Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

12.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Какво е чудото?
Какво е чудото? Е-мейл
Оценка на читателите: / 9
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Харалампос Пападопулос   
Сряда, 23 Ноември 2016 14:06

отец ХаралампосЧудесата се случват, когато престанеш да ги чакаш.

Какво означава чудото? В ума на средностатистическия християнин, когато му кажеш, че е станало някакво чудо, той автоматично си представя, че някой хром е проходил, някой сляп е прогледал или някой ням е проговорил. Въобще в ума, душата и въображението на вярващия чудото се разбира като изцеление, като свръхестествена намеса, като свръхестествено събитие. Някак така си представяме нещата. Същата картина имаме и за намесата на Бога в живота ни – чакаме,  че небето ще отвори се и ще започне да ни говори едно свръхестествено същество или ще се покаже една ръка, която ще ни докосне. Подобно мислене  не е толкова невинно в нашия живот. Защо? Защото, когато ограничиш твоя ум, душа и сърце само в един конкретен начин, по който Бог се намесва в живота, тогава какво правиш? Губиш и блокираш хиляди други начини, по които Бог присъства в живота ти. Ти Го търсиш и очакваш, но Той вече присъства в живота ти. Ти обаче Го търсиш и казваш, че е хладен, далечен, прави се, че не чува твоите молби. Той обаче е присъствал в твоя най-труден момент, само дето си Го очаквал по друг начин, само дето не си могъл да Го разпознаеш, защото в твоя ум построил само една конкретна картина за Него.

Докато за св. отци Бог може да е в една усмивка, която човек ще ти даде, в прегръдката на един човек, в компанията на един човек, в твоето търпение, издръжливост, вяра и надежда. Бог може да ти говори по хиляди начини - чрез лица, които не очакваш, т.е. имаш някакъв сериозен проблем, нещо те вълнува изключително много, молиш се за това, излизаш на улицата, отиваш да пазаруваш или на работа и срещаш някой човек, който да ти каже една дума и ти да кажеш: "Ето! Това е решението, което очаквам!" и твоята мисъл и сърце да се отключат. Присъствието на Бога не е едноизмерно, Бог се явява не само по един, а по изключително много начини.

Когато смятаме, че чудото може да стане само един конкретен начин, с това го ограничаваме толкова много, че накрая губим същинското чудо, което е самият ни живот, който всекидневно убиваме, погребваме го и никой не плаче за това. Никой не съжалява, никой не се покайва, че захвърля своя живот, дарен от Бога, в греха, в отпадъците и в очакването на едно утре, което никога не идва, губейки днешния ден.

Какво е чудото?

Първо, чудото е докосването на Бога - Бог ни докосва чрез чудото, Бог идва чрез него и явява Своето присъствие като тайна в живота ни. Не е задължително чудото да бъде да  нещо страшно впечатляващо. Не е задължително да е зрелище, то обаче е гледка, което означава, че Христос ни отваря един прозорец към другия начин на живот. Чудото е нещо съществено, защото чрез него Бог ни затваря очите, за да погледнем по друг начин нашия живот. Вижте, може да имаме някаква болест и да искаме да се изцелим. Човешко е, напълно човешко и го уважаваме.  Църквата се моли постоянно за нас, за нашето здраве, но чудесата, които Христос прави в Новия Завет, не са чудеса, които идват да впечатлят, а чрез тях Христос затваря окото на човека, за да погледне живота по друг начин. Христос не се интересува просто да оздравее една ръка, крак, око, а да оздравее целият човек. Христос се интересува от чудото, което се отнася към целия човек, Той не изцелява едностранно – само едно място в човека, защото в Бога не съществува частичност. Човекът е частичен. В Бога съществува пълнота, цялостност. Затова Бог не може да направи едно чудо, което да не се отнася към целия човек. Той иска да изцели не просто парализата на един човек, а това, което се крие зад нея - отрицанието на живота, което човекът има. Христос отива при разслабления, който е болен от 38 години и изрича думите "нямам си човек", т.е. нямам никой, който да ме сложи в къпалнята и да оздравея, когато водата се раздвижи, но Христос не обвинява хората, които не се грижат за разслабления, не започва да обвинява лошото или безчувственото общество. Той не прави това. Първото, което му казва е: "искаш ли да оздравееш?" Пита го дали иска. Защо?

Не е самопонятно, че всички хора искат да оздравеят.

Зная, че това, което казвам, ви шокира, но е истина - че не всички хора искат да оздравеят. Много пъти болестта ни обслужва, много пъти искаме да сме болни, защото по този начин се ползваме от грижите на другия, защото, само когато не съм здрав, тогава другият ме поглежда, пита ме какво правиш? Как си? Добре ли си? Как се чувстваш? В противен случай никой не ме пита. Чрез болестта много пъти получавам неща, които не мога да получа, когато съм здрав. Защото здравето изисква отговорност. Какво ще правя с живота, ако съм здрав? - там няма оправдания. Трябва да съм отговорен към живота. Докато болния всички го оправдават и какво казват? "Горкият! Болен е! Не може! Какво да направи, след като е болен?!" Оправдаваме го. Затова не мислете, че всички хора искат да са здрави е нещо самопонятно. Затова Христос го пита - искаш ли? Искаш ли да оздравееш? – за да види дали има вътрешно разположение за съществена промяна в живота. Когато той казва, че иска и Христос му казва да стане, да вземе леглото си и ходи, като го излекува, Христос не го оставя така, не Го интересува това, че просто е проходил, а му казва: "Внимавай добре как ще живееш, защото, ако правиш същите неща, ще те споходи нещо по-лошо." Тоест ако продължиш да живееш по начина, по който си живял, не само парализа ще имаш, не само няма да имаш човек в живота си, а и много по-лоши неща ще те споходят.

