Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Богословие Доказателства за съществуването на Бога
Доказателства за съществуването на Бога Е-мейл
Оценка на читателите: / 7
Слаба статияОтлична статия 
Вторник, 07 Март 2017 13:30
heavens

В областта на т. нар. чиста наука, която борави с факти и доказателства, придобити по емпиричен път (даден закон се приема за научно изпитан и верен само ако N-брой пъти се повторят едни и същ резултати, без разлики и отклонения, на един и същи научен експеримент), за доказване на Бога не може да се говори.

За християнската вяра и мировъззрение обаче това не е проблем, защото за християнския мислител, както и за всеки обикновен изповедник, идеята че Бог може да бъде „обективизиран”, да се превърне в „обект” на безлично, научно изследване, е кощунствена. Същата „свещена тайна” за християните е и сам човекът, при чието изследване и анализиране се сблъскваме с неговата съпоставима с Божеството парадоксалност. Човек не може да бъде сведен, определен, обозначен с моментните си прояви – нито с минали, нито с настоящи, нито с бъдещи, тъй като той е динамика, подобна на Божествената.

Взимайки пример от науката биология, която се занимава с изследването и анализирането на растителния и животинския свят, ние можем да посочим факта, че извършим ли дисекция на жабата, губим самата жаба. Научаваме много за начина на функциониране на целия и биологичен организъм, но тази конкретна жаба вече я няма. Имаме труп на жаба, при това обезобразен, на който предстои да се стопи, да изчезне, да изтлее.

Нещо повече – за жабата сме научили почти всичко, струва ни се, но замислим ли се по-дълбоко, установяваме, че знаем повече за езика или за клоаката ѝ, отколкото за самата жаба, защото тя е жаба тогава, когато е жива, когато е в естественото си обкръжение и свят. Но дори с дни да наблюдаваме жабата в нейното блато, това пак не е „цялата жаба”, защото битието и се разпростира в многостранни и сложни рецепции, в релации и взаимоотношения – на жабата към насекомите, с които се храни, на щъркелите и на змиите, които се хранят с жаби. Ами какво е жабата за човека? Жабата в детските домашни приказки, а в митологията, а в религиите му, а в песните и преданията?

Съвремената наука с нейната претенциозна методология и инструментариум, вярвайки че е обективизирала и анализирала до дисекция, до разрез, до смърт една жаба и че така е научила и изрекла всичко за жабите, всъщност не ни казва за жабата почти нищо. А тази наука има претенция, че анализира и опознава все по-пълно и по-пълно човека в целия негов сложен и противоречив психичен и духовен живот – психоаналитици, антрополози, социолози правят по свой начин своите „дисекции” на личността на човека и на неговите цивилизации, култури, общества, но все-таки личността остава непозната и непознаваема, остава тайна.

Ако само хипотетично си представим, допуснем го, че под микроскопите и под научния скалпел се окаже Бог, веднага ще кажем, че това ще е краят на Самия Бог, по-точно казано на всеки истински шанс да научим за Него нещо, да Го опознаем.

С това не казваме, разбира се, че науката, каквато днес познаваме, е вредна или излишна. Напротив, тя е по своя начин човечна и Богоугодна, служейки на живота. Казваме само, че нейното абсолютизиране и даже фетишизация уврежда, унищожава или губи пътя към познанието, към което твърди, че се стреми.

Следователно за вярващия човек не може да бъде никакъв проблем това, че Бог е „научно недоказуем”, тъй като бъде ли „доказан”, Той в тоя същия момент престава да бъде Бог – ще сме доказали съществуването на нещо, което само си мислим, че е Бог.

* * *

Италианският философ Тома Аквински дава пет доказателства за съществуването на Бог. Доказателствата са малко или много философска и логическа спекулация, защото не се основават нито на научно изследване в гореописания смисъл на понятието, нито на личен опит, а на мисловни, интелектуални конструкции:

1. Бог като първопричина  – според Аквински логически всяко нещо във видимия и невидимия свят има причина. И издирвайки причините на нещата „назад”, причина подир причина, трябва да стигнем до Първопричината на всичко, която Аквински назовава Бог.

2. Бог като вечен двигател, който се самодвижи – всяко нещо се задвижва от нещо друго. Първозадвижилият всичко е Бог.

3. Космологично доказателство – всяко нещо съществува в определено време и има определена точка, от която съществуването му започва (Битие поражда битие), Първопородилия битие е Бог.

4. Телеологично доказателство – всяко нещо си има своята цел. Крайната цел на всичко е Бог.

5. Теологично доказателство – всяко нещо се съотнася спрямо друго. Бог е началото и края : „Аз съм Алфа и Омега”

Аквински започва с „наука” и завършва с „вяра”. Това е и неговата цел, защото тези „доказателства” са част от дебата му с арабите – с техните религиозни философи, изповядващи исляма. За неговите опоненти свещените писания на християните не са представлявали никакъв почти авторитет и Тома се заема да им докаже превъзходствата на християнското откровение, изхождайки от общоприето и за двете страни като авторитет – философията на Аристотел. 

А Имануил Кант постъпва от самото начало ’нелогично’, като дава своето „морално доказателство”. Той казва, че човек намира удовлетворение и щастие тогава, когато постъпва правилно (праведно), нетърсейки сметка за корист, интерес, полза. Добродетелността е достатъчна награда, свързана с безкористната любов: „Защото Бог толкова възлюби света..”(Ин. 3:16). Тази нелогичност в мисленето на Кант свидетелства за неговата свързаност, неговото духовно родство с нещо, което е над временните разбирания за полезно, практично, необходимо. Няма откъде да идва радостта от това да правиш безкористно добро, освен от Бог.

