ПЦДОН

Братя Е-мейл
Оценка на читателите: / 4
Слаба статияОтлична статия 
Написано от Димитър Талев   
Неделя, 18 Април 2010 17:35

Делбата стана тъкмо както искаше Атанас — по-старият брат. Всичко по-ценно от нивите, лозята, ливадите премина у него. Също и двата дюкяна в чаршията. Само едно пожела Павел — по-младият брат.

— Дай ми повечко от градината — каза той. — Искам да си имам по-широка градина.

— Добре — отговори Атанас. — Но аз ще взема новата къща, пък ти вземи старата; тя е по-близу до градината.

И тук спечели Атанас. Баща им бе построил новата къща наскоро преди да умре. Старата къща бе останала от деди и прадеди — ниска, с натежал покрив. Когато Атанас издигна стена, за да отдели своята част от двора, старата къща сякаш потъна още по-дълбоко в земята: стената беше издигната досам стряхата й. Все пак от вратата й се влизаше направо в градината и Павел много се радваше. Toй бе израснал тук — между дървесата, лехите, сред бурените в дъното и на широката градина. Той обичаше дървесата, цветята, птичките, дори и зеления гущер, който шумеше из бурените.

Истински се разделиха двамата братя малко по-късно.

До тях живееше вдовицата Пара с четири деца и най-голямата от тях беше Марето. Еднаж Павел чу гърления глас на брата си отвъд стената:

     — Това, момичетата, дяволът ги тегли за ушите. Кога порасна,  кога стана мома!

Сърцето на Павла се сви. Без да чуе повече думи, той разбра, че брат му говореше за Марето. Павел бе забелязал по-рано от него, че Марето бе пораснала и бе станала хубава мома.

Така се случи наскоро, че те се срещнаха и тримата. Беше през ония мартенски дни, когато се пресаждат цветя. Павел работеше нещо из градината си. Той дори не усети  кога влезе при него Марето през вратичката, която съединяваше градината му с двора на вдовицата. Поиска му  цветя  за  пресаждане:

    — Парички  имаш ли,  парички?  И  шибой  искам, и зюмбюлчета.

Той се бе изправил и я гледаше усмихнат със своите сини, замечтани очи. Тя беше висока и стройна, с токущо започнали да се закръгляват рамена, в червена басмена рокля, препасана с нашарена с мънички цветчета бяла престилка. Беше   се   изправила  срещу  слънцето, русите й пригладени коси лъщяха като злато, а между полуотворените   й   румени   устии  блестяха   бели,   равни зъби.  Тя    примигаше   някак смешно с очи, зениците й едвам проблясваха в сенките на нейните гъсти ресници и все току поклащаше малката си глава на своята гола, тънка  шия.   Марето още се чувствуваше  почти  дете иначе не би влязла сама при младия момък,  макар  че бяха стари съседи. Тъкмо на тая нейна невинност се усмихваше Павел, но той се усмихваше и защото му беше радостно да я гледа така хубава в тоя слънчев пролетен ден. Той продължаваше да я гледа мълчаливо усмихнат и я чакаше пак да заговори — драго му беше да чува и гласа й.

    — Кажи, бате Павле — започна девойката отново. - Ще ми дадеш ли? Ти имаш и шибой, и парички, и зюмбюлчета. Нашите лалета вече цъфтят, а. . .

Тя изеднаж млъкна. Лицето й стана сериозно, очите й се разтвориха широко срещу младия момък. Обгърна го цял с бърз, съсредоточен поглед. После спря очи върху косите му, които бяха също руси, като нейните, върху високото му чело, върху едвам хлътналите му бледи страни и току-що подкаралите мустачки над неговите правилно изтеглени устни. Погледите им се срещнаха и дълго останаха тъй, като да търсеха един в друг някакъв отговор. Неговото бледо лице побледня още повече. Тя се бе изчервила до сълзи и бавно наведе глава.

     —     Ерген и мома в градина, в градина! - изрева иякой на припев, сякаш над главите им. Те бързо сс обърнаха: на десетина стъпки от тях стоеше Атанас. Срещнал изплашените им погледи, той отвори широко уста в грохотен смях:

     —     Аа-ха-ха-ха!

Само той се смееше така. В смеха му гърмеше необикновената сила на широките му гърди. Той не беше миого висок, но  беше с широки плещи, едрата му глава стоеше здраво на дебелия му врат. От закръглените му страни, от неговите почти черни, бляскави очи, под гъсти черни вежди лъхаше здраве и сила. Дългите провиснали мустаци му придаваха мъжествен израз. Двамата братя никак не си приличаха.

Атанас изеднаж стана сериозен.

     —     Какво правите тук, а? — извика той сърдито. — Ха си върви ти мари при майка ти!

Бързо се преметнаха във въздуха дългите плитки на Марето и тя избяга уплашена.

