Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

06.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи С Бог играем на безкрайна криеница
С Бог играем на безкрайна криеница Е-мейл
Оценка на читателите: / 15
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Харалампос Пападопулос   
Сряда, 21 Декември 2016 14:01
криеница

Мисля, че няма човешко сърце и душа, която да не чувства екзистенциална тревога. Няма душа, която сред проблемите, които всекидневно изникват пред нея, да не се появяват огромни въпроси защо, защо да я има болката, защо да има неправда, защо да живеем в свят на насилие, на мъст - въпроси които реално атакуват ума. Много пъти мислим и дълбоко чувстваме, че не съществуват отговори или най-малкото никъде не ги виждаме.

Знаете, че когато умът на човека се изпълни с помисли и сърцето му се помрачи, той има чувството, че няма да изгрее бял ден за него, че никога няма да бъде както преди. Когато в теб влезе тази меланхолия, униние, неохота, където много пъти съществува опасност да се превърне в отчаяние, се питаш, ще станат ли нещата както преди? Ще мога ли отново да се засмея, отново да почувствам оптимизъм в сърцето си? И чувстваш, че на тези въпроси никога няма да получиш отговор. Но духовният опит доказва, че не само получаваш отговори, а и отговорите идват като удивление, оттам, откъдето не го очакваш - когато обаче знаеш да чакаш. Това е голямата разлика, че за съжаление, живеейки в един свят, в едно общество, в което скоростта е навлязла в живота ни, искаме всичко да става изключително бързо, светкавично, но така губим голямата добродетел на търпението. Попитали някога един старец как се явява Божията благодат? Той отговорил - Божията благодат е твоето търпение, твоят кураж, твоята усмивка, в мига, когато хиляди мъки и изпитания пробиват снагата на душата. Това е Божията благодат. Тоест да намираш сила там, където привидно не съществуват отговори, както и кураж, надежда, смисъл за живот.

Вложили сме скорост и в духовния живот, искаме бързо да разберем Бога, да Го познаем, да имаме висши духовни преживявания, докато още не сме готови и нямаме предпоставки за това. Искаме да се научим да чуваме Божия глас, а още не сме се научили да чуваме собствения си глас. Не разпознаваме себе си, не знаем кои сме. Искаме да чуем Божия глас, а още не сме научили да чуваме гласа на съпруга/та ни - какво иска, какви нужди има. Искаме да чуем Божия глас, но още не сме се научили да чуваме гласа на децата ни. Искаме да видим Бога, да вкусим велики видения и преживявания, но нямаме предпоставките да видим простите всекидневни чудеса на Божията благодат. Не можем да разпознаваме простите всекидневни радости, които животът ни дава. Кой човек е радостен от това, че сутрин се събужда? Кой човек е радостен от това, че вижда залеза на слънцето или лицето на един приятел? Лицето  на жена си, на мъжа си, на приятеля си, на спътника си в живота? Кой човек е щастлив, защото вятърът го подухва в лицето? Една девойка, болна от рак, някога ми казваше: само след появата на рака в живота ми можах да оценя и да кажа Слава Богу за ветреца, който подухаше по бузата ми! Това много просто всекидневно нещо. Ако не мога да видя всички тези неща, колко повече трябва да имам необходимите предпоставки, за да видя духовните събития?

Старец Емилиян Симонопетритски казва нещо много важно, че когато не си готов да разпознаеш простите всекидневни радости в живота и дори изброява някои от тях - радост е  да имаш приятел, да имаш другар, молитвата, разходката, дори съня, хубавия сън, който толкова липсва на хората - ако в тези прости всекидневни неща не можеш да разпознаеш радостта, няма да я разпознаеш във великите духовни неща. Защото така си формирал твоята психика, че  всичко, което изглежда радостно, го разрушаваш. Ние сме хора, които сами рушим себе си. Веднага щом дойде се появи радост в живота ни, я разрушаваме, веднага щом дойде малко благословение, го пропъждаме, веднага щом дойде благодатта, я отдалечаваме и веднага щом направим прости стъпки към Бога, бързо се връщаме назад, даване на заден ход. Имаме склонност да рушим всичко красиво, както и дълбока вина в нас към радостта. Чувстваме се виновни, докато нещата вървят добре. Чувстваме вина, когато сме радостни в живота ни и винаги зад това се опитваме да видим, че ще дойде едно голямо изпитание, едно изкушение, което ще преобърне всичко в живота ни.

