Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

03.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Кръв или оцет?
Кръв или оцет? Е-мейл
Оценка на читателите: / 13
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Атанасий Лимасолски   
Петък, 18 Май 2018 10:38

Атанасий ЛимасолскиПо време на Тайнството Брак преди апостолското четиво се пее следният прокимен:

Положил еси на главах их венцы, от каменей честных

Мъжът е венец за жената, както и жената за мъжа - но не като трънения венец на Христос, а венец на радост, слава, чест, благословение. Съпругът/съпругата като венец са украсени с много скъпоценни камъни, т.е. с добродетели. Както тогава носели венци, а днес носят бижута и се радват и хвалят, така съпругът се радва и се гордее в присъствието на съпругата си. Затова той не трябва да се срамува да представи съпругата си и да не ѝ казва: как да те представя на другите? Или тя да му казва: такъв, какъвто стана, как да те представя? Чуваме ги тези неща, за съжаление. Ако кажеш на жената си: напълняла си, как да те представя? Разбирате, че създаваш в другия големи проблеми. Това не са хубави неща.

живота просиша у Тебе, и дал еси им. Яко даси им благословение в век века, возвеселиши я радостию с лицем Твоим.

Даде им много повече отколкото са искали, защото Бог така прави. Бог е богат на милост, не е свидлив като нас, не е злочестив, да Му искаш нещо и да ти го дава с капкомер. А искаш едно и ти дава хиляди. Виждаме това в живота, че Бог ни дава много повече. Защо? Защото ние не знаехме, не можехме да разберем какво може да ни даде Бог, не знаехме това Негово  богатство, а Той ни го даде.

Апостолското четиво започва така:

Братя, благодарете винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа. . .

В нашата епоха рядко благодарим и когато сме такива неблагодарни и недоволни хора, уморяваме другите около нас, ставаме изключително дотегливи. Мое лично мнение и убеждение, че човекът, който не е доволен в живота, трудно го издържаш, трудно  го понасяш, защото, каквото и да му сториш, каквото и да прави, каквото и да придобие, каквото и да има, все ще намери нещо, за което да не е доволен. Ще намери онова "ама". Питаш го: хубава ли е къщата? Хубава е, ама. . .  има една дупка в ъгъла. Хубава е, ама съседът не е добър. Хубава е, но една котка мяучи ден и нощ! При нас идват хора, недоволни от живота си, които казват: отчуждихме се между нас, трепем се, трупове сме. И го питаш: добре какво правиш по цял ден, че си труп? След като си преподавател, връщаш се към 14.00-15.00 ч? Ами ходя на балет, фитнес, едно, друго. Е,  намали малко програмата. Какво очакваш? Възможно ли е да правиш всичко това и да имаш и свободно време? Естествено, ако изпълваш времето и живота си с един куп неща, няма да ти остане време. И след това се оплакваш, че сте се отчуждили и не си говорите. Прибери се у дома, седни на едно място, отсечи излишните неща. Пропусни малко фитнеса и плуването. Не може всичко наведнъж. Искаш комуникация? - Седни у вас, както хората правили в миналото, спри телевизията, излизанията, телефоните обаждания ден и нощ, за да можеш да разговаряш с мъжа си. Ако цял ден говориш по телефона, караш се на децата, търчиш да переш, миеш, чистиш и т.н., е, със сигурност няма да ти остане време. Дори Бог казва: Застанете и познайте, че аз съм Бог. Седнете на едно място, казва Бог, утихнете, не правете излишни неща, спрете ги, за да познаете, че Аз съм Бог. Ако цял ден търчиш, не утихваш и не се спираш, нито Бога ще разбереш, нито себе си, нито другия човек. И след това се оплакваме от живота ни. Трудно намираш днес млади хора, които да казват "слава Богу, добре сме"! Помните Марула, къщата ѝ беше до митрополията, преди пет години почина: 30 години на легло, парализирана. Сама, без мъж, без деца, и главоболия от съседите. Питахме я:

- Как си, госпожо Марула?

- Слава Богу, добре!

Чувстваше се много щастлива - една парализирана жена на легло.

Велико нещо е човек да се научи да бъде доволен и приятен човек и да казва "слава Богу!" Дори хора, които страдат от депресия, това го чух от един благочестив психиатър, много сериозен човек, и от стареца Паисий, който разказваше един случай от живота си, чух го и го видях и на дело, че когато живее постоянно в славословие и казва "слава Тебе, Боже! добре съм!", тогава се променя психиката му и се чувства по-добре. Старецът Паисий казваше, че когато за първи път живял сам като пустинник, го нападнало обезсърчение, навярно и депресия и отчаяние, което е обичайно за тези, които живеят сами и са пустинници. Защото виждал своите човешки немощи, виждал и голямата борба, която трябвало да води. Хвърлял инструментите на земята, ядосвал се, чупела се машината, ударил си ръката и колкото повече правил така, толкова по-зле ставал.  След това някои други отци го питали: как си, отче Паисие? Е, как да съм, зле! Но видял, че докато казва така, ставал по-зле. Затова сменил тактиката и казал: няма да говоря така. И когато някой го питал: как вървиш, отче Паисие? Той отговарял: Превъзходно! Чудо! Прекрасно! Слава Тебе, Боже! Много добре! По вашите молитви много добре! Искал да забие пирон в стената, удрял си пръста си и казвал: "слава Богу!", а пръстът му се подувал.

Видях  в моя живот, но и в живота на други хора, че когато човек посреща нещата по този начин, и нещата стават по-добре, но и душевно той се чувства по-добре. А когато посрещаш нещата с ропот, тогава ставаш по-злочест, отколкото си и лека-полека се затъваш в злочестието.

