ПЦДОН

Начало Интервюта Страшен ли е Страшният съд?
Страшен ли е Страшният съд? ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 10
Слаба статияОтлична статия 
Неделя, 18 Февруари 2018 12:52
о. Николай Нешков
интервю на Ана-Мария Кръстева с прот. Николай Нешков от столичния храм "Св. Николай Мирликийски Чудотворец"

Водеща: Всъщност „страшен” е само на църковнославянски този съд в превод.

О. Николай: Да, дори трябва да отбележим, че няма такава евангелска традиция той да бъде наричан „страшен” в текста на Св. Писание. Просто „Съдът”. Тъй като за гръкоговорящия свят „Съдът”, понятната на български език дума „кризис”, означава „окончателното разтърсване на този свят”. Така че онова, което не е достойно да наследи вечността и да живее, да отпадне. Страшният съд е сякаш една прекалено стряскаща тема или поне въведен като такава. Но веднага трябва да отбележим, че в Евангелието няма разделяне на теми, които се поднасят периодично, съобразено с някаква хронология или тематика на Църквата.

Евангелието е тотален зов към човека и в този смисъл Страшният съд не може да бъде отделен от нито една проповед по нито един повод. Евангелието, както казах, е зов към всеки един човек като към син. Син, който е умрял и изгубен. Син, който трябва да оживее и да се намери – като в притчата за блудния син. При това син, на чието място не можеш да поставиш друг син. Син, чието място остава драматично празно. Затова и този зов наричаме Страшен съд. Зов към някого, на когото твоята любов принадлежи безусловно и окончателно, и на когото всеки път казваш всичко. Така че всяка проповед на Църквата в тоя смисъл е проповед и за Страшния съд.

- Всъщност в притчата за Страшния съд става ясно, че всеки наш ближен е Христос, а ние много рядко поглеждаме на човека до нас като на Христос.

- Затова така лесно го съдим. Всъщност това е един такъв известен, но премълчаван психологически факт: съди най-строго виновният, човекът с ранената съвест. Иска ми се да спомена думи и на св. Теофан Затворник: „На Страшния съд, дори тогава Христос няма да търси за какво да ни съди, а за какво да ни оправдае”. Така че Божият съд не е човешки съд. Прав е о. Николай Лудовикос – ние не сме готови за него, не сме готови за рая, тъй като в крайна сметка Съдът е входът към рая, а ако изберем – и към ада. Но в никакъв случай той не е последно заклеймяване на човека. Той е последна надежда към човека.

- Всъщност Христос не иска да погуби нито един от нас. Ние сами със своите действия погубваме себе си.

- Това е сърцето на Евангелието – Бог не изпрати Своя Син на света, за да съди света, но да бъде света спасен чрез Него. И трябва да ви кажа, че най-огорчаващото е, че ние никога не четем Евангелието през призмата на Неговата милост. Но това е единствената възможна призма. Нито едни думи, освен думите на милостта не могат да докоснат тайната на Страшния съд. И в крайна сметка Страшният съд е страшен, понеже ние не знаем вече какво е да повикаш човека, да повикаш някого, а ние викаме хората като слуги или като врагове, и много рядко като деца.

Да повикаш дете означава първо да го повикаш, за да осъзнае себе си, и това е дарът на Страшния съд. Да, той има и дар към нас – дарът да се вгледаш в себе си. Това е дарбата на свободния човек.

- О. Николай, не може да не знаете, че има едно такова разпространено течение (в българската православна църква), в което свещенослужители се обръщат към своите пасоми с това, че „ти ще гориш в ада”, „ти ще попаднеш в ада, защото не можеш да се разкаеш”... В един момент това се превръща в някакво шизофренно състояние?

- Сега, пасомите имат право да преценят дали това пожелание е плод на искрена загриженост или по-скоро на заплаха. Аз се боя, че емоциите понякога биват твърде плитки към хората. Така че заплахата е първото нещо, което идва. Страхът от това, че не се справяш всъщност със съдбата на хората. Страхът от това, че не можеш да бъдеш мениджър на техните съвести. Това води до заплахите. И струва ми се никога, по никакъв начин отците на Църквата не са заплашвали никого със Страшния съд.