Христос излекувал слепия, който си върнал зрението, но намерил и светлината на душата си, която е Самият Христос. Няма нито едно изцеление в Евангелието, при което да няма едновременно и вътрешна промяна на човека. Христос се грижи не само да излекува тялото на човека, а и вътрешно, да се промени сърцето му. Оттук, когато виждаме някакво чудо, което само външно ни докосва, това не е християнско чудо. Христос се интересува от целия човек - да се промени животът му, да промени своето възприятие.

За нас е голямо благословение да имаме чудотворни икони на Света Богородица, това е много е важно за нас, но за съжаление много хора не могат да разберат колко ценна за нас е една икона. Отварям скоба. Някога един човек, петдесетник, ми казваше:"Вие, православните, сте идолопоклонници. Интересува ви да имате икони на Бога, целувате дъски, бои, и т.н." Това, което не могат да разберат повечето такива хора е, че Православната Църква обгръща целия човек, не отсича нито едно  негово измерение. Църквата знае, служи и отговаря на една основна нужда на човека - нуждата да обича, да изобразява това, което обича. Кой човек не държи в себе си снимка на любими лица? Днес  мобилните телефони са пълни с такива снимки. В миналото, когато нямаше мобилни телефони, човек държеше снимки в портфейла - снимки на децата, на съпруга, на съпругата. Ако отиваше в чужбина, първото нещо бе да постави вещите си в гардероба и автоматично след това да постави снимка на любимото си лице на масата, за да го гледа. Това е нужда на човека да изобразява, да вижда, да чувства, да прегръща, да целува. В Църквата се прегръщаме, разцелуваме се, не отказваме на човека да прояви човешка страна и да се изрази.

Много хора ще дойдат да се поклонят (беседата е изнесена по повод идването на чудотворна икона на Света Богородица в Пирея) и в сърцето си ще имат някаква молба. Но тежко и горко, ако това, което търсим от една икона, е просто да се изцели окото ми, сърцето ми, черния ми дроб и т.н. Дори тези органи да оздравеят днес - утре, вдругиден отново ще отслабят своята сила. Важното е чрез тях да се промени целия ни живот. В Църквата е имало изключително много светци, които реално са били подвижни болници - св. Порфирий например - нямало е болест, която да не е имал върху себе си. Той обаче бе радостен, беше намерил вътрешната радост.  

В Църквата радостта не е свързана с отсъствието на проблеми. В Църквата се радваме, бидейки разпнати. Липсата на проблеми не означава радост или щастие, защото такъв живот не съществува. Оттук чудото е това, което ще изцели не само едно място в тялото на човека, а цялото му същество.

Чудото е покана на Бога към автентичност, което означава, че Бог ни приканва да станем автентични. Какъв е автентичният човек? - той е истинен. Повечето от нас не сме самите себе си, не сме това, което изглеждаме, а служим на една картина - имидж, служим на това, което другите биха искали да бъдем.

Чрез чудото Христос ни зове да станем себе си, да станем автентични, истинни, да намерим същността на живота, да намерим истинското лице на живота. 

Защо много пъти в живота ни чувстваме, че чудото закъснява? Тоест имаме някакъв проблем, молим се, но сякаш Бог не отговаря, не чува, хладен е, не чува нашата мъка и проблем. Чуваме и някои хора да  казват, че Бог не съществува. Много хора го казват:

- Отче, моля се  толкова време, проблемът, който ме занимава, е толкова важен, но Бог не ми отговаря. Мисля, че Бог не съществува!

Знаете ли, това е голям вътрешен проблем, а именно да отхвърляме връзката с Бога и с ближния всеки път, когато изпадаме в трудност или другият не прави това, което бихме очаквали. Какво искаме ние от нашите близки - от жена ни, от децата ни? Искаме да правят в живота си това, което ние желаем, т.е. да мислят по начина, по който ние мислим, да отговарят по начина, по който ние искаме да отговарят, да дават това, което ние очакваме и искаме. Когато това не стане, тогава започват разприте и дори се стига до  отхвърляне на другия. Пренасяме обаче тази мисъл дори във връзката ни с Бога, т.е. обичаме Бога, но само до онази точка, след която Той ще започне разваля нашите планове ида не откликва така, както ние искаме.