Идва някой човек с депресивен вид и изражение и сърцето ти се свива. Питаш го - как си? Е, как да съм, отче? Мъка, това, онова. Казваш: ах, Пресвета Богородице! Как след това как твоят другар да има желание да седне да говори с теб? След като излъчваш тази умора, депресия, злочестие! Другият не може да говори с теб.

Може с часове да изповядвам много хора, но има някои, които със самото влизане в изповедалнята, - да използвам съвременен термин - енергията на тези хора веднага облекчава мястото, особено когато влизат малки деца. Едно малко дете тозчас те отмаря. Влизат някои други хора, може да е за две минути, но ще те разбият душевно, ще те направят на пихтия. След това искаш да излезеш навън да направиш три обиколки на игрището докато си съвземеш ума. И след това казваме, че имаме проблеми в брака.

Затова трябва да се научим да благодарим винаги за всичко, да казваме: Слава Богу, добре сме!, да бъдем приятни хора, да имаме приятно излъчване, да отморяваме другия човек, той да се радва да дойде да се срещне с нас, да не се изморява дори само при мисълта за нас. Папа-Ефрем Катунакиот в писмо до нашия старец пишеше за един послушник на стареца: когато си спомня еди-кой си, ща-не ща винаги се смея! - защото този послушник беше много забавен и приятен човек. Докато има други хора, които  дори само да си спомена за тях чувстваме тежест.

Това е изкуство, трябва да го научиш, насили себе си да казваш "слава Богу", винаги да си приятен, усмихнат, да общуваш с другия човек. Виждаш други хора, дори понякога църковни хора и казваш - усмихни се и ти малко, бре детето ми! Отвори си устата, усмихни се! Пообщувай с другия човек. Колко време ще стоиш така? Като мумия, замръзнал, ледник, излъчваш онзи мраз. Пресвета Богородице! Трябват ти 100 якета да облечеш, за да не застигне онзи мраз. Колко време да не се усмихва, да не общува с другия човек! Трябва да научим това изкуство. Всички светци били много приятни хора. Отивахме при старците не само защото бе нужда, те бяха свети, но бяха и приятни, уютни хора, до тях отмаряш. Слизаха толкова уютно до равнището на всеки, не казваха ама аз съм еди-кой си!  

Христос стана Човек за нас и не ни заслепи с Неговата божествена слава, а скри цялото божествено величие в човешката Си плът и се роди смирено, тихо, отмори човека и не го умори, умъртви и заслепи. И ние трябва да бъдем такива един към друг. И в манастирите: ако игуменът е навъсен, с депресивен вид и потиснат, предава това на цялото братство. Ако е радостен, усмихнат и пълен с мир, предава това на цялото братство. Както и в семейството - когато родителите  са приятни хора, ще предадат това на децата. Когато са навъсени, ледени и свити, и децата им стават като тях. Отпусни се малко, майчице, успокой се! Отиваш на гости в един дом и те обзема тревога поради тревогата на хората, които са те поканили. Те те питат:

- Искате нищо?

- Не, просто погледнах.

- Студено ли ви е?

- Не, не ми е студено.

- Топло ли ви е?

- Не, не ми е топло.

- Да ви почерпим?

- Добре, почерпете ни!

- Удобно ли ви е така?

- Удобно ми е.

- Сигурно сте уморен? 

- Не, не съм уморен.

Ама колко неща, колко въпроса! Какво се стресираш? Остави ме да седна, да изпия една чаша вода, ако ми е студено, ще ти кажа да затвориш прозореца! Нужна ли е цялата тази тревога? След това влизат и онези мисли: сигурно нещо казахме и го разстроихме!? Видяхме, че за момент смени изражението - сигурно видя нещо, чу нещо, нещо! И казваш: ах, Пресвета Богородице, как издържа този човек? Срещаш това и в църковни хора. Носим някои маски от време на време, много опасни маски. Трябва да бъдем уютни, спокойни хора и този уют извира от смирението. Старецът Паисий казваше веднъж, че ходил в Атина, негови познати го карали с кола. Те обаче толкова се затруднили, поради неговото присъствие, което за тях било благословение и радост, че накрая и той самият се уморил, защото постоянно го питали:

- Да не ви е студено, геронда?

- Не, добре съм.

- Ако искате, ще отворя прозореца.

- Не искам.

- Сигурно искате?

- Не, ако вие искате.

- Не, ако вие искате!

- Не, аз не искам! Вие ако искате!

Половин час говорили дали да отворят прозореца. Ако искаш отвори прозореца, ако не искаш, остави го затворен. . . Нима е нужно да изприщиш другия. След това:

- Да пуснем ли касета?

- Пуснете.

- Да не ви пречи?

- Не ми пречи.

- Ако ви пречи, кажете ни!

- Не ми пречи, пуснете я.

- Наистина?  

- Наистина. . .

Докато стигнем в Атина, казва старецът, ме разбиха. И каза - друг път ще ходя с влака, нека да съм с анархистите, с тях повече ще се разбера, отколкото с благочестивите - които от голямото си благочестие съсипали човека. Става така, защото сме сложни хора, нямаме простота, нямаме уют, който се ражда от смирението, а смирението поражда благодарението. Смиреният човек е благодарен и доволен  - във всичко и с всички, уютен, казва слава Богу, не се затруднява, нито затруднява другите хора.

Едно старче казваше за някои такива хора: идва ми да взема една карфица да го боцна да видя кръв ли тече в него, или оцет? След като се питаш какво има във вените си? Човешка, червена, топла, сладка кръв, или оцет? Тръгваш да го докоснеш и става кисел. Мъчна работа. Но, както казах, това е изкуство и човек трябва да го научи, да седне да поработи върху себе си, да станем благи, приятни, радостни, славословещи хора, а не роптаещи, дотегливи и кисели. . .  

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.