Друг религиозен мислител, оставил забележителна следа в историята на човешките опити да бъде, ако не доказан, то поне обоснован Бога, е Фьодор Достоевски. Неговата знаменита мисъл „Ако няма Бог, значи на човека всичко е позволено” често се интерпретира само моралистично и поради това повърхностно. Във философията на Достоевски Бог не е „всевиждащ небесен полицай”, поради страх от когото човеците се въздържат от грехове и злосторство. На човекът без Бога е позволено, според Достоевски, всичко, не само да озверее или побеснее, но включително и това да прекрати самоволно съществуването си, да се самоунищожи, тъй като без Бога самото му битие няма нито смисъл, нито основание. Така Достоевски се доближава до религиозните философи екзистенциалисти като Сьорен Киргегор или Карл Ясперс, а и до нерелигиозните като Сартр и Камю, за които феноменът екзистенция (битие) е изходна точка и основа на всяко философстване, инструмент на анализ, без самото то да подлежи на „анализиране” – отнесено и към човека, и към Бога. Може би затова и Достоевски, както Сартр и Албер Камю, използват романа, вместо трактата или анализа, защитавайки така „чудото на битието” от „скалпела” на науката и в определен смисъл превръщайки самото битие в „скалпел”.

* * *

Както знаем от научната методология, познавателна система без аксиоми не може да съществува. Бог в нашия светоглед като съществуване, като битие, се приема аксиоматично. Божието съществуване не може да бъде доказано по емпиричен път, Той не подлежи на дисекция, на доказване, защото Е личност  - Той е („Аз съм”). Като личност Той е променлив в своите прояви, Той е динамика. В този смисъл Бог не може да бъде обект на изследване, но може да бъде субект в общуването. Нашият опит с Него може да бъде само личен – в междуличностните ни отношения (общуване). Най-близкото (тясно) общуване с Бога се извършва с приемането на Светото Причастие. Да познаваш Бога лично, субективно можеш само познавайки Иисус Христос : „Бога никой никога не е видял, Единородният Негов Син е този, който ни го разкри” (Ин. 1:18).

Много от нещата в нашия живот са предмет на вяра и се приемат само с вяра, като майчината любов например. Ежедневно упражняваме вяра (като дишането). Ако в отношенията си към хората и ако в тези неща ние не се чувстваме несигурни, не ни се струва абсурдно да се доверяваме, то защо тогава така стресиращо за човешкия разум звучи твърдението, че Божието съществуване се приема „на вяра”? Нещо повече – ние християните (православните) възприемаме като неподлежащи на доказване не само съществуването на Бога, но и Неговата добронамереност. Тези неща - че Бог Е и съществува и че Той е добър – идват като уверение от нашия личен опит с Него като личност. Знаем го, защото Той ни го е открил, а не защото сме постигнали това знание по умозрителен или научен път. Опитът да се разсъждава за Бога умозрително или строго научно е довел до най-отвратителните престъпления в Негово име (Инквизицията, Третия Райх, Сталиновата Москва – Третия Рим). Това са идоли.

Но тук на помощ ни идва Православната аскетическа духовност, чрез която човек съзнателно и целенасочено очиства ума и сърцето си от илюзии, фантазии, идолски представи относно Бога. Тук е ролята на исихазма (мълчание, тишина)  –  човек притихва, овладява или озаптява не само езика си, но и страстите си; спира да говори, за да остави Бог да му говори, отсича страстите и егото си, за да не би в тях да се припознае в Божия глас. Тук е ролята на поста, на молитвата, на изследването на Словото Божие, за което тази вътрешна тишина е задължителна. В противен случай човек става лесна плячка на бесовете, които ползват страстите му, за да ги маскират като Божия воля, а самите те да се представят като богове. Христос го казва относно един бесноват, доведен при апостолите, за да бъде освободен от злия дух: „Тоя род излиза само с пост и молитва“ (Мат. 17:21)

* * *

Към тези „доказателства” в духа на кантовата мисъл можем да добавим и „феномена любов”. Човек е готов да пожертва всичко, включително и сам себе си, за да продължи, макар и временно, животът на любимо същество. Но ако това битие, заради което той жертва своето, не е вечно, няма у себе си Божията искра – основание за неговата вечност не е Бог, тогава тая жертва е абсолютно безсмислена, тя е абсурдна.

И тука в мисленето на атеиста, който уж не вярва „ни в Бог, ни в дявол”, ни в Рай и Ад, нито дори в съществуването на душа, зейва пропастта между неговата вяра-неверие, между идеите му и живота му. Вместо да минава през труповете на всички около себе си, за да продължи възможно повече собственото си битие, отдаден на всякакви удоволствия, за тези, които обича, постъпва съвсем както е описан в Библията, че постъпва с хората Християнският Бог.

И в това се открива както интелектуалната и духовна „шизофрения” на атеиста, който с устата си отрича Бога, а с делата си Го изповядва, тъй и факта, че абсолютен атеист не съществува, в Божието Творение, пълно с Негови следи, в което Бог се усеща и в отсъствието Му, според израза на друг голям християнски религиозен мислител като Дж. К. Честъртън, да си атеист е същински нонсенс.

Този текст е съставен по резюме от катехизаторска беседа в ПЦДОН "Св. Боян Енравота", гр. Варна 

автори: Даниела и С.А. 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.