Духовният живот в Църквата трябва да се разбира като връзка. Забравили сме това. Ние вярваме, че по външни начини ще обвържем Бога, ще Го подчиним и ще правим с Него каквото си искаме, ще ни се открива, когато искаме, ще чува нашите молби и ще ги изпълнява, ще чувстваме благодатта, когато ние поискаме  и  т.н. Забравяме основното, че Бог е Личност. Бог в Православната Църква не е някаква висша сила. Изключително много хора говорят за висши сили, за един безличен бог, както е в Ню Ейдж, където Бог не е личност, с която човек създава връзка, а висша сила, към която той се настройва. Има огромна разлика. Ако има една висша сила, с която се съгласуваш, тогава не можеш да развиеш диалог и връзка с нея. Можеш само външно да се подчиниш на някакви заповеди, да вършиш някакви механични неща, които изисква от тебе и да се съгласуваш с нея. Но в това няма живот, няма жизнеността на връзката.

Затова, когато в православния духовен живот говорим за връзка с Бога, говорим за един Бог, Който е Личност и създава напълно лична и неповторима връзка с всеки един човек. Това означава всичко, което важи за една връзка. В нея няма дадености. От момента, в който сметнеш мъжа си за даденост, си го загубила. Или жена си. Ако сметнеш, че децата ти те слушат и уважават, понеже са твоите деца и носиш званието баща и майка, си загубил връзката. Когато връзката не е жива, защото говорим за човешки души, които са живи, когато връзката се разбира като нещо статично и сигурно, тогава се разпада и разлага. Красотата на във връзката е в това, че тя е променлива, не можеш да я детерминираш, тя те изненадва и удивява. Връзката с Бога е жива връзка, в която има битка, по-точно, както отново казва старец Емилиян Симонопетритски, играем с Бога на безкрайна криеница. Той се крие от нас и ни се явява, ние се крием от Него и се откриваме. Защото не е сигурно, че винаги сме готови и искаме да срещнем Бога. Много пъти не сме готови - с уста искаме срещата с Бога, но сърцето ни не е готово. Защо? Защото срещата с Бога, именно защото е среща жива с Личност, има цена - струва ти нещо, както във всяка една връзка. Срещата с Бога може да преобърне досегашния ход на живота ни, да ни накара да преразгледаме определени неща. Не е много сигурно, че Бог се крие от нас, може и ние да се крием от Него.

В пътя на духовния живот много пъти чувстваме сиротинство, чувстваме самота. Житейските мъки и изпитания са твърде много, човекът има вътрешно безсилие и несигурност поради смъртта, която е навлязла в живота му и винаги чувства времето като свой враг, чувства, че някой ме му е обърнал гръб и това го плаши, бори се с времето, смъртта, болестта, проблемите, трудностите.

В тази трудна действителност човекът се обръща към Бога, търси Го, моли се, за да влезе във връзка с Него, ходи на църква, опитва се да има връзка с Него, причастява се, изповядва се, въобще започва да води по-интензивен духовен живот. Въпреки че прави всичко това, идват моменти, в които чувства, че Бог не го чува, че отсъства от живота му, че небето не отговаря на неговите и прошения. Много хора казват:

- Отче, години наред се моля за нещо и не получавам отговор. Бог не ме чува.

Друг казва:

- Бог не ме поглежда, не вижда мъките ми, болката ми, тревогата ми.

Нека разгледаме отсъствието въобще в нашия живот и как лека полека пренасяме това към Бога. Да не би в крайна сметка това, което наричаме отсъствие на Бога, е нещо друго, което има повече отношение към нашия душевен живот, а не към отсъствието на Бога? Възможно ли е Вездеприсъстващият Бог, Който всичко изпълва, да отсъства от живота ни? Възможно ли е да не присъства в живота? Да отсъства от драмата на един човек? От болката на един човек?