- Но днес доста разпространено е другото твърдение, че трябва много скърби да имаш, за да достигнеш истинския вечен живот. А притчата за Страшния съд показва само едно – че всъщност ти трябва да гледаш на този до теб като на Христос и да се държиш с него като с човек, когото обичаш толкова, колкото обичаш Христос. Тук никъде не говорим за ритуали, никъде не става дума колко дни сме постили, колко сме яли без олио и т.н.

- Постът е наистина нещо важно. Но също така постът е нещо, заради което темата се измества. Нека кажа отново: основното на поста, основното на подготовката за съда Божий е дарбата да погледнеш в себе си. На всеки от нас поне веднъж му е дадено милостиво да погледне в себе си истински и разбира тогава, че там, в него дълбоко, няма никакво желание да осъжда никого. И на всичкото отгоре намираш пространство да желаеш доброто на другите. И тогава разбираш, че всъщност Страшният съд е наистина надежда към човека, зов към човека, не нещо друго.

- Човек не би могъл да осъди някого, ако сам вижда своите грешки и грехове.

- Не, по никакъв начин, разбира се. Още повече, ако мога да си послужа с думите на св. Йоан Златоуст, тънкостта на пастирството е именно това - да помогнеш на човека да види собствените си недостатъци. Оттук нататък се ражда неговата свобода. Свободата да каже: „аз съм лош човек”. И наградата от всичко това е да не желае повече да бъде лош човек.

- Да не бъде лош човек, но защото той е преценил, а не защото някой му го е казал, защото твърде често християните в България казват: „така трябва да бъде”.

- Знаете ли какво му остава на лошия човек, за да разбере, че е лош човек? Остава му единствено да бъде спасен. Това, това проповядва християнството – спасение, на онези, които искат да бъдат спасени, и знаят, че не им остава друго, освен да бъдат спасени. Другото е самодоволството на фарисея. Той „спасява” другите, той е „спасил” себе си от другите, той се е „издигнал” над тях.

- Е, и ние се опитваме понякога да спасяваме вярата.

- Аз се надявам, че всичко това свише изглежда като детска игра, което ще катастрофира в мига, в който разберем, че всъщност ние биваме спасявани. Единственото, което можем да изискваме от себе си е съгласие да бъдем спасени.

- Не може при тази тема да не включим едно доста разпространено учение за митарствата, което идва от католическата църква (в католическата църква е разпространено учението за Чистилището, в православието имаме теологумена за митарствата, който е с гностически произход - бел. ред). Там е учение, докато тук се води като Предание.

- Как да преведем славянската дума „митарства” на български език. Буквален превод би бил „скитания”. Има се предвид видението на една православна светица – преподобна Теодора – описано в житието на св. Василий Нови, в което тя видяла как душата минава общо 20 на брой препятствия по пътя към Съда Божий, към Царството Небесно. Различни грехове, в които душата бива повинна – било сребролюбие, било похотливост, било лъжа, било каквото и да било друго... Боя се, че това учение до огромна степен в България е фолклоризирано. И затова, уви, никак не помагат онези, почти комиксови изображения в храмовете на душата, която, заобиколена от добри и зли духове, обикаля по митарствата. Не ми се струва удачно християнинът да има подобна графична представа за задгробната си участ. Тя винаги ще си остане тайна. Тайната на починалия човек е тайната на житното зърно – то пада в земята и когато умре, дава стократен плод. Всеки опит това зърно да бъде извадено и разгледано междувременно всъщност, ще ни покаже нещо уродливо и непонятно за нас. Душата се намира в състояние, в което Бог, разбира се, не е единствената, но е най-ясната реалност. Тя лицезре Бога, тя дава отговор, какъвто отговор никога не е могло да дава на земята. Това е тайна, която ние по никакъв начин не можем да разровим, да направим дисекция, за да открием за себе си по някакъв начин поводи за оптимизъм и песимизъм. Така че, струва ми се, за Страшния съд цялото Евангелие ни казва достатъчно.

- Но кому е нужно по този начин да бъдат плашени хората?

- Нека бъдем снизходителни – човешка немощ. Но в същото време, струва ми се, християнството винаги е имало безумността да възраства и то във всеки отделен човек. Ние нямаме горен предел, нямаме лимит на своето възрастване. Бог е надарил човека с невъобразимата дарба да Го познава. И ако някой си въобрази, че познава Бога, насищайки сетивата си с така да се каже подобни елементаризми, то това в крайна сметка би го изненадало жестоко при една истинска верова ситуация.