Атанас се приближи до брата си с бавни, тежки стъпки и  веднага  му  каза:

     —      Ти това девойче на мене ще го оставиш. To ще отиде там, където си иска — отговори Павел. Атанас помълча и после отново заговори:

     —     Ти не можеш да храниш жена. He те бива за нищо. Едно магаре не можеш да купиш на пазара. Ти тук, в лехите, като баба.

     —     Колко струва едно магаре? — попита Павел спокойно.

     —     Сто гроша.

     —     Дай ми сто гроша.

Атанас бръкна в пазвата си, извади голяма, тежка кесия и ловко наброи иа брата си пет бели меджидии. После той бързо прибра кесията си, разтвори широката си уста и отново проехтя  неговият  гороломен смях:

     —     Аа-ха-ха-ха!

Още през първия пазарен деп Павел доведе в двора на брата си едно младо, охранено магаре и му върна пет гроша.

    —     Бравос! — мзвика Атанас. — Това магаре струва сто и двайсет гроша. Идущата седмица ще го продам за сто  и  двайсет гроша.

До есента Атанас поиска Марето и майка й му я даде. Момичето плака дни иаред, но бедната вдовица я утешаваше:

    Каквото пипне той, на злато се превръща. И ние ще видим бял ден с него, а най-много ти.

Наистина Атанас облече в коприна годеницата си — от глава до пети.

В деня на сватбата Павел се изгуби. На няколко часа път навътре в планината, която ее издига над нашия град, имаше стар манастир. Павел бе отишъл там, в манастира. И не се върна вече никога. . .

Изминаха двайсет години. Двамата братя не бяха се виждали нито еднаж през това време. Още през първата година Марето роди момиче и веднага след раждането умря. Атанас се ожени повторно. Умря и втората му жена — той се ожени за трети път. А богатствата му нарастваха непрестанно. Заграби имота на брата си.

Годините минаваха и току изеднаж всички забелязаха, че с него бе станало нещо, Той вече бе престанал да се смее, лицето му потъмня. He проронваше дума по цели дни. Тъкмо по това време зпочна да се разнася по нашите места славата на отец Йоаким. Светец бил, лекувал болни. И всички знаеха, че това беше Павел. Двайсет години не бе напущал той манастира. Сега брат му Атанас внезапно  поиска да го види. След двайсет години двамата братя отново седнаха един срещу друг в килията на калугера. 

    Съди ме и прости ми — започна по-старият брат. Той беше надебелял и тромав. Другият бе станал още по-слаб и по-блед, косите и брадата му бяха съвсем побелели. Само очите му сияеха с кротък, неземен блясък.

    —  Аз не съдя — отговори той тихо, — а само прощавам.

    —  Болен съм — продума отново Атанас. — He страдам от нищо, но не мога и да се радвам на нищо — додаде той.

    He си болен. Ти си преситен - каза все тъй тихо калугерът. — Земното пресища, а ти никога не си и помислювал за божието.

    — Ето, донесох — въздъхна Атанас и извади от дисагите си цял сноп дебели свещи. — Ще дам на манастира двайсет, петдесет, сто лири ще дам.

    —  О, не това. Ти никога не си поглеждал към облаците, никога погледът ти не се е спирал върху някое цвете, нито пък е проследявал радостното летене на някоя  малка   птичка. . .

Атанас започна често да отива в манастира, при брата си. Един ден той поведе и най-голямото си дете — дъщеря си от Марето. Но сега пред портите на манастира го посрещна друг калугер.

     —  Побързай — каза   му  той. — Брат  ти   умира.

 Отец Йоаким  лежеше в килията си със затворени очи и тихо гаснеше. Атанас приклекна до главата му, а момичето застана срещу него, любопитно да види своя чичо-светец. Усетил присъствието нa брата си, умиращият калугер бавно подигна клепки. Неговите благи очи се спряха зърху момичето. Изеднаж по лицето на калугера се изписа блажена усмивка. Той дьлго гледа младото момиче все тъй усмихнат. После бавно приближи длан о длан и нечуто прошепна:

     Господи,   благодаря   ти   за   тая   последна   радост!

После като да угасна някаква светлина и в полутъмната килия стана още по-тъмно. Угаснали бяха завинаги очите на калугера. Само усмивката му остана върху неговите  бледи устни.

Aтанас подигна очи от изстиващото лице на брата си и погледна момичето. И като че ли сега за пръв път забеляза той колко много приличаше младото момиче на майка си, на Марето, сякаш бяха две капки роса.

       

 

Коментари (2)
  • yordanka  - al4nostta vzema du6ata
    Разказът ме развълнува до сълзи! Той за пореден път доказва,че алчните хора нямат душа и сърце!Те не зачитат любовта ,те не знаят какво е любов?! За тях най-ценното е имането....къщи имоти пари....Те не зачитат братя и сестри....за тях е важно те да са добре....и щастливи ?!?!?!
  • chorapki
    Много хубаво разказче, много!
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.