Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

17.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Болката поучава
Болката поучава Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Харалампос Пападопулос   
Вторник, 31 Януари 2017 17:29

болкаНе всички хора реагират, нито се отнасят по същия начин към проблемите на живота, кризите и изпитанията. Има хора, които чрез даден криза ще срещнат тяхното най-дълбоко "аз" и ще проявят дарби и възможности, които са били изолирани и оковани в подземията на екзистенциалното униние. Не е погрешно твърдението, че единствено в кризата и в пределната среща с нашето "аз" повечето пъти срещаме нашите „забравени” дарби.

Така ще видим да стават дивни събития в живота на хора, за които както обществото - като изтъкване на конкретни образци - така и самите хора не са вярвали, че могат да се случат.

Разбира се, в тази оптимистична картина, в тази обнадеждаваща перспектива на една криза, съществуват и гласове, които ще изразят възражение и критично недоумение: „Добро е всичко това, мощно и значимо за човека и преодоляването на трудностите в живота, но не е за мен.  Аз не мога да правя тези жертви. Това не е в моя характер и възможности. Нямам силите и издръжливостта. Не мога. . .”

Много ясно в живота всички сме преживели и срещали различни форми на трудности и неблагоприятни състояния. Изпитания и кръстове, които са различни при всеки случай и при всеки един човек; въпреки това имат една обща основа и обща даденост - болката и страданието, разочарованието и вътрешното оголване.

Както случаите са разнообразни, така са  разнообразни и начините, по които всяка една уникална личност посреща едно и също страдание от една и съща същата сцена, гледка и заплаха.

Достатъчно хора ще проявят „свръхестествена” издръжливост. Ще видят в себе си едно скрито "аз". Вътрешни сили, които стоят дълбоко в ядрото на душата, вложени и вдъхнати от Създателя, за които дори не си представяме, че разполагаме с тях.

Това са тези хора, онези души, които, когато се окажат заплашени от сянката на небитието, откриват, че едно друго "аз" живее едновременно с тяхното познато "аз". Не са го знаели, не са го познавали. Не са усетили, че в същото време е живеело в тях. Дали защото така са ги убедили от детските им години, влагайки в тях механизми, които възпират себепознанието, дали защото те самите не са опитали да проявяват и втората природа на своето битие - тази, която наричаме духовна.

Чуваме и виждаме да се извършват изцеления от тежки и неизличими болести. Освобождавания от значими травматични душевни преживявания. Четем за хора, които преодоляват посредствеността на всекидневието, възраждат се и чрез болката влизат в  съприкосновение с едно "друго аз", което не са познавали. Защото в крайна сметка болката поучава. Тя набраздява душата ни и от „майката земя” на нашето битие пониква всичко най-скъпоценно и динамично, красиво и благодатно, което е било заровено в несъзнателното желание.

Също така мнозина говорят за Божието присъствие в техния живот. За тайнствената Божия благодат, която подействала благотворно, освободително и изцелително върху техните проблеми. Не толкова като ги решава или премахва, а като им дава „друг” поглед, разбиране и третиране. С други думи, като им дава преобразяване на съзнанието, логиката и нещата от живота.

Можем да видим този подход и тази група хора във всекидневието на живота, но съществува и голям процент хора, които в болката не са намерили едно голямо и по-висше начало, както казва Достоевски, или не са могли да посрещнат трудностите и страданията в живота с позитивизъм, оптимизъм, търпение и въобще сила на душата. Това са всички онези, които болката не е смекчила, както обикновено се казва, а ги е втвърдила и сломила, изтощила и обезсилила.

Знаете, че в живота не е достатъчно да казваме на този, който страда „Да, можеш!”, „Опитай, ще успееш!”. Не стига. Много пъти това е дразнещо, надменно и нечовешко.

Често тези добронамерени словесни лозунги крият голяма тревога от третирането на реалността. Говорим и съветваме, за да убедим евентуално първо себе си. При това нашите „морални увещания” са известни на този, който страда. Знае какво повелява разумът. Какво би трябвало да прави. Навярно ако и той стоеше извън психологичния пейзаж на болката, щеше да дава същите съвети. Така обикновено функционира нашата психика. Учители извън пещта на болката, изгубени, мъртви и несръчни ученици в момента на разпването.

При това не всички хора реагират по същия начин. Не всички се намират в същото психологическо и въобще екзистенциално състояние. Времето на душата не е едно и също за всички. Не всички имат един и същ екзистенциален часовник.

Всеки човек е уникален и никога повторяем. Сътворен от едно лично Битие, което, когато създава, не се повтаря.

„На Бога”, казва известният психиатър Скот Пек, „не Му харесват повторенията. Харесва Му разнообразието и многообразието”. А преподобният старец Софроний Сахаров казва: „Не трябва никога да сравняваме себе си с никое лице. Всеки от нас, колкото и да е малък, е велик пред Вечния. Бог създава с всяко човешко същество сърдечна и уникална връзка”. Приемаме и разбираме както успешното посрещане и изпитание - чрез болката - на живота на много наши ближни, така и тяхното безсилие да преобразят болката в творчество.  

Никой няма право да осъжда безсилието и липсата на издръжливост, търпение и оптимизъм на едно същество, което с болката си изповядва „не мога, не издържам”.

Със сигурност ще минем през всички етапи на болката. На екзистенциалния плач. На отрицанието, усилието за помирение, гнева и възмущението, сприятеляването и приемането. Въпреки това мисля, че се нуждаем от благоразположение и вътрешно намерение, от вътрешно откриване да включим болката в нашия живот. Да не се предадем. Да очакваме сеитбата и плодородието в нас, търпеливо и с дълбоко приемане.

Необходимо е да включим молитвата в нашия живот, както всеки я възприема и може да я преживее лично.

Трябва да четем и да открояваме случаите на наши ближни, които са издържали, преживели по съзидателен начин болката, излезли са победители и с полза от тяхното премеждие. Минали са през огъня и не са се изгорили. Проумели са, че онова, което не ни убива, ни прави по-силни; че не сме сами във вселената; че представляваме част от един непонятен, но и не неразумен Божий замисъл; че не съществуваме случайно; че сме част от едно Цяло.

Въпреки това бихме могли да се замислим - с пълно разбиране и любов към всички онези, които не издържат или не са издържали - върху думите на един приятел Арис Даваракис „Моето мнение е, че трябва да държим постоянно запалена светлината в душата ни, каквото и да ни се случва. Зная колко е трудно, но не ценя хората, които загасят светлината. Една случайна усмивка на пътя, макар и да не е отправена към теб, е Светлина. Едно детенце, което се смее, е Светлина. Един щастлив спомен или радостта от внезапна среща, всичко (това) е Светлина. Вместо да казваме „колко съм нещастен”, трябва да казваме, колко съм щастлив за всичко, което имам, за толкова много неща, които другите нямат. Благодарните хора са и щастливи”.

превод: Константин Константинов

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.