Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди За вината във връзката с Бога. Евангелието за дъщерята на Иаир и изцелението на кръвотечивата
За вината във връзката с Бога. Евангелието за дъщерята на Иаир и изцелението на кръвотечивата Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Николай Лудовикос   
Събота, 28 Октомври 2017 19:10
дъщерята на Иаир

Бог не харесва хладността. Той би обичал всички нас с по-голям уют, ако сме Негови врагове или любящи Го. Нищо друго. Или врагове или приятели. С един враг често пъти Бог може да се разбере. С хладния не му намира края. Той не знае какво да прави. Изкушение? Няма да го разбере. Благодеяния? Нищо няма да узнае. Хладният е този, който релативизира всичко, което има връзка с живота в Христос, в името на и поради всякакви нужди на неговия себелюбив микрокосмос. Той обаче винаги се притиска в Христос - за да си припомним евангелския текст от днес (Лука 8:41-56).

В Христос се притискал много народ. По пътя към дъщерята на Иаир толкова хора Го притискали и Той нищо не усещал. В даден момент Го доближило едно същество, което има голям проблем и следователно голяма молба. Тази жена, кръвоточивата, очевидно Го притиска както всички други, но внезапно Христос казва онези страшни думи „кой се допря до Мене?. Кой Ме докосна? Учениците Му казват: "Наставниче, народът Те обкръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене??". Той отговорил - допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене. Едно произволение, една човешка личност застанала пред Него. Някой Му говорил напълно лично, напълно изключително и напълно безнадеждно. Христос усетил това, именно защото това автоматично задвижило Неговата готова и дълбока любов, но за да се задвижи,  трябва да я потърсиш с цялата си болка и доверие. Другите били дошли, за да видят зрелището, чудото. Тълпата това иска. Магически. Ние, многото, мнозинството, се притискаме в Христос много пъти, но Той нищо не усеща поради начина, по който се притискаме в Него. И след това казваме, че не чува молитвите ни. Как се молим? Имаме ли някое вътрешно разтърсване, което да Му изявим? Нещо, което Го „допира”,  което докосва Неговата сеизмична любов към нас? Христос пита „кой се допря до Мене?” Тази жена ужасена отговаря: „аз го направих”. Христос я успокоява с думите: „дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!”. Тя се ужасила, но Той я насърчил. Сякаш ѝ казал: „Ти присъстваш за Мен, с твоята болка и доверие, чрез които Ми се даваш? И Аз присъствам за теб с Моята предвечно готова любов,  която живее за теб” и заедно с народа, тъпчейки се един друг, влизат в дома на Иаир.

Виждате, че Христос иска да има свидетели там за това, което ще направи. Затова извиква заедно с Него и апостолите Петър, Иаков и Йоан, както и родителите на момичето. Всички те, предполага се, ще свидетелстват за това, което ще стане. Малкото момиче е мъртво, а  родителите са безутешни. И учениците се трогнали. Христос  казал думите, които трябвало да каже, за да ги изпита „тя не е умряла, а спи”. Всички Му се смеели. „Смееха Му се”, показвайки, че са отсъстващи по отношение на Неговата любов и милост, те не разбират. Кои? Неговите ученици! Христос какво прави тогава? Изкарва всички навън. „Не можете да видите какво ще направя. Не Ме познавате. Не Ме разбирате. Не съществува никакво смъртно търсене, никакъв трус на отчаяние, никаква нужда от вечен живот във нас”. Той довел всички вътре, за да разберат защо не биха могли да останат вътре.

Така правим и ние с Христос. Правим нашата разходка с Него, Той ни показва „лежащия труп” на момичето, който сме ние самите и ни пита: „Мога ли да го направя това?” и ние започваме да се смеем. „Да-да, не можеш да го направиш!”.  Той гони и нас вън от „стаята” на непосредствената връзка с Него. Но ако кръвотечивата беше там, изобщо нямаше да се засмее, а щеше да остане дори преди да се изцели. Тя щеше да бъде единствената, която би останала. Другите нямали причина да останат, тъй като не Го „докоснали” екзистенциално. Болката и отчаянието от неизличимата болест води кръвотечивата до по-дълбоко съзнание за човешката трагичност и любовното откриване в покаяние за Христос.

Господ взема детето - като власт имащ - и го възкресява. „И се почудиха родителите ѝ.”. Защо се учудили? Тук се касае за изненадата, която съпровожда началото на вярата, преди тя да мине през етапа на „вярата от слушане”, към екзистенциално утвърдената незабравима и неизличима вяра.

Когато човек не вярва реално и дълбоко, той изпада в недоумение. Поразени се питаме как е станало  нещо, как е възможно да стане нещо, защото не вярваме. Изненадата на тълпата е последица от нейното неверие. Ако нямаш лична и изстрадана връзка с Бога, винаги ще се учудваш на Божиите дела. Чрез създаването на тази връзка човекът започва да разбира много неща, започва едно друго общуване и вътрешно разбиране.

... Понякога и духовниците правят грешка и от голяма, но безразсъдна ревност мислят, че можем да правим това, което старецът Паисий нарече „суха аскеза”. Всъщност тези, които вярват, че трябва да правят няколко уж аскетически неща, за да имат отплата, клеветят Бога. Правим каквото правим, откривайки болката на сърцето си (болката на смъртта, болката на кръвотечивата) на Христос, но въпреки това  без да можем да изискаме или да изнудим Неговата милост. Напротив, сухата аскеза е напреднала форма на лицемерие. Един монах или мирянин може да прави хиляди поклони на ден по този начин, по един почти натрапчив начин. Ето отново погрешното „притискане” в Христос.

