувствам превъзходен. Всичко това е любовно отнасяне към Бога - постя, защото обичам, моля се, защото обичам, ходя на църква, защото обичам (Бога). Навярно в началните етапи тези неща са нужни донякъде (т.е. себепринуждението към подвиг), човек не може от първия момент да има толкова силна божествена любов и себепредаване на Божията любов. В началото навярно очаква нещо в замяна, навярно го прави, за да получи нещо, страхува се малко, има и вини, чувства, че е добър, но живеейки в Църквата и с течението на годините трябва да разшири своето сърце и да направи място за всички хора.

Въпрос: Твърде много пъти срещаме обикновени хора, които живеят без да могат да се задълбочат толкова много в духовните неща. Срещаме много отчаяние, дори в хора от Църквата, именно защото съществува объркване по отношение на духовните неща, защото е нужен дълъг път и осъзнаване на светостта, на Църквата. Въпреки това тези хора не са стигнали до някакво равнище, а те именно са тези, които сме призвани повече да обичаме. Кое е простото слово, което можем да им да дадем? Видяхме, че през последните десетилетия Бог ни даде свещени ликове като теофания - например старците Порфирий, Паисий и толкова много други. Тяхното слово бе много благо, просто, изключително просто и докосваше всеки един човек. Сега може да имаме 5-6 млади човека в енорията, но мнозинството млади хора дори не са в Църквата. И тези младежи, поради това, че ние не им говорихме истински с нашия пример и присъствие, може да са в отчаяние. Кое е простото слово, което ще даде надежда на младите, на хората, объркани от нас, които сме в Църквата?

О. Х. П.: Мисля, че от всичко, което дискутираме, е хубаво да запомним това, че Бог ни обича така, както сме, с това, което сме, дори в нашия неуспех и безсилие, да разберем, че Бог не ни обича, понеже сме превъзходни и съвършени;  че ни обича дори в нашето най-голямо падение и немощ; че ако всички искат да им покажем разни неща, за да ни обикнат -  т.е. майка ни, баща ни, общество - Бог не търси доказателства от нас. Той ни обича без условия, божествената любов е безусловна, тя е уникална любов, която те обгръща напълно, дори в най-голямото падение и безсилие. Това за мен лично е най- обнадеждаващото, да зная, че има един Бог, Който не ме съди, не ме осъжда, не ме води до отчаяние, не ме притиска и потиска, а ме очаква, надява се, очаква моята зрялост, моето духовно узряване, не бърза и има търпение. Това  за мен е избавление. Така изчезва цялата тревога, че трябва нещо да докажа нещо. Разбира се, докато казваме това и изглежда красиво, в действителност не го искаме. Ние предпочитаме тщеславно да показваме и доказваме колко сме силни и безупречни.

Ако разберем това, мисля, че така намираме утеха и настъпва покой и умиротворение. Кога? Когато приема себе си (т.е. да осъзная колко съм немощен) в Божието присъствие. Най-голямото мъчение в живота започва тогава, когато можем не можем да приемем себе си, а когато не можеш да приемеш себе си, не можеш да приемеш никого. И тогава винаги другите са ни виновни, защото всъщност ни е виновно нашето Аз.

Така, ако в името на Бога приема себе си, в присъствието на Неговото абсолютната и безусловна любов, тогава идва и тази надежда, защото я очаквам да дойде не от моите постижения, а от любовта и  връзката с Бога. Тук е огромната разлика със светско мислене, където надеждата идва от завоевания, постижения, успехи, докато надеждата в духовния живот се ражда в нищото, т.е. там, където нямам нищо, което да дам, освен моето Аз, освен моята мизерия, освен моят неуспех, освен моята духовна грозота. Изключително обнадеждаващо е да почувствам, че Някой ме обича и не чувствам задължение в юридически и морален смисъл да докажа нещо. Ако имам задължение, то е да Го обикна, но и това не е задължение, нещо, което се ражда в душата на човека.

Въпрос: Кое е Христовото послание, изпълнено с най-голяма надежда?

