ПЦДОН

Начало Богословие Църквата в нейната литургична същност
Църквата в нейната литургична същност Е-мейл
Оценка на читателите: / 2
Слаба статияОтлична статия 
Написано от Ст. иконом Стефан Стефанов   
Четвъртък, 20 Май 2010 19:47

 източник: Сайт на храм "Св. Николай" - Русе

 Новата ера на човечеството започна когато “Словото стана плът” (Иоан 1:14). Словото стана плът за да се пожертва за спасението на цялото човечество. Чрез Своята проповед и кръстна саможертва Иисус Христос основа Своята Църква. Вече две хилядолетия християнството съществува като Църква. Няма и не може да има християнство без Църквата или извън Църквата. Затова тя е наречена от св. ап. Павел “стълб и крепило на истината” (I Тим. 3:15). Църквата е общност от вярващи, събрани по призива на Христа. По тази причина в същия стих Апостолът я нарича Божий дом.

Съществуването на Църквата се проявява преди всичко в Литургията. Църквата може да върши много неща в историята и в този свят, които не извират от бъдещото царство, т.е. от Литургията. И това са преди всичко дела, насочени към облекчаване на болката, която светът причинява. Това включва всички видове хуманни дейности. Ала тези дейности на Църквата, колкото и да са добри и полезни, не и дават идентичност като Божие Царство, ако тя не изразява себе си преди всичко чрез служенето на Литургия. Напротив, активностите на Църквата, които са в ущърб на Литургията, подкопават Църквата и лишават света от Божието спасително присъствие в него. Църквата не може да съществува без Литургията или извън Литургията. Мястото, където се извършва Литургията е храмът. Но тук откриваме нещо много повече – самата конструкция на храма е съобразена и подчинена на Литургията: структурата на храмовото пространство - олтар, кораб, притвор съответства на структурата на Църквата – свещенство, верни, оглашени. И всички не само се молят обърнати към изток, но и цялата Литургия се движи от запад на изток, напредва от мрака към светлината. Структурното единство произтича от същностното единство. Заради това християнските храмове от най-дълбока древност се наричат църкви. Църквата се отъждествява с храма и храма с Църквата. И едното и другото в еднаква степен отговарят на определението Дом Божий. От това същностно единство произтича неразривността между християнството, Църквата, Литургията и храма.

Но от това произтича също така, че християнството не е теоретично учение, а вярата не е еднократен акт или декларативна определеност към него. Християнството е литургична динамика, а вярата е живот изцяло съобразен и подчинен на нея. От определението на св. Максим Изповедник, че в Литургията Църквата е икона на Божието Царство на земята и самата Литургия е икона на Божието царство следва, че онзи, който не участва в Литургията тук и сега няма да участва и в бъдещото Царство. И ето тук стигаме до конкретната тема, върху която трябва да размислим и беседваме: какво значи да участваш в Литургията, т.е. каква трябва да бъде и каква е литургичната богослужебна практика в нашата Църква днес. Ще се намери ли някой да твърди, че тя е такава, каквато трябва да бъде? Нашата актуална задача е да се вгледаме критично, реалистично и добронамерено как служим на Божия дом – Църквата, ние, действащите епископи, презвитери и дякони.

Богослужението не се извършва почти никъде така, както е предписано в Типика. То се съкръщава, защото ритъмът на живота днес е такъв, че в повечето храмове не може да се проведе цялостно. Същественият въпрос е за качеството на богослужението, така както то се извършва днес. Едва ли е уместно да се твърди, че качествено богослужение е дългото богослужение. Качеството на богослужението не само, че не е право пропорционално на неговата продължителност, но то в никакъв случай не се изразява и в стриктното следване на Типика. Концепцията за дългата служба, която заедно с това е и качествена принадлежи на друга епоха от живота на Църквата – тя е на пустинническото монашество и на ранните фази на формирането на монашеските молитвени правила. Днес е ясно, че разбирането за святост и недосегаемост на всяка йота от Литургиите на Православната църква е несериозно и опростенческо. Затова истинският проблем е как да се отдели същественото от несъщественото, същностното от второстепенното в структурата, съдържанието и в крайна сметка на извършването на службите. Необмисленото съкращаване, пропускане или променяне реда на службите литургистите наричат “разкъсване иконата на Царството”, която Литургията трябва да представлява. Нека да осмислим това, за да имаме богослужение, каквото е необходимо днес – вярно на апостолската и светоотеческа традиция, освещаващо и спасяващо, но също така разбираемо, привличащо и въздействащо.

Поради ограниченото време само ще маркирам основните проблеми така, както са поставени в еклезиологичната и литургична литература. Считам, че това трябва да бъде базата и критерият на нашата преценка, а не “така ме е учил стария поп” или “така съм запомнил от баба си”.

Основният проблем е честотата на причащаването на верните (в стремежа си да ги разграничим от нас, свещенослужителите, ние неправилно ги наричаме миряни – ние също сме миряни). Масовата практика в нашата Църква е след призива “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете” никой да не пристъпва. Защо поканата остава без отклик? Нима у никого няма страх Божий, вяра и любов? И как така на Тодоровден изведнъж се появява у всички? С какво право ние духовниците сме приватизирали Литургията за себе си? Нима следва отнякъде, че да си епископ или свещеник е привилегия? Тази ситуация се е получила под влияние на Римокатолическата църква, а ние днес я възприемаме и отстояваме като исконно православна. Задълбоченият анализ убедително сочи, че клерикалното разделение на Църквата на свещеници, като посветени носители на специална благодат, от която следват специални привилегии и на “миряни”, като второстепенен елемент в богослужението, който е изключително пасивен получател на последиците от него, е чуждо на Църквата от апостолско време докъм 16 – 17 век.