- Т.е. в момента, в който разбере, че има срещу себе си Личност – в Лицето на Бога.

- Да. При това Личност, на Която не може да не отговори лично той.

- Не е ли всичко, което се върти твърде често в нашата църква – ритуали, всякакъв вид молитви за това, за онова – не е ли всъщност бягане от срещата с Христос в светата Литургия?

- Не толкова бягане, колкото възползване от онова, което ни е останало. Друг е въпросът е защо само това ни е останало. Една вяра, когато не бъде подхранвана, тя винаги мутира в ритуалност, която винаги ражда - специално за градския християнин, какъвто е основният тип християни в България - някакво бюргерско самодоволство. Нещо, което дразни такива остро настроени люде към църквата, какъвто е бил например философът Фридрих Ницше. Той има една убийствена фраза към такива хора: „ Вие трябваше да изглеждате малко по-изкупени” – казва той на своите съвременници. Той не крие своето разочарование от християнство, което е загубило своята героичност.

- Днес какво е загубило християнството? Защото процентът на вярващите, дори и в социологическите проучвания, намалява.

- О, това е напълно обяснимо. Нека отбележим факта, че по време на тоталитаризма християнството до голяма степен беше държавна религия. То беше не толкова толерирано, колкото изкуствено поддържано от църквата като единствено в България, така че при краха на идеологията, крахът на държавната църква е неизбежен. Има винаги отлив от хора. Това не може да не бъде доловено от социологическите проучвания. Но какво спечели християнството? То спечели тягата към конформизъм. И ми се струва, че това е най-големият грях на съвременното християнство – да бъдеш като другите, да бъдеш популярен. Християнството бива приемано не толкова ласкава, колкото като съгласна реалност. Аз съм сигурен, че в момента, в който проповедта в църквата стане по-честна, ще последва нов отлив от нея. И тя далеч няма да бъде втората по популярност институция в България.

- А какво трябва да направи Църквата в такъв случай?

- Както казва св. ап. Павел на своя ученик Тимотей: „изобличавай, наставлявай навреме и не навреме”. На мен ми се струва, че това „събуждане” по определени поводи няколко пъти в годината, вече знаем кога ще бъде това, не води до нищо добро.

- Т.е. има да се изпълни някакъв план, така ли?

- Не, няма план. Пак ще кажа – това е конформизъм. Ние знаем кои събития възпаляват обществената съвест и по някакъв начин се прилепваме към тях. Не че не е правилно, но ми се струва, че активността трябва да бъде доста по-начесто – буквално всеки неделен ден може да се казва нещо, което да връща хората именно към тяхното Евангелие. Храмът е място за Евангелие, място за самоизобличение, място за самовглеждане, място за промяна, място за отиване навън на един друг човек, който ще занесе на другите нещо ново.

- Но понякога изобличението на някои свещенослужители стига до абсурди, примерно, когато някой го догони нещастие и отиде при даден свещеник и той почва да го убеждава как това е, защото е много грешен.

- Да, това наистина е много обезсърчаващо. Но когато говорим за изобличаване, трябва да кажем кой има право да изобличава. Разбира се този, който е праведен, този, който е минал през горнилото на собствената си съвест и през своето собствено самоизобличение. Товага, струва ми се, не би посмял никога да порицаеш нещастен човек. За Христос е казано, че Той „преломена тръст няма да дочупи и тлеещ клен няма да доугаси, докле не изведе съда до победа”. В Евангелието никъде няма подобни думи. Напротив – онова меко: „Иди си и недей вече греши”. Но след като избавлението е дошло вече. Когато човек е способен да чуе Бога, способен да се съгласи с Него, при положение, че не е бил принуден да се съгласи. Ами 38- годишният разслаблен? Ами слепородения? Ами жената уловена в прелюбодеяние? Всички тези хора по някакъв начин са решили да се съгласят с Бога. Затова и са си отишли по такъв начин: „Иди си и недей вече греши”. Дава ли си някой сметка защо Христос не е повдигал поглед и не е поглеждал в очите онези, които обвинявали жената, уловена в прелюбодейство? Неудобно Му е било. Не можеш да гледаш в очите хора, които обвиняват и сами не знаят, че са виновни.