Трябва да знаем, че преди да зададем въпросите към Бога - къде си, Боже мой? Защо не чуваш? Защо отсъстваш от живота ми? Защо толкова много мълчиш и не ни чуваш? – в нас са се формирали абсолютно същите въпроси много по-рано в нашите детски  години. Още като малки деца, когато майка ни не е била до нас в нашия плач, или не винаги е могла да бъде до нас, се създава огромна празнота. Когато бебето плаче, то никога не плаче, защото гладува за мляко, а плаче, защото гладува за връзката, гладува за майката, не гладува за млякото. Млякото е символ, който реално идва да покрие една биологична нужда, но плачът на бебето е нещо по-дълбоко, то е екзистенциална нужда, страх, вътрешна несигурност. Както казваме големият френски  психоаналитик Лакан,  другият - майката или бащата - никога не могат, колкото и да са добри и „съвършени”, да утолят напълно желанието на детето. Резултатът е, че винаги съществува една празнота и тази празнота създава по-късно това, което наричаме човешко желание. Какво е човешкото желание? - То е  усилието на човека да покрие една дълбок вътрешен недостиг. Следователно от много ранна възраст човекът чувства празнота, отсъствие, чувства че някога е плакал и не се е намерил някой до него, че е гладувал твърде много, и никой не го е наситил.

След като говорим за екзистенциален глад, нека кажем, че колкото по-безсилна е майката да покрие тази нужда на детето, толкова по-голям става екзистенциалният глад на детето. Затова и на по-късен етап ще видите хора в живота – макар и ние самите да сме такива -  на които постоянно им липсва нещо, нищо не ги изпълва, постоянно мърморят, недоволстват, виждат всичко в тъмни цветове, никога не са доволни. Това е така, защото като малки тази екзистенциална празнота не е била покрита и винаги търсят това присъствие.

Когато казваме на един човек, че ми липсваш, както казваме на нашия съпруг, съпруга, или приятел "липсваш, имам нужда от теб!", това отново е съживяване на това първоначално чувство, че искам някой с неговото присъствие да покрие една много дълбока моя нужда, където чувствам сиротинство и самота. Когато поканя някой човек вкъщи да хапнем заедно, не го каня, защото искам да му дам храна, може и да няма толкова голяма нужда от храна, защото, ако това беше неговата основна нужда, тогава това би могло да бъде доставка на храна вкъщи, тоест щях да му пращам храна вкъщи. Зад трапезата, която ще сложа, се крие една по-дълбока нужда да общувам, да вляза в общение, да счупя преградата на моята самота, да почувствам присъствието на другия. Ако разберем това, ще разберем нашите по-дълбоки нужди, ще разберем по-добре човека. Ще разберем, че много пъти зад това "Липсваш ми", което другият казва, може да не се крие толкова много любов, а една голяма нужда на човека. Понякога объркваме любовта с нуждата и докато искаме да извикаме на другия "имам нужда от теб!", викаме "обичам те!" Объркваме тези неща донякъде. Ще ми кажете: любовта не е ли нужда? Да, нужда е, но не трябва да използваме другия. Имам нужда да обикна и да бъда обикнат, но когато другият реално ме възпълва, когато другият става моето възпълване, а не когато го използвам за мои нужди.

Ако пренесем всичко това от душевната реалност в духовната реалност, във връзката ни с Бога, ще видим изключително много сходства. Това, което ви казах в началото - възможно ли е Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва, да отсъства от живота на човека? Има ли място, душа, сърце, място, за което да кажем, че отсъства Божията благодат? Ако кажем това, тогава това място просто ще спре да съществува. Ако Божието присъствие и благодат за миг изчезне от съществата, те ще се разпаднат, ще се върнат към нищото, както казва св. Максим Изповедник. Не е възможно Бог да си тръгне отнякъде. Тогава защо в Църква често казваме, че "извърших един грях и Бог ме напусна? Сега Бог не ме обича или Божията благодат се оттегли". В действителност това е игра на думи, с която повече изразяваме нашето оплакване, но това не става от страна на Бога - т.е Бог не може да се махне от лицата, събитията и историята. Ние обаче не можем да почувстваме присъствието на Бога. Проблемът не е, че Бог отказва Своята благодат и присъствие. Бог е навсякъде и всичко изпълва, но ние нямаме предпоставките да преживеем и да почувстваме присъствието на Бога. Затова няма момент, в който Бог да не ни обича. Това е едно наше чувство, където чувстваме празнота от греха или страстта, и си мислим, че Бог си е тръгнал. Бог не си е тръгнал, а ние си тръгнахме от Него.

превод: Константин Константинов

Следва

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.