Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

12.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Фарисейският нарцисизъм
Фарисейският нарцисизъм Е-мейл
Оценка на читателите: / 6
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Николай Лудовикос   
Събота, 04 Февруари 2017 19:04

митаря и фарисеяИзползвайки съвременната психологическа терминология, можем да кажем, че фарисеят има силно развит нарцисизъм. Има надута, въображаема картина за себе си. Да го кажа по друг начин, има лъжливо=фалшиво "аз", както психоанализата го нарича. Има мощно оформено "аз". Нека внимаваме в проблема с лъжливото "аз", защото засяга всички хора, но и християните, тоест този въображаем тумор, на психологично равнище, което идва от идеологизацията  в противовес на опитния подход, идва от идеологизацията на нашата вяра, когато Евангелието се превърне в идеология, когато с други думи вместо да ме  преобразява, променя и  открива към истината на персонално равнище, се прибавя към моя вече съществуващ нарцисизъм, така че той да се раздуе още повече.

Чрез идеологизацията на Евангелието имаме лъжливото християнско "аз" и християнското лицемерие, ако искате. Човек става едно въображаемо суперсъщество, което има въображаеми добродетели, въображаемо раздуто его,  което стои като пречка между него и Бога, между него и другия човек. Както психоанализата, така и аскетиката знаят, че това е опасно състояние - защото на психологично равнище създава стрес на идентичността, създава желанието постоянно да „сбъдвам” това лъжливо "аз". Това ме води до поредица от сблъсъци и така се поражда стрес. Затова понякога срещаме християни със стрес. Човекът, който се предава на Бога, няма стрес на идентичността, няма лъжливо "аз". Ако има нещо, което покаянието отнема от нас и ни избавя, реално това е от лъжливото "аз". Тоест това фантазиране, че съм нещо велико.

Това въображаемо - фарисейско на религиозен език - его не изчезва лесно. Изобщо не е лесно. Има хора, които влизат в Църквата и намират начини да го задържат, защото прибавят към другите недостатъци и тяхната въображаема добродетел. Ние поставяме начало на покаяние, не бих казал, че това е само подсъзнателно, нарцисизмът от психологична гледна точка е подсъзнателен в началото, но от даден момент нататък то се превръща в  себелюбие, култивира се, някой решава да има себелюбие и не знае нищо друго от това. Светоотеческият език използва думата себелюбие, която ми харесва много повече, защото е много по-описателна.

След това стигаме до връзката с Бога и продължаваме да имаме този проблем, не разбираме другия, казваме, че другите не ме разбират. Реално имам проблем с другите, защото имам проблем със себе си. Не мога да познавам другите и да ги разбирам, защото не съм в покаяние, защото това нарцистично себелюбиво надуване на въображаемото ми его не ми позволява да обикна никой друг. Нали? Другите трябва да служат на  представата, която имам за себе си. Виждаме това и в църковни хора, защото хората, слагайки едно расо, не се променят автоматично, а трябва да има съработничество (с Бога), която да създаде тази промяна. Следователно някой може да смята, че целият свят се върти около него и трябва да се върти само около него, и да не може да си представи нещо друго. Колко много се различава това от аскезата, не само на подвижника, но и въобще на вярващия, който е митарят от притчата.