О. Х. П.: Мисля, че това е нещо, което е свързано не с думите, а с делата  на Неговата жертва, т.е. фактът, че Христос каза, че "знам, че сте окаяни, безсилни, несъвършени, че докато искате, не можете да постигнете нещо, че докато имате хубави идеи, накрая оплесквате всичко. И понеже знам, че не можете, Аз идвам на ваше място, възпълвам делото на спасението, вземам ви и в Моята кръв получавате избавление". Какво означава, че Христос дава Своята кръв и ни избавя? Не означава, че ни избавя от една вина, а ни избавя по такъв начин, където ти казва: "не ти ще  умреш за Мен, а Аз ще умра за теб"! Това е голямата разлика с исляма. Там има един бог, който иска постоянно кръв и жертви. Докато Христос не иска нищо, а казва: "остави, ти не можеш, Аз ще възпълня делото". Затова и в лицето на Христос имаме съвършения Човек, есхатологичния Човек, човекът какъвто би трябвало да бъде, както ще бъде в царството Божие.

В нас носим едно дълбоко падение, потомци сме на едно дълбоко падение, на дълбока липса, винаги нещо липсва, винаги нещо не се възпълва, винаги желанието ни е по-голямо от нуждата ни. Желаем, желаем, искаме, искаме, и  когато стигнем до  желанието, то ни се струва оскъдно, отново не ни изпълва и винаги нещо ни липсва. Христос възпълва тази голяма липса, безсилие, празнота, падение на човека. За мен това е най-голямата надежда.

Един старец казва, че когато говорим вманиачено, невротично и стресирано за нашето спасение, сякаш се опитваме да разбием една отключена врата. Вратата е отключена, а ние още се опитваме да я счупим, да я отворим с ключ. Докато просто трябва да я отвориш. Единственото, което остава, е да вземеш решение да влезеш. Вратата е отключена векове наред, а ние още се мъчим да отворим вратата, удряме, трошим си главата, нараняваме се и се разочароваме. Христос е отворил вратата преди две хиляди години. Нужно е просто да поискаме да влезем вътре.

Въпрос във връзка с приемането на нашето Аз, себекритиката, вината и надеждата: Много често смесваме себекритиката и вината и накрая не знаем на какво да се надяваме. Много хора мислят, че християнската религия създава вини и  между критиката и приемането на нашето аз  накрая губим надеждата.

О. Х. П.: Мисля, че по някакъв отговорих, но все пак. . . Въпросът не е как в Църквата ще се почувствам съвършен и безупречен, а как, въпреки че съм немощен и безсилен, ще почувствам че има Някой, Който ме обича, копнее за мен и иска да ме постави в царството Си.

Темата за вините е голяма, не можем да я изчерпим тук. Вините имат твърде много форми. Има патологични, психологически вини, духовни вини. Има хора, склонни към вини. Вината до голяма степен е свързана и с моята тревога и мания за съвършенство. Тоест с чувството, че трябва във всичко да съм безупречен, съвършен, успял, и т.н. Вините - не винаги - са свързани и със себеидолослужение. Много пъти чувствам вина за един грях, не защото с него наскърбих Бога, нито защото прекъснах връзката с Него, а повече се притеснявам и чувствам вина, защото "как аз, толкова превъзходният и съвършеният, направих такова нещо?! Как аз, който съм толкова духовен човек, паднах толкова ниско?" Така казваме и на другия, не чух някой да каже на някого: "това, което направи, ще навреди връзката ти с Бога", а му казваме "как го направи бе, детето ми, не го очаквах!" Първо, защо не сме го очаквали? Никой не е застрахован срещу падението и греха. Дори светците. Преп. Иаков (паметта му се чества на 28 януари) - цялата област го почита като светец, прави чудеса, но пада в блудство и става и убиец: за да скрие блудството, убива жената, с която е извършил греха. Житието му е описано в книгата "Един свят насилник и убиец", който, след като осъзнава какво е направил, се затваря в една пещера до края на си живота си и яде трева като животно, за да покаже, че осъзнава, че е извършил скотско деяние и не заслужава нищо. След като живял в голямо покаяние, той се осветил, не защото бил свят, превъзходен, безупречен, нито защото бил непорочен и безгрешен, а защото осъзнал своето падение, безсилие и изповядал без срам, без чувството, че сега "ще разваля представата за мене, моя профил". Това днес е голямо мъчение за християните, да не се развали техният образ и профил. Изпитваме тревога и стрес да не би да се развали представата, която хората имат за нас. Така той станал светец. . .

превод: Константин Константинов

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.