Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

12.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Ако имаш сърце, можеш да се спасиш
Ако имаш сърце, можеш да се спасиш Е-мейл
Оценка на читателите: / 12
Слаба статияОтлична статия 
Написано от йеромонах Макарий Светогорец   
Събота, 09 Септември 2017 13:15
на Атон

Спасението е изкуство и изкуството е абстрактно. То те изкарва от баналността, от благоденствието, от комфорта, олекотява те от излишната тежест. Кара те да летиш, да възхождаш с леко и чисто сърце към небето.

Ще ви кажа няколко мисли по повод един израз от Патерика. Преп. Памво казва: «Ако имаш сърце, можеш да се спасиш».

Патерикът е книга, сборник с мъдрости, със скромни думи, свенливо изречени и записани без излишно многословие, както се казва в кн. Деян. Апостолски „според както Духът им даваше да изговарят”(2:4) и в нея има някои показателни  черти от живота на пустинните светци.

Един пример от живота на свети Макарий. Веднъж свети Макарий Велики, който се подвизавал недалеч от едно село и за своята прехрана плетял кошници, които давал на своя познат, който ги продавал и му носил сухари и фурми, бил обвинен от дъщерята на съдържателя на страноприемницата в селото, че имал плътски контакт с нея и тя забременяла. Селото се вдигнало срещу него.

Той приел клеветата без да възроптае и предложил да се грижи за момичето, давайки необходимото докато тя роди, удвоявайки своя труд, за да спести парите, които били нужни. (Тогава естествено не съществували ДНК-тестовете, за да се докаже неговата невинност). Когато дошло време да роди, детето не се показвало, докато момичето не признало, че бащата на детето не е подвижникът, а един преминаващ войник. Тогава поискали да почетат и да прославят светеца поради клеветата, която претърпял, но той избягал далеч, за да може сърцето му да остане отдадено на Бога, а не на човешка слава.

В Псалмите на Давид четем«Вразуми ме, и ще спазвам Твоя закон и ще го пазя от все сърце» (118:134). Свети Макарий имал сърце, отдадено на Бога, и могъл да понесе и клеветата,  спасил се и бива прославян на небето и на земята.

Нещо друго, което отците подчертават в Патерика, е отсичането на волята. Не да не желаем. Човек без желание е мъртъв. А да отсечем ината, където искаме да стане по нашата  и резултатът е гибелен.

За монаха е лесно да няма жена и пари, но отсичането на волята е това, на което всички ни „куца” и затова монашеството в нашата епоха е това, което е.

Същото става и с брака. Всеки от съпрузите иска да става по негова воля, никой не отстъпва и накрая стигаме до разводите. Който пръв отстъпва, печели и другия.

Волята затваря сърцето. Без сърце не понасяме другия, но и не можем да обикнем и да бъдем обикнати.

Преди години в Гърция дойде един велик съвременен психиатър, Ървин Ялом, за няколко лекции. Един слушател го попита: «Г-н професорe, след 40 години опит в психоанализата, какви особени черти има съвременният човек в сравнение с предишни епохи?»

И той какво казал?

«Днес човекът страда от мощно желание да задоволи своята воля  и тези, които могат да я задоволят, стигат до депресия, а тези, които не могат да я задоволят, стават шизофреници». Психиатърът дойде да потвърди това, което нашите свети отци са казали преди толкова векове.

Христос дойде на земята, стана Човек и промяната, която ни възвести, е Възкресението на мъртвите и любовта.

За да повярва обаче човек във Възкресението, трябва да има сърце. За да обикне - също.

Ние сме християни, кръстени, членове на Тялото Христово, следваме Христовите заповеди, пазим св. правила на Църквата, но малцина имаме сърце.

«Можеш да се спасиш, ако имаш сърце», спасението на душата не е магическо движение на влизане в Рая. Спасението означава ставам цял, цялостен. Оцялостяването на човека става само чрез превъзмогването на «егото», на нашето наследие от праотеца Адам, чрез любовта. И любовта изисква сърце.

Веднъж разговарях с един игумен от бившия Съветски съюз и му казах тези думи от Патерика, а той каза: «Авва Памво трябваше да говори за чисто сърце». Отговорих му: «Ако чрез произволението не задействаме нашето сърце, за да обикне, да се очисти, то остава бездейно и не стигаме до спасение».

Повечето християни мислим, че се спасяваме, пазейки само Закона. Добър е Божият Закон и благословен, заповедта, която Христос дойде и ни даде, но възпълването на Закона е Любовта, и любов без сърце не съществува.