Не че митарят от притчата е митар и затова се осъзнава -  на негово място би могло да бъде и един книжник, но той има смирението да се съблече от тази въображаема представа. Това събличане от въображаемата представа за нашето "аз" обаче не става автоматично и лесно, затова и всички имаме „благословението” на изкушението. Изкушенията помагат за това - за събличането от въображаемата картина. Защото, докато съществува тази въображаема картина, в действителност аз съм бог за себе си, и не мога да имам съществена и дълбока връзка с Бога, защото Бог няма въображаема представа за Себе Си и затова е смирен Бог, много смирен, понизява се пред мене, обича ме, служи ме, по един неописуем начин всекидневно, приема ме, никога не казва: "Бог съм!" в смисъл да иска да се наложи над мене по такъв начин, че да се ужася и уплаша. Бог никога не прави това. Няма нужда да го прави. Аз обаче го правя и правейки го, не мога да имам общение с този смирен Бог, понизяващ се  Бог принизяващ се Бог, смиряващ се и обичащ Бог, защото аз не мога направя нищо от всичко това. Тогава Бог допуска изкушения, както казваме, и чрез тях започва да се пропуква тази въображаема картина. Това е голямо щастие, голямо благословение, защото, доколкото тази въображаема картина е силна, дотолкова човекът остава в заблуда и невежество, дори външно да е супервярващ, ако не стане това вътрешно пречупване, това вътрешно съкрушаване, нали? Идва изкушението, което е толкова по-буйно, колкото повече не съм готов да се смиря – и когато съм готов за смирение и търся от Бога смирение, Той ме взема и ме снишава лека полека. Когато не търся смирение, и дори говоря или се правя на вярващ или нареждам на другите и ги съдя в името на вярата, която аз нямам, която аз не осъществявам в мен, тогава изкушението е тежко. Може да е тежко. Разбира се, отново имаме радостта в Църквата като вярващи.

Когато попитаме Бога защо го има това изкушение, получаваме отговор. Тоест Бог удължава изкушение, каквото и да е то, не за да ни смаже, а има педагогически характер. Когато започнем да разбираме, започнем да се смиряваме, както казват отците, много пъти изкушението се снема. Или, ако остане, остава  по друга причина, за да дадем плод, Бог знае, по една друга причина, но обикновено се отнема веднага щом се смирим. Старец Паисий казва, че идват млади монаси, които имат много силно плътско изкушение, но ако това нещо е от природата, с малко пост и бдение, и край с него. Но ако е от егоизъм, от високомерие,  Бог не го отнема. Ама постя, ама може да стана какво ли не, да правя какво ли не, Бог не го отнема и човек стига дотам да се смири=унизи до висша степен, защото вижда, че не може да преодолее конкретното изкушение, както и други изкушения.

Разбира се, има и по-тънки изкушения, които засягат гордостта, завистта, например, особено високомерието. Св. Григорий Палама казва, че това е единственият помисъл, който, когато те нападне, вече си паднал. Тоест не можеш да свариш да му се противопоставиш. Трябва предварително да си готов, преди да те нападне. Ако започнеш диалог на момента, когато гордостта и високомерието те атакува, вече си паднал, не можеш да го посрещнеш навреме. Разбирате ли? Или завистта. Всичко това стъпва върху въображаемата картина за "аз"-а, върху това лъжливо "аз". Разбира се, има хора, които се окопават в това въображаемо "аз" и затова прекарват цял живот в това състояние. Цял живот затворени в този себеидол, както казва св. Андрей Критски. "Станах идол и бог на себе си", т.е. това себеобожествяване на човека, което днес се смята за нещо значимо и добро (...) Но така не можем да доближим Бога, не можем да докоснем Бога и, както казах, изкушенията идват, те са благословение от тази гледна точка, защото ни научават на нашата реална мяра и започваме да стъпваме върху земята на нашето падение, там, където наистина се намираме, и оттам човек може да полети, защото самолетът затова има колела, за да стъпва върху земята. Ако не стъпи добре върху земята, и не се засили докрай на пистата, не може да излети.

Затова е важна каква представа имаме за себе си. Това има голямо значение. Разбира се, Бог ни дава тази картина по човеколюбив начин, за да не се ужаси някой. Тоест когато приближавам Бога с добро разположение, Бог не позволява да рухна при това себеопознаване.

