Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Интервюта Отец Харалампос Пападопулос: В Църквата печели загубилият
Отец Харалампос Пападопулос: В Църквата печели загубилият ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 14
Слаба статияОтлична статия 
Понеделник, 13 Февруари 2017 11:08
о. ХаралампосРазговор с отец Харалампос Пападопулос в предаването на Пирейска митрополия "Енория в действие": 
 
- Ще говорим за красотата на това да не си „съвършен”, за надеждата на това да не си отличник. Темата, която е избрахме, навярно звучи малко странно – "Полети в ниското с о. Ливий". Полети ниско, защото е много хубаво да познаеш себе си, да унищожиш лъжливите идеи и да започнеш да живееш. Толкова е хубаво да живееш, знаейки кой си, надявайки се на Бога, Който се съблича от Своята божественост, от Своята сила, от Своето съвършенство и става Човек и ни среща. Някак така да започнем...

- Вижте, в нас култивираме едно разбиране, т.е. имаме една склонност за сила, за власт, за отличаване, за да изпъкнем и да бъдем уникални. Това желание да се отличаваме много пъти влиза дори в Църквата и резултатът е да влизаме в нея с възприятието, че ставайки християни и водейки духовен живот, живеейки в църковната общност, по някакъв начин винаги трябва да сме „печелившите”; че Църквата и духовният живот е пространство на печалба, място, където всички трябва да сме печеливши във всички сфери на живота.

След като съм християнин, значи винаги трябва да имам здраве, нищо лошо да не ми се случва, да нямам проблеми и болка, а да имам благоденствие и хубав живот. Да мога да създам един мит, в който всичко - ако е възможно - да бъде съвършено. Христос обаче не е казал точно това, а казва, че за да спаси душата си, човек трябва да я загуби. С други думи, в Църквата не печелиш нещо, а губиш нещо. Ако вляза с мисълта, че отивам, за да спечеля, тогава накрая ще загубя и връзката с Бога и царството Божие. Но ако отиваш с нагласата, че отиваш да дадеш нещо, да оставиш нещо и да загубиш нещо, бъди сигурен, че накрая ще си спечелил. Следователно Църквата не е място, в което ще се утвърдя в социален аспект, ще засиля моя нарцисизъм, ще се увеличи егото ми, а място, където трябва доброволно да се смиря, да се предам на Бога, на Неговата любов, на ближния и да загубя, за да спечеля. В Църквата спечелил е загубилият. За съжаление, днес нещата са изопачени що се касае посланието на Христос и това не става понятно.

- Истина е, че повечето от нас в това общество на нуждата търсим полезното и по този начин подхождаме и към Църквата, и към Евангелието, желаейки да спечелим нещо, търсейки винаги полезното. Но това „полезно” по-скоро ни отдалечава от понятието за отдаване, любовта, безусловната любов и създава в нас едно "Аз", което изглежда  фалшиво. По-скоро някъде там лежи и лицемерието на хората, които, влизайки в пространството на Евангелието, на светлината, желаят да съградят едно индивидуално "Аз", а не да участват в светлината, и си представят едно духовно съвършенство.
 
- Да, това става в религията, която за нас православните християни, не е религия, а Църква, именно нещо напълно различно. Религията обаче какво прави? Тя подчертава буржоазния мит на човека. Това е човекът, който се ограничава и смята за успех да има хубава работа, добро семейство, но което се върти само около неговия индивидуален интерес, не се открива към другите хора, моето семейство, моите деца, моето добро, моята полза, и в цялото това формиране на буржоазния мит, където всичко ще бъде съвършено, влиза и религията. Оттук ходенето на църква, постът, дори молитвата става удобна възможност да усиля този мой буржоазен мит. Затова много пъти чуваме, че добър човек е този, който ходи на църква. Никога няма да кажем той е отрепка и ходи на църква. Тя е блудница и ходи на църква а бихме казали, той е много добър човек, ходи и на църква, църковен е. Защото религията се е превърнала в патерица в моя опит да създам мощен профил в обществото на добрия, изрядния, съвършения човек, съвършения глава на семейство, съвършения служител, съвършения работодател

- Във  всеки случай е странно, защото евангелското слово отхвърля този буржоазен мит и на евангелското слово повече подхожда „ето, блудницата отива  на църква”. „Ето отрепката ходи на църква”, съгласно евангелското слово, че тези, които имат нужда от лекар, са болните. В крайна сметка болните участват в събитието на Църквата, в спасението, в изцелението.