Избягването на греха и усилието за добродетелен живот, ако не се увенчава, ако не се крепи върху любовта, не спасява човека.

Колкото и човекът да е «добродетелен», колкото и да е строг пазител на Закона, ако сърцето му не омекне, ако не жертва «егото» си, ако не влезе в истинско общение с Бога и човеците, приемайки себе си с всички свои положителни и отрицателни елементи, не се възпълва, не се спасява.

Виждаме фарисея, който правил повече от това, което Законът повелявал, «давам десятък от всичко, що придобивам», че бива отхвърлян, докато грешният, но със смиряващо се сърце митар бива оправдан от нашия Господ.

Без сърце ние, «добродетелните», сме коравосърдечни спрямо себе си и спрямо другите. Изискваме много, разчитаме само на мозъка, пресмятаме законнически живота и това оставя празноти в нас, които със сигурност не ни помагат за нашето оцялостяване, за спасението.

«Този, който има сърце, може да се спаси».

Колко подобни добродетелни християни виждаме да имат радост? Да се усмихват? Да са приятни в своите отношения? Да могат да прощават? Да са заедно с другия, това означава (етимологически) прощавам.

Те са строги съдници на себе си и на ближния, и много пъти и на Бога, Който от любов не наказва нарушителите на Закона. Хора затворени, уплашени, злочестиви много пъти, без радост и любов, защото само любовта «пропъжда страха» и дава радост. Страхуват се да не се оскверни вярата, и обвиняват епископи, богослови, духовници, които се опитват да комуникират с хората извън Църквата - независимо дали са схизматици, еретици, нехристияни, сякаш само тясното разбиране на нашия религиозен клуб притежава истината. Въпросите, свързани с приспособяването на пастирските грижи към нуждите, които понякога възникват, като затруднението в разбирането на нашия литургичен език и опитът за превод на някои текстове, срещат «разгневени» тези християни, от страх да не би да се промени вярата, догматите на Църквата, които така или иначе малцина разбираме, и коалирани срещу «новаторите», остават в традицията-консервацията. И говорят за традиция, смесвайки понятията – традиция (т.е. преданието) означава, че  вземам нещо, живея го и го предавам на идващите след мен, а консервацията е това, което е консервата. И тези хора имат усещането, че са суперправославни. Старецът Софроний от Есекс, това голямо сърце казваше: «Никой от нас не е православен, всички имаме нашите лични заблуди. Православна е само Църквата и ние се спасяваме като нейни членове».

Тези човеци се страхуват от скандализирането.

Един пример: преди години излезе една книга с живота на добродетелни християни. Там е и житието на един благоговеен свещеник, който вършил чудеса. Житието на папа-Василий, преведе го от караманлийски (т.е. от турски език. Караманлиите са турскоезично население, което изповядва Православието от град Караман и област Кападокия в Централен Анадол) един познат нам възрастен свещеник. Натъжи се милият отец, когато в изданието на житието на папа-Василий видя, че  липсва едно чудо, което светецът направил.

Веднъж светецът седял с други селяни в кафенето на селото и селяните казали: «Да имахме малко тютюн!» Папа-Василий казал: «Ще отида в Кесария да донеса!». Станал и не след дълго се върнал, носейки тютюн. Другите си помислили: «Имал е в дома си и ни казва, че е отишъл в Кесария». (Два-три часа път).

На сутринта някои пътници дошли в селото и попитали дали в това село има някой си папа-Василий. Намерили го и го помолили да «развърже» (духовно развързване, както четем в Синаксарите, където ръцете на палачите се вкаменили и мъчениците ги „развързвали”) три лица, които той срещнал предишния ден близо до един мост преди Кесария,  докато отивал да донесе тютюн, защото те го закачали, и отецът ги «вързал» и те стояли вкаменени толкова часове без да могат да помръднат. Така се удостоверило ходенето на отеца до Кесария в конкретния час.

Издателите се „хванали” за тютюна, да не би случайно примерът да скандализира, и изоставили едно такова чудо, което Бог направил, преодолявайки мястото и времето, заради благото разположение на пастиря да изпълни и тази прости нужда на своите енориаши, носейки им тютюн.

Ние сме строги блюстители на етиката, но без сърце!

Някога бяхме с някои поклонници при старец Паисий и един от тях го попита: «Геронда, грях ли е пушенето?» И старецът отговори благо: «Бре, дете, добродетел ли е?» Нито да го изобличи, нито да му се скара. Просто и хубаво с благо сърце, той му даде своето послание.