Девето апостолско правило гласи: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в Църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и Св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в Църквата”. Апостолското учение за вярата и живота (“Дидахи”) постановява: “Всяка неделя Господня се събирайте, преломявайте хляб и възблагодарете, като при това изповядвате простъпките си, за да бъде жертвата ви чиста” (гл. XIV). Св. Иоан Златоуст (350-407 г.), следвайки тези правила разсъжава, че всички литургически действия имат за цел причастяването на вярващите и счита за недостойни дори да влизат в храма онези, които отиват на Литургия, а не се причастяват. В същия дух говори и Св. Никодим Светогорец (1749-1809 г.): “Много от нас често търсят в себе си много добродетели, мислейки, че могат да се спасят с тях, без често причастяване, което е почти невъзможно, тъй като не искат да се подчинят на Божията воля и да се причастяват често, съгласно реда на Църквата, на всяка отслужвана Литургия... По време на причастяването няма никаква разлика между свещениците и миряните или монасите. Освен единствено това, че свещениците преподават тайните, а миряните ги получават...” Днес вземането на нафора се е превърнало в правило, а на причастие – в изключение.

“За удобство” някъде са изоставили и причастяването на на кръщението, на елеосвещението, на св. Василиевите молитви, на венчанието (там е заменено с пиене на вино). “За удобство” не подменяме ли същността на Църквата? Св. Иоан Златоуст възкликва: “Помисли си, моля те!”

Днес също така масовото използване на храма е като място за палене на свещи. Много печална практика на нашата Църква е обвързването на нейното финансиране с продажбата на свещи. В резултат на това ние сме станали търговци, а темата за свещите е станала основна на нашите конференции. И освен това църковното календарче заблуждава хората, че “църковната свещ е чиста и свята жертва”, което няма нищо общо с богословската истина. Ако свещта е жертва, защо “Словото стана плът”?

Друг актуален въпрос е езикът, на който се извършва богослужението. Каква борба са водили св. братя Кирил и Методий против скудоумната триезична ерес, каква борба са водили нашите събратя – духовници през Възраждането, за въвеждането на разбираем език и каква борба водят някои днес против разбираемия език. Защо? Веднага искам да кажа, че и на съвременен български език може да се служи много по-неразбираемо, отколкото на църковнославянски. И това сме го виждали...

Свързан с въпроса за езика е въпросът за преводите и по-точно за техните редакции. Ежедневно повтаряме, че Христос бил “възлязъл” на небесата, а много добре знаем, че Той се е възнесъл. Безброй пъти повтаряме “Имя Твое... Алилуия”, без да съзрем безсмислието. Във водосвета пък говорим за причастяване със светена вода. И колко още такива...

Половината текст в требника е преведен на български, а половината – не. А това, което е преведено не се знае от какъв език е преведено, защото между двете колонки често има големи различия. Необходимо е преди да бъдат направени следващи издания на Служебника, на Часослова, на Требника и всички други книги, от които служим, да бъде извършено ново редактиране, удовлетворяващо изискванията на точност, литературност и поетика на езика. Досещам се, че като бъдат направени такива нови издания, мнозина ще продължат да ползват старите и така хаосът в нашата Църква ще продължи.

От тук стигаме до извода, че е необходимо въвеждането на повече ред. Но ред във важното и принципното, а не във второстепенното и третостепенното. А въвеждането на ред трябва да започне от повишаването на критериите при ръкополагане на свещеници. Защото от човек, който е дошъл да дои и да стриже стадото, няма как да изискваш да го пасе, че и да се жертва за него. От човек, който очевидно няма интелигентност малко над средната, няма как да очакваш да привлича интелигенцията в Църквата, че и да я одухотворява. Този проблем неразривно е свързан с проблема на нашата проповед. Но не само проповедта в храма. Ами нали първо трябва да доведем човека в храма. Защото “как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?” (Рим. 10:14). Св. ап. Павел казва: “Горко ми, ако не благовествувам!” (I Кор.9:16). Днес ние май казваме “Легко ми, ако не благовествувам”.

В този ред на мисли ще приведа някои резултати от представително за страната социологическо проучване от началото на този месец. 74,2 % от българите се определят като “християни”. Но в същото време на въпроса: “В каква степен състоянието (делата, проблемите) на Българската православна църква Ви интересуват?”, 16,5 % отговарят “в голяма”, 36,6 % отговарят “в малка” и 47 % отговарят “не ме интересуват”. От същите тези 74,2 % “християни” на въпроса: “На коя от групите в Българската православна църква симпатизирате?”, 34,1 % отговарят “на патриарх Максим”, 2 % - “на епископ Инокентий”, 47,1 % - “на нито една от двете” и 16,8 % - “не мога да преценя”.Социолозите от НЦИОМ, провели изследването обобщават: “Отношението към БПЦ се подчинява на същите закономерности, на които са подвластни държавните и другите обществени институции. За общественото мнение Църквата не стои извън събитийния контекст – факти с положително или отрицателно влияние. В този смисъл, колкото и да звучи странно, отнесено към институция като Църквата, тя също има своя класически “имидж” и “рейтинг”.

За да се промени този тъжен “имидж” и ”рейтинг” към по-добро, повишаването на критериите, за които споменах, очевидно трябва да започне още от духовните учебни заведения, защото там се подготвят и бъдещите митрополити и свещеници. База за сверяването на нашите часовници очевидно има. Въпросът е да поискаме да я видим. Ако за някого светоотеческата традиция е нещо много старо и трудно за възприемане, нека погледне духовния и интелектуален подем в другите поместни Православни църкви. Защото нали изповядваме, че вярваме “в една света, вселенска и апостолска Църква”. Амин.

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.