- Да, това е евангелското послание, крайното послание е това.

- Как се получава това изопачаване?

- То се получава вече няколко века, защото от момента, в който религията става част от една власт, е логично, че някои ще се прикрепят там и по психологически причини, но и по социални, така че да се чувстват силни в своя социален статус, в обществото, в което живеят. Затова  твърде често виждаме, че влизащият в Църквата не търси на първо място любовното единение с Бога, с Христос. Това, което търси, не е единението с Христос, не иска Самия Христос, а иска това, което Христос дава. Разбирате ли? Тоест иска това, което Бог дава, но не Самия Бог. Не иска Самия Бог, а иска Божия рай, Божията закрила. Затова и виждаме този контраст - екзистенциален контраст във всекидневния живот, че докато говорим за духовни неща, за другия живот, за вечността, за таворска светлина и всички тези неща, не виждаме Христос да присъства живо във всекидневните ни дела, избори и желания.

- Религията се е превърнала и в  потребителски продукт..

- Да, ние сме напълно различни в неделя на църква, и напълно различни, когато се върнем вкъщи. Може веднага, може и от понеделник. Променяме се напълно, защото се получава не една среща, а реално един алъш-вериш, където човек иска да вземе нещо, но не и самия Бог. И това е проблемът. Затова съществуват тези огромни контрасти. Ще видите хора, които дълги години са в Църквата и вместо да омекват, стават все по-твърди, по-сурови, вместо сърцето им да се разширява, се свива, вместо вътрешно да се откриват, се стесняват. Защо става така? - Защото постът, молитвата, всичко това го правят, за да се почувстват добре и това не са любовни отнасяния към Самия Христос. Тоест постя, не защото по този начин създавам отношение с Някой Друг, а защото това ми дава нещо, засилва убеждението в мен, че съм добър, че вървя добре, че се справих. Затова и някои казват: "не се причастявам редовно, защото не се чувствам готов". Или "постих, много хубаво беше". "Причастих се, колко е хубаво св. Причастие!" Сякаш яде свински кебап. Тоест имаме усещане не за култивирането на връзката с Бога, а за това какво ще взема от всичко това. И то на едно равнище, където това храни нашето егото. Егото какво иска? То иска „цели”, да прави завоевания, и то колкото се може по-трудни. Затова и много хора много трудно приемат, че накрая Божията любов ще ги спаси, а не техните дела. Не могат да го приемат, много се затрудняват. Всяка година, когато проповядвам за блудния син, имам проблеми, защото след това хората ми казват:

- Отче, не беше прав!

- Защо? Говорих за Евангелието.

- Да, ама, ние смятаме, че големият син бил прав, когато не приел завръщане на брат си.

Разбирате ли? Тук има едно затруднение.

- Мисля, че много лесно повечето от нас разпознават в себе си буржоазния тип човек. Кои са пътищата, по които можем да разрушим този образ, как можем наистина да полетим ниско, да видим себе си и да се обърнем с любов към Господа?

- Проблемът е, е че трябва да сме готови да смачкаме нашия имидж. В пространството на духовния живот много пъти имаме порочното разбиране, че непрестанно трябва да утвърждаваме профила на добрия, благия, съвършения, безупречния човек.

- Защото това ще е и свидетелство за света.

