Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Завистта като разяждащо самоунижение
Завистта като разяждащо самоунижение Е-мейл
Оценка на читателите: / 2
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Ясен Шинев   
Сряда, 07 Февруари 2018 20:32
каин и авел
 
Христос ни призовава към „ново небе„ и „нова земя”. Обеща вечен живот в Царството Божие за всеки, който е решил да води свята, безпощадна война с повредената си природа. Тази „невидима бран” е единственият път, индивидуалната Via Dolorosa за ония, които искат да спасят душите си. Християнинът е воин, който води битка на два фронта – вътрешен и външен, с видими и невидими врагове, и неговият живот преминава по линията на най-голямото съпротивление. С много страсти и стихии трябва да се пребори той, да премести планини и низини, блата да пресуши, но в тази почти непосилна задача едно от най-големите предизвикателства пред него е борбата със завистта. Колкото е позната за всеки от нас, толкова е и опустошаваща. Колкото близка и толкова враждебна за всяка чувствителна душа. Когато се вгледаме внимателно и в Стария, и в Новия Завет, виждаме печалните следи от нейните проявления.

Заради завист Каин убива брат си Авел. Отново заради нея Йосиф е продаден от своите братя в робство, а фарисеите искат да осъдят Христос. Цялата история на ранната Църква всъщност е драматичен низ гонения от страна на юдейската духовна власт спрямо апостолите. Преследване, подбудено от завист към това вдъхновено ново Учение на любовта. В Светото Предание и житията на светиите има множество красноречиви примери за проявленията на завистта и гибелните поражения, които нанася тя. Достатъчно е да си припомним многострадалното подвизаване на св. Йоан Златоуст и неговата мъченическа кончина. Преследван и бичуван преди всичко от свои. Тя е основният движещ мотив и на онези, който превръщат живота на св. Нектарий Егински в неизразимо дългогодишно страдание. Светецът е преследван и клеветен от лъжебратя до последния си дъх. Или пък да вземем един потресаващ пример от житието на св. Бенедикт Нурсийски: когато неговите събратя в обителта сипват в потира за свето Причастие смъртоносна отрова, за да го премахнат от пътя си.

Всичко това води до извода, че завистта още от изначални времена се е превърнала в истинска съблазън по трънливия път към Царството Божие. Има ли талантлив дух, който да не е изпитал безпощадните й удари? Възможно ли е въобще някой искрено вярваща душа да не е била връхлитана от всевъзможните й атаки от различни посоки? Тя е едно от най-тежките поражения на първородния грях, един от най-жигосващите бичове на лукавия. Отровата й помита всичко отвътре и отвън, изтрива и и се опитва да унищожи всички постижения на светлите умове. Св. Василий Велики нарича завистта „доброволно страдание, породено от доброделите на другия”. Под нейното мощно внушение свободната воля бива сломена и душата дава път на пъклената воля на дявола –да руши, да спъва, да съсипва по всякакъв начин делата на светлината.
Светите отци са сътворили блестящи слова и трактати за нейното подробно изобличаване, обединявайки се около убеждението, че тя е една от най-упоритите и нестихващи страсти, които се загнездват в човешкото сърце и онзи, който е неин носител, с времето все по-осезаемо усеща опустошителната й сила. Колкото повече тя действа и работи в човека, толкова повече тя обсебва нещастната му душа и я превръща в пепелище. Нейният пожар не само обгаря другите, но двойно повече изгаря душата на завистника. За нея няма нито удовлетворени , ни предел, нито насита! Тя не познава рамките на разума и помита като кална стихия всичко по пътя си. Всякакви уговорки се оказват несъстоятелни, всички опити да бъде намалена или ограничена с аргументите на разума остават безсилни пред всепроникващото й въздействие. Тя е като ръжда, която бавно, но сигурно покрива всичко, а завистливият е като мокро дърво, бавно изгарящо в огъня на нейното сигурно опустошение. Тя не приема разумни доводи и логични основания.
Уви, тя не е присъща само за примитивни, но и за издигнати умове, проявява се сред представители на всички съсловия, поразява душите на хора от простолюдието и от интелектуалния и духовния елит. Заразява посредствени и талантливи, надарени или лишени от богати небесни дарове. Обладаният от нея се намира в едно особено бесовско състояние, от което е почти невъзможно да бъде освободен. Когато говори за нея, св. Теофан Затворник обичал да повтаря: ”На завистливия не трябва да се налагат наказания! Той сам себе си наказва!”.

Водени от Светия Дух, много свети отци внимателно са изследвали всички нейни проявления, опирайки се на написаното преди тях, но и чрез горчилката на личния си опит. Като истински сърцеведи и терапевти на душата, те препоръчват няколко средства за борба с поразяващата стихия на завистта. Св. Августин Ипонийски казва така: ”Умъртви майката (гордостта) и ще унищожиш дъщерята (завистта)”. Той разкрива, че в основата на проявленията на завист стои изначалният грях –гордостта. Желанието да не бъдеш превъзхождан, невъзможността да понесеш успеха на другия пред олтара на собствения си Аз! Подхранвана от егото, което винаги иска да бъде изявено първо, наситено и удовлетворено, завистта налага схващането, че чуждият успех следва да се приема като личен неуспех! Св. Паисий Светогорец пък призовава подвизаващите се да се сравняват със светиите, вече просияли с делата си, а не с хората около себе си, за да не се изпадне в плен на завистта. За да се избавим от пагубното въздействие на завистта, св. Паисий ни напътства да отместим погледа си от земното към Небето.

Мнозина са светите отци препоръчват да се вникне внимателно в същността на проблема, като той се постави на здравата основа на разсъдителността и дълбокото разбиране на това болестно състояние. Всеки да се опита да проумее, че талантите или даровете, които другият притежава, не са лично негови, а са вдъхнати от Светия Дух и никой няма “авторски печат” за или над нещо. Те бащински настояват онзи, който е заразен от вируса на завистта, усърдно да се моли Бог да го избави от него, но и да се опита да развие със свои усилия тези дарования, които са му дадени от Него. Защото в светата Църква всеки има различни дарби, вдъхновени свише, и никой не е останал недокоснат от благодатните дарове на всемилостивия наш Отец. Този подход е всъщност истински позитивен стимул за преодоляването на изкушенията на завистта, които могат да връхлетят всяка една душа. Да осъзнаеш, че и ти, както всеки друг, си докоснат по особен, индивидуален начин и притежаваш нещо, което другият не притежава или не владее точно в този аспект и степен. Всяка една душа носи своя духовна мисия и вдъхновение.

Завистта не е просто страст. Тя е самоунижение за този, който я изпитва. Тя замъглява ума дотолкова, че обсебеният от нея човек не може да разбере, че тя поразява и блокира творческите му импулси като убива желанието му за растеж и отравя чистия стремеж към свое лично, действено битие. Да завиждаш означава бавно, но сигурно да се самоунищожаваш под въздействието на проникваща в цялото ти същество отрова, разпадайки се от желание да унижаваш достойнствата на другия. По този начин рискуваш да се превърнеш в икона на лукавия като най-висш завистник, злодей и имитатор на Господа, а не като икона Божия!

източник: pravoslavie.bg

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.