Себепознанието без Бог би ни смазало. Не е ли страшно това? Тоест ако опознавам себе си без да съществува Божията утеха, мъдрост и любов, която ме насърчава и услажда това познание, реално бих рискувал да изпадна в отчаяние. Падението на човека без Бога и хаосът, който носи в себе си, са много дълбоки. С Бога опознавам себе си по сладък начин, защото благодатта на Светия Дух утешава душата, не я оставя да се отчае и веднага щом види злото, самата благодат му казва: "не се безпокой, не се бой, ела, хайде пак отново!"Насърчава човека. Можеш да се изцелиш. "Продължи!" По този начин покайващият се бива утешен. Затова той е и радостен. Митарят излязъл оправдан и бил и радостен и щастлив на пътя. Пеел на връщане. Странна работа! Докато другият се върнал угнетен, защото бил затворен в своето "аз", с нулева радост. Божията логика е странна. От човешка гледна точка фарисеят говори истини - постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, правя всичко! Това било истина, не било лъжа. Но виждате, че Бог не иска и не признава като Негово дело това себеизтъкване и градеж върху уж истинни постижения и добродетели на една въображаема картина за "аз"-а.

Много пъти  ми прави впечатление този израз в Евангелието, където Христос казва да правите всичко това, което съм ви казал, и когато го направите, да смятате, че сте непотребни слуги. Странно е като заповед. А тези, които не го правят, какви са, ако тези са непотребни слуги? Разбирате ли? Или да ти казва "дръж ума си в ада и не се отчайвай". "Гледай" - ти казва -  "няма значение какво си направил с помощта Ми днес. Самичък (т.е. без Бога) ти не си това, което си направил. Ако евентуално те оставя и благодатта не помогне при твое добро разположение, както ти помогна днес, ще видиш това благо разположение да се изпарява, да изчезва и да се намираш в нещата, които мразя". Както казва св. ап. Павел: "Горко ми, едно обичам, а друго върша и се намирам в нещата, които мразя." Когато Божията благодат се отдалечи малко, се намирам в това, което мразя - затова всички велики отци нямали доверие в себе си, не се доверявали на своето "аз", а се доверявали на Божията любов. Много пъти се доверявали с благ помисъл и на другия човек чрез Светия Дух, защото знаете, трябва да гледаме другите не както са, а както могат да станат, не както помисълът ни казва, че този е окаян и т.н., а както биха могли да станат. Но нашето "аз" трябва да го гледаме както е. Светците нямали доверие в себе си, не се доверявали на себе си, както става и в живота на съвременни светци. Старец Паисий казваше: "Ако ме остави благодатта, ще стана какво ли не. . ." - "Ама как говориш така, геронда?" Да, нашата логика е много оскъдна. Човешката логика казва, че другият човек може да е крепост, да е всесилен, робот, и да прави всичко, което иска. Това обаче е мит, защото, когато постигне това нещо, открива най-голямата самота, най-големия хлад и за него нито хората, нито Бог съществува. Останал е сам. Когато някой е сам, какво да с прави мощта и с успеха и не знам с още какво? Ако предположим, че ги има, след това ще разбере, че трайната тревога и самота са много по-лоши от всеки  външен успех. Но когато е с Бога и с другия, има утехата и благодатта на Духа.

Затова е много важно да превърнем нашата вяра и всичко, което знаем, в дела. Приближаваш някой човек в покаяние и той има сладост, благодат, готовност да те приеме, и ако я няма, има готовност да се покае за това. Във всеки случай  този човек е съкрушен и когато човек е в покаяние, рано или късно разбира и другия, състрадава му и започва да го обича. Защо днес хората не се обичат? Не се обичат, защото нарцистичната картина, въображаемата картина за "аз"-а е много силна и искаме другият да ни отразява - това, което имаме и си мислим, че имаме. Но ако той не може да се прави на огледало, и особено сред съпрузите става това много, за няколко години този нарцисизъм работи, това отразяване, след това условията са такива, че хората започват да се уморяват, единият иска даром да бъде обикнат от другия, вече не може да играе ролята на огледало, разбирате ли? И започва затруднението. В същото време това е реална възможност хората да се обикнат. Когато имам дейно покаяние, а не само на думи, т.е. ако пред Бога започна да чувствам моите многобройни недостатъци, както и колко даром се грижи за мен, помага ми, укрепва ме, колко много ме приема, тогава и аз постепенно започвам да правя същото с другия човек и да му състрадавам. Започвам не просто да искам само да ме отразява, но и да го обичам в неговата борба, труд, падение, затруднение. И там започва истинската любов, която е духовна любов.

със съкращения

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.