- Да, ще бъде свидетелство за света, но свидетелството за Христос няма връзка със „съвършения” човек, с човека, който се страхува да се осмели да направи нещо, за да не развали своя образ, нито с човека, който никога не пада, никога не се проваля, никога не съгрешава, няма падения, а с един човек, който е готов да загуби дори своята репутация, да разруши външния си образ, който е разположен да загуби дори рая, за да спаси брата си. Това, което казва един старец: "Способен съм да отида в ада, за да отидат всички други в рая" - по примера на Иисус Христос, Който умира за всички, за да спаси човешкия род, тоест възприема една роля, която, докато е безгрешен, не е Негова, и няма никакво задължение да прави това, но Него изобщо но не Го безпокои да развали Своя „имидж”. Обвиняват Го че е винопиец и многоядец, че дружи с блудници и митари, че е еретик, че е богохулник, че е безбожник - няма обвинение, с което да не са Го обвинили, но Той не гледа назад да покрие и да оформи Своя добър външен образ, това изобщо не Го занимава. Това се вижда при влизането Му в Йерусалим, където хората Го възхваляват, но Той не оставя в ръкоплясканията, във възхвалата, знае много добре, че тези ръкопляскания след няколко дни ще се превърнат в „Разпни Го”, както всички това виждаме в живота. Колко лесно някой ни ръкопляска, а не след дълго ни обвинява. Св. Йоан Златоуст казва нещо много хубаво - че колкото лесно чуваш някоя уста да те хвали, да знаеш, че със същата лекота те обвинява. Мисля, че повечето сме преживели това. И така, Христос не Го интересува това. Христос идва да загуби неща, не идва да запази нещо за Себе Си или добрата Си репутация. Мисля, че това е първото: да сме разположени да проявим любов към брата, към ближния. Сам Бог го казва и се отъждествява, въплъщава се в лицето на най-малкия брат. Важно е да сме готови да загубим някои неща, да не се боим, че ще загубим нашето име, реноме и разни други неща.

Другото е, че трябва да се научим да се оставяме на Божия Промисъл, да не искаме постоянно да контролираме нещата, да властваме над събитията и течението на живота. Това е много трудно, защото егото не иска това, а иска всичко да контролира, всичко да урежда, дори спасението, ако е възможно, то да бъде едно, две, три неща. Затова и ни харесва изключително много да знаем, т.е. отиваме при един старец и питаме: кажете ми какво да правя, за да се спася? Разбирате ли? Докато спасението не означава да ти кажа какво да правиш, за да се спасиш, защото това би било наръчник с рецепти, които всички биха изпълнявали и всички биха имали успех. В живота на Христос има една простота, където ти казва да обичаш, да прощаваш на другия, но това не се въплъщава в някакви шаблонни заповеди, а във възможността за връзка - отношение, тоест трябва да живееш, за да можеш да се спасиш, трябва да влезеш в един процес и животът означава риск. Понякога успяваш, понякога не успяваш, ще паднеш, ще станеш, няма сигурности, ще се окаляш, ще се очистиш, не съществува тази сигурност - "Кажете ми две-три неща, които трябва да правя, за да се спася!" Нещата не са толкова опростени и шаблонни, защото говорим за жива връзка с истинския жив Бог. Как може това да влезе в някакви свръхопростени рецепти, които са напълно безлични? Затова е много важно да разкъсаме нашите отбрани и да можем да се оставим на връзката с Бога.

И, трето, трябва да избягаме от едно чувство, което се е култивирало в нас, чувството за перфекционизма, за преследването на съвършенството, чувството, че Божият човек е съвършен. Или дори ние самите вярваме, че сме съвършени и вършим всичко безупречно. Няма такова нещо, не съществува човек, който да е безупречен и съвършен във всички сфери, във всичко. Ние в Църквата вярваме напълно, че човек има в себе си светли моменти и страни, но и тъмни образи. Това е избавително, т.е. човек да приеме себе си и да не си въобразява, че някъде съществуват съвършени хора. Дори светците не са били такива в този смисъл.

Следва

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.