Преди няколко седмици чух нещо много утешително за нашата епоха. За щастие съществуват пастири и в наши дни, които жертват техния престиж и известност в очите на «благочестивите» пазители на Закона, заради спасението на паството. Пастири със сърце. Със сърце, където обичат и преодоляват формалната изрядност.

Един епископ на едно свещеническо събрание, говорейки на духовниците-изповедници от неговата околия, им казал следното: «Отци, тези, които минават прага на изповедалнята, не ги лишавайте от св. Причастие. Да преодолеем рецептурниците на религиозния живот. Това, от което имаме нужда, е да обичаме един друг, да имаме истинни отношения между нас, истинна връзка с Бога».

Казваме много пъти на децата, които обожаваме: «Ще те изям!» Какво означава това? Това е един превъзходен любовно-еросен израз. Бог чрез св. Евхаристия ни дава Себе Си да Го ядем, но ние Му обръщаме гръб, защото не обичаме, защото сърцето ни не е открито да приемем «Безумно Влюбения» в нашата душа.

Разбира се, християните имат някакви оправдания, защото ние така ги поучаваме. Затваряме тяхното сърце. Отвръщаме ги от същностната връзка с Христос, приемането на Неговото Тяло и Кръв, поставяйки им препятствия в това да преживеят Христос. Вярвам, че, бидейки повлияни от западняците, които, искайки да придават по-голяма ценност на техните клирици, спрели да предават Христовото тяло и кръв, а дават само хостията, и смятат за необходима предпоставка благословението на свещеника преди св. Причастие (чрез привидната изповед) заради контрола над вярващите, и ние, православните, стигнахме дотам да се отричаме от нашето предание - както и в много други неща - но най-вече по отношение на участието ни в Чашата на Живота, защото ни е удобно в религизацията, в която извършихме спрямо нашата вяра (т.е. превърнахме вярата в религия).

Изповядваме нещата, за които се покайваме и покаянието не е разкаянието за грешките, които сме направили. Св. Антоний Велики казва - отново в Патерика - «не се кай за нещо, което вече е отминало». И благодатният папа-Порфирий (Кавсокаливит) казваше: «не се занимавайте с греховете ви, а да бъдете обърнати към любовта на Христос».

Думи, които казва и апостолът на езичниците: «като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене».

Не отиваме да се изповядаме, защото е дошъл големият празник, на който сме свикнали да се причастяваме. Тайнството Покаяние няма никаква връзка със св. Причастие (в смисъл, че трябва да са покайваме само преди св. Причастие - бел. прев.).

Християнинът, който има сърце, винаги е в бодърстване, в трезвение. Първото нещо, за което свещеникът се моли след освещаването на честните Дарове, е «за трезвение на душата», трезвението означава бодърстване, а след това продължава «за опрощение на греховете, за общение със Светия Дух» и т.н.

Трезвението държи сърцето ни отворено за Христос, и искаме прошка, защото чрез греховете Го наскърбяваме, рушим връзката с Него - естествено без Той да престава да ни обича - и животът продължава.

Ще изповядаме по-тежки неща. Не са нужни нито подробности, нито психоанализи. На Бога се изповядваме чрез свещеника.

Всички християни, които се намират на св. Литургия, трябва да се причастяват. Тези, които имат «епитимия (възбрана за причастяване), нека седят в притвора, плачейки, както в древните времена. Както в апостолски времена, св. Евхаристия се извършвала след вечерите на любовта, и всички се причастявали, така трябва и сега. Ако не се причастяваме на св. Литургия, защо сме  в Църквата?

Зависимостта от мнението на духовниците много пъти е наша нужда, защото сърцето ни е затворено за Христовата любов и искаме някой друг да поеме нашата „отговорност”. Това са болни състояния.

Всичко това навярно изглежда “екстремистко”, но “Този, който има сърце. . .”

Ще приключа беседата с нещо по-осезаемо, по приземен пример. С владиката и някои клирици-йеромонаси преди две години бяхме в епископията в Самотраки. С нас беше и един свещеник - ефимерий на митрополията, с неговата презвитера. В даден момент владиката отиде да говори по телефона и този отец ме попита:

- Отче Макарие, как можем да се спасим?

Отговорих му:

- Отче мой, ако продължиш да държиш ръката на попадията си със същата нежност, както вчера, когато се разхождахме, бъди сигурен, че Бог ще ви спаси!

Нека се помолим сърцето ни да работи и духовно, а не само да изпраща кръв на тялото ни. . .

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.