- Това твърде често се случва обаче и в нашата църква.

- Да, случва се, вероятно се случва на всеки един от нас, затова е време да го загърбим веднъж и завинаги. Затова всъщност и ни зове Евангелието на Страншния съд: „Престанете да съдите!”

- От друга страна обаче Господ ни казва, че когато видим нещо нередно, ние трябва да реагираме. Защото понякога в това „не съдете!” се вкарват съвсем други мисли, т.е. да нямаш правото да кажеш, че с нещо не си съгласен.

- Това е метастаза на греха на конформизма. Да не съдим никого означава да живеем в комфорта, да не бъдем ангажирани с драмата на живота. Което за църквата може да бъде наистина фатално. Църквата не е героична институция, всъщност тя не „помпа” мускули пред хората по никакъв начин. Но тя е онзи глас, който можеш да мразиш, докато го чуваш, но за който жадуваш безумно, докато не го чуеш. Това е гласът на съвестта. Отците на Църквата го наричат глас Божи в човека. Така че да, права сте, разбира се, на обикновен език това се нарича гражданска съвест. Ние имаме радикална отговорност към социума, в който живеем.

- Да, но понякога се обяснява, че християнина няма право да има тази отговорност. Т.е. християнинът да се занимава със своето спасение, но по никакъв начин да не изявява гражданска позиция.

- За жалост това е позиция, която спокойно може да втвърди отделни групи в Църквата, може да ги откъсне, може да ги радикализира. А аз бих попитал какво означава да се грижиш за собственото си спасение? Сам християнин не е християнин.

- Това твърде често се забравя и хората смятат, че когато обичат Бог, достатъчно е това от сутрин до вечер да отправят своите молитви, но нямат нужда от онази среща, за която стана дума преди малко – на светата Литургия. Защото им е казано, че за тази среща те трябва много дълго да се подготвят, да стигнат до нея... Знаете за какво говоря.

- Това за подготовката е вярно. Но и то може да има много лукави измерения. Когато наистина копнееш за баща си - как се готвя за среща с него? Единственото, за което се грижиш е просто да отидеш. В този смисъл за ходенето на църква краката са по-важни от главата. Трябва да отидеш там. Трябва да отидеш и да бъдеш изненадан. Защото не е среща тази, която не те изненадва. Ужасяващо би било, ако човек застане пред Бога и каже: „Готов съм. Всъщност аз се готвех, ей ме на, приеми ме”. И знаете ли, онова всъщност, в основата на това трагично разминаване между нас и Бога е във факта, че в църквата се боят от приятелството помежду си: свещеникът не може да бъде приятел, той трябва да бъде шеф, трябва да бъде лидер, трябва да бъде човек, който с твърда ръка води хората; човек, който не може да пада до тяхното ниво по никакъв начин . Това е популярната представа за свещеника, която е чудовищна, веднага бързам да кажа.

- Но е много разпространена.

- Така е, но аз все пак твърдя, че онова, което спасява Църквата, това са дребните човешки приятелства в нея. Не просто вярата в Бога, а доверието в Неговия свят. Неговият свят е Църквата. Тя е бездънна конкретност.

- Аз дори съм чувала обвинения от рода: „Е, твоят свещеник ти е приятел, как може да те съди?”.

- Никой свещеник, който ти е приятел, не те съди.

- Точно това е моментът, че е насадена представата, че свещеникът трябва да те осъди за това, което си извършил като грях.

- Ами значи такива хора никога не са се докосвали до изповедта, ще кажа аз. Изповедта е територия, в която усещаш как наистина стоиш пред Бога и то стоиш, за да бъдеш приет, а не за да бъдеш осъден. Просто никой свещеник няма право - нито морално, нито канонично - да съди хората. Той е този, който приема от име Божие. Именно приема. И знаете ли, има много редки и абсолютно трагични случаи, в които усещаш как човек не иска да бъде приет. Дори и тогава не можеш да го осъдиш. Той е дошъл, за да изброи своя списък от грехове. Той е дошъл по някакъв начин, за да се покаже: „Ето, не мога чак толкова да бъда съден. Дойдох, за да ми откъснеш билетче за причастие”.

- До момента, в който един вярващ приема това билетче за причастие като липса на тази среща с Личността мисля, че той е загубил връзката си..