Това състояние е толкова мощно, че поражда в човека вини, ако не направи всичко това. Колко християни чувстват вини! И колко хора, от друга страна, остават извън Църквата, защото се боят от тези вини. Старецът Порфирий лично ми казваше: „ В Христос не съществува вина. Гледай да разбереш това и да  учиш на него”. Не съществуват вини, защото, ако съществуват, не се създава истинска връзка с Христос, а любовта към едно лъжливо съвършено аз измества всяко друга връзка. Вземете например връзката на някой с неговата майка: изпитва ли някои вини във връзката с майка си? В повечето случаи не, защото обикновено съм истинен и цялостен в тази истинска връзка. В една такава връзка съм познат и вече обикнат, като несъвършен, а не като съвършен, и моята грешка, срещайки реалната любов на другия, става още по-дълбока любов, а не отчайващо дистанциране и себезатваряне, защото това именно е вината - да не различаваш добре любовта на другия към теб и да не си сигурен за твоята любов към него. В този смисъл вината е противоположна на покаянието, което, напротив, означава все по-дълбока любов към Бога, естествена връзка на любов. Върху какво друго да  се крепи екзистенциално Тайнството Изповед и откриването на помислите? Покаянието е чистото любовно доверяване на Христовата любов. В този смисъл покаянието е диалогичната взаимност между Бога и човека, моята собствена благодарствена разположеност да Го чуя и да се променя, като отговор на Неговата несебична разположеност да ме приема постоянно като син, пренебрегвайки недоброволните и дори доброволните пороци на моето всеобемно себелюбие.

В противен случай любовта се прекъсва и започва невротичната вина. Не познаваме Бога и пълним хората и самите себе си с вини. В този случай християните имат много вини и за съжаление ги пръскат около себе си.  Младите идват и ни питат: „Отче, Църквата позволено ли е да имаме предбрачни връзки?” Питат, защото те вече са изпълнени с вини. Независимо дали ще му отговориш да или не, това е грешка, защото това дете гледа по погрешен начин своята връзка с Бога. Тези деца, и други, по-големи от тях, мислят, че Бог има нещо като светофар, който веднъж светва зелено; веднъж червено. Когато светне зелено, преминаваш с цялото си себелюбие. Когато светне червено, спираш защото се страхуваш - отново от себелюбие. Тук  някъде виждате ли да има връзка? По-здрава е реакцията на атеизма, като отхвърляне на един такъв бог, в случая. Естествено библейският Бог не е такъв.

Католиците примерно с тяхното юридическо разбиране за греха като нарушаване на един божествен закон - което обикновено подпомагат - страдат и много се мъчат.  Духовниците там често приличат на  полицай или съдия: казваш му греха си и ти изрежда наказанията, които трябва да понесеш и чрез това наказание изкупваш вината. Тук трудно съществува връзка. Вината означава отсъствие на връзка, и навярно понякога решение за отсъствието на връзка. Тълпите хора, които се „притискали” в Христос, са именно множеството вини, където (благодарение на тях) днес Му се смеят и утре ще Го разпнат. Чрез вината се притискаме в Христос, бидейки затворени в себе си, и Той не ни усеща, а  Неговото присъствие за нас  до голяма степен е тежест. Виновната съвест трябва да се превърне в  копнеж  за безкраен живот в Христос. Кръвотечивата жена закопняла именно този живот, след като, както се вижда от думите на Христос, вярата ѝ, тоест нейното покаяние, предшествало нейното излекуване.

Когато имам лична връзка, дори с моята майка, жена, брат, роднина, приятел, и сгреша в нещо, ще направя всичко, за да покажа моето покаяние и че съм осъзнал моята грешка. Тук не съществува вина, а покаяние. Вина съществува, когато откажа да приема по естествен начин и с любов, че  е било възможно да направя нещо лошо, въпреки че съвестта ми крещи, че го направих, и едновременно с това не съществува възможност за връзка, за да влезе тук любовта, след като и самата любов често е безлична, почти невротична заповед, която реално не  разбирам. Ние оставаме с усещане, че нашата съвест ни изобличава и това изиска едно безлично умилостивяване. Има хора, които, понеже са потопени във вини, правят благотворителност, за да умилостивят Бога. Големи филантропи, с цял куп вини, където нито имат връзка с Бога, нито на изповед отиват, нито имат истинска връзка с някой друг човек.  Някога имах един приятел, чиято жена извърши аборти с негова помощ.  Той започна да дава пари на сиропиталища. Въпреки моите апели да престане, да отиде да се изповяда, да утихне, той развиваше подсъзнателно своята вина. Хората се научават да живеят с вините и поставят юридически заповеди на мястото на Бога,  пред живия Бог предпочитат вината, която произтича от това безлично състояние на привидно нарушаване  на един безличен привидно „божествен закон” - навярно защото могат да контролират тази вина. Когато паднеш, Светият Дух ти казва „Стани отново! Не се бой! Нищо не е станало. Обичам те!”, а  изпълнената с вини невроза казва: „Нарушил си закона. Как можа да паднеш? Плати отново и отново и отново!” В Светия Дух връзката с Бога обаче е благодат. И ако си съгрешил, ти, - пълен парадокс - си щастлив поради покаянието.

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.