- Ако си негов приятел няма да му го дадеш. Ще го търпиш, докато не узрее за това, че той среща Бога и отива на църква, за да се съедини с Бога и с всички останали хора вътре и всички да бъдат едно, както Евангелието казва – ни повече, ни по-малко от това.

- Като погледнем към Страшния съд, при тази оскъдица на добро, човек би задал въпроса как можеш да извършваш добро?

- Никой, който върши добро, не го върши с думите: „Ето, аз върша добро”. Св. ап. Павел ни е дал рецепта за това, но преди него – Христос: „Дори, когато извършите всичко вам заповядано, дори тогава казвайте „слуги негодни сме”, понеже извършихме само онова, което бяхме длъжни да извършим”. Това отрезвява. Ние нямаме принос към Църквата. Имаме неотделяне от Църквата. Работата на един син е да не отпада, а не да жъне успехи.

- Това е последната, преди Сирни Заговезни, неделя – Месопустна. Дали по тази причина е това евангелско четиво? И може би то насочва към това какво представлява постът, какво представлява покаянието, какво представлява тази метаноя, която трябва да се извърши в нас?

- То ни показва, че в крайна сметка нашата участ би трябвало е да бъдем нови хора. Нищо, освен страшен съд не обновява човека. Страшният съд просто е край на онова, което не може да живее във Вечността и което е останало в нас. Без него ние сме нови хора и при това, по велика Божия милост, имаме свещеното право да му се насладим още тук на земята. Защото, когато хората видят обновен човек, тогава биха повярвали, че има Христос и че Той наистина обича човека. Човекът е обичан син, той е викан именно, защото е обичан, а когато обичаш някого не го викаш непременно, за да го съдиш и да го смажеш.

- И когато обичаш някого не е необходимо да отидеш мрачен и с поглед впит в земята, за да се срещнеш с него..

- Не, разбира се, но знаете ли, моите наблюдения са, че когато човек попадне на общност, която по някакъв начин е осъзнала себе си като Христово стадо и хора, които търсят във ведрост Бога, то всеки, който не харесва това, той, рано или късно, си отива. Никой не бива задържан насила. И защо да не си напомним, че ние не сме тези, които задържат хората в църквата, а тези, които гледат да не ги изгонят. Това би трябвало да бъде радост на всеки християнин. Не ние водим хората в църквата, ето, вижте – църквите ги има.

- Но много е важно кой ще посрещне на прага, този, който търси пътя си към храма..

- Да, тук вече темата става наистина много изобличаваща, защото, както св. ап. Павел казва: „Поради вас името Божие се хули между езичниците”. И аз се боя, че ако експортираме навън просто сухи ритуали и мрачно поведение, то никой не би избрал да бъде в църквата.

- Да, това е факт. Но на финала: какво трябва всеки един от нас да направи, за да не създаваме грешна представа?

- Да има не оптимизъм, а надежда. Надеждата, за разлика от оптимизма, по думите на св. ап. Павел, не посрамя. И Евангелието на Страшния съд е Евангелие на надеждата, всъщност. Този свят има своя край, защото, така увековечен, този свят, самият, би преминал плавно в ад. Обещани са ни ново Небе и нова Земя, с нови хора вътре. Нови, но същите хора. Не затова ли всъщност си мечтаем – тези, които обичаме просто да бъдат така обновени, че повече нищо да не ги засегне – нито смърт, нито болест, нито забрава. Страшният съд води към това.

от предаването "Благовестие" на програма Христо Ботев, БНР

Коментари (2)
  • Юлия  - Четете Евангелието!!!
    "Но днес доста разпространено е другото твърдение, че трябва много скърби да имаш, за да достигнеш истинския вечен живот." Ами да, разпространено е. Само дето сме забравили Кой го разпространява и то в Евангелието. Сам Христос и Той казва, че през много скърби се влиза в Царството Небесно.
  • Милен Асенов  - По-скоро четете Ницше и Достоевски!
    Пред Бога има толкова висящи обвинения, поради безмилостните страдания, които е допуснал/причинил, че е срамно да се говори за човешките грехове! И що за безумие е да убиеш злите, вместо да им дадеш да живеят в далечен, но паралелен и отделен свят? Ще пречат на МИЛОСТИВИЯ Бог ли?
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.