Един духовен човек ми казваше следното нещо. Сега е близо 70-годишен, в много зряла възраст. Когато му казах за един мой личен проблем, той ми каза:

- Отче Харалампе, казвам ти истината. Много пъти вечер, когато се моля, благодаря на Бога за много неща, но Му благодаря и за едно много значимо нещо. Кое? Благодаря Му, че не чу молитвите ми. Защото, ако ги беше чул навремето, когато ги отправях, щях да разруша себе си. Защото това, което тогава исках, сега, когато го виждам, след толкова години, щеше да бъде моята катастрофа.

Божи Гроб

Знаете ли колко пъти искаме от Бога разни неща, които, ако Бог беше позволил да станат, щяха да катастрофа за нас? И изглежда, че Бог не чува, привидно, че не ни отдава значение, но в действителност Той показва Своята любов и мълчанието Му е отговор на нашето прошение. Ние сме се научили, че даваме отговори само когато говорим. Бог обаче знае и отговорите, които идват с мълчанието. Той ни оставя да станем зрели, знае, че не сме готови за някои неща, или това, което молим,  много пъти не е от наша полза. Така изглежда, че  Бог не отговаря. Той обаче отговаря - чрез Своето мълчание. Какво иска Бог - именно нашето желание да узрее. Желанието на човека е хаотично и има много мрак в него. Вижте, човекът не е това, което мисли. Всички в ума си имаме превъзходни мисли, всички в ума си са превъзходни родители, знаят какво трябва да направят за децата си, знаят кое е правилното; в ума си всички са превъзходни съпрузи. Ако дойде някоя ваша приятелка, ваш приятел, който не се разбира с жена си или с мъжа си, и ви каже проблемите си, знаете ли колко хубаво ще го посъветвате? Колко хубави съвети ще му кажете? Знаете ли колко хубави съвети ще дадете на една жена за детето ѝ? Но когато дойде време ние сами да приложим тези неща, не го правим. Защото човекът не прави това, което мисли, а това, което душата му може да понесе. Не прави това, което съществува в ума му, а това, което е дълбоко в него - и  дълбоко в нас има един мрак.

Това, което движи нашите решения и избори, много пъти е един дълбок мрак, който не осъзнаваме.

Затова и св. Григорий Палама се молил не с думите "Господи Иисусе Христе, помилуй ме!", а "Господи, просветли моя мрак!"-  с дълбокото съзнание, че носи мрак в себе си. Това не е психологизъм, тоест да казвам: "ах, грешен съм, злочест, скверен, окаян, тъмен, лош", а емпирична истина на св. Григорий Палама и светците. Те не говорили психологизми, за да минава времето,  нито се самукорявали в нравствен аспект. Тези неща не са нравствени, а екзистенциални, той знаел, че има мрак в себе си, светците виждали, че имат тази вътрешни контрасти - едно мислят, друго правят, че в тях има мрак и светлина. Светците знаели това. Затова св. Григорий Палама казва "Господи, просветли моя мрак"! Оттук, човешкото желание не е категорично - повечето пъти, когато казваме "аз искам да направя еди-какво си", реално не знаем какво искаме. Затова и в духовната борба трябва трайно да обновяваш твоето призвание. Ако съм се оженил, избрал съм другар, ако оставя този избор в едно „блажено” състояние, какво ще стане? Призванието ще умре, ще увехне, трябва постоянно да го обновявам, да виждам причините, по които съм с този човек, да обновя причините, защото, когато се ожених, бях 20-годишен, а сега съм 40 -годишен. Не съм същият, нито жена ми е същата, трябва трайно да намирам начини, по които ще обновявам моята връзка. Това става и в духовния живот. Повечето хора вярваме, че в духовния живот просто ходя на църква, постя, моля се и държа Бога в джобчето ми. Духовният живот не е такъв. Бог е парадоксален, Той не ни принадлежи, а ние Му принадлежим. Не можеш да задържиш Бога по твоя начин, с твоето настояване.

Много е важно да разберем, че Бог отговаря, но много пъти чрез мълчанието и твърде много пъти с Неговото време. Тоест едно е историческото време, а друго е психологическото време, времето на Бога. За Бога времето не е като при нас, където всичко е стрес, искаме всичко да става автоматично, днес, сега, в този момент. Бог знае да чака докато се изпълни времето. Затова много пъти молим за нещо, минават години и в даден момент то идва, защото Бог знае, че сега трябва да стане това, сега трябва да ти се даде, ако ти го бях дал по-рано, щях да те разруша - казва Бог - защото не беше зрял да го задържиш. Колко пъти  сме давали на хора разни неща - нашата любов, и те я стъпкаха, защото не бяха готови да я приемат; колко пъти дадохме свобода на детето ни, на мъжа ни, на жена ни, на наш приятел, дадохме му възможност да ни доближи - и понеже не е бил готов, той разруши връзката. Това важи и в духовния живот. Бог преценява кога ще си готов, за да отговори и да ти даде това, за което Го молиш.

Има и нещо друго, което е изключително важно. В историческото време един човек може да говори за своята самоличност, че е 40-годишен, но като душевна зрялост да е 10-годишен. Някой може да казва, че е на 20 години, а душевно да е 40 -годишен, да е много зрял. Едно е историческото време, а друго времето на душата. Същото става и в духовните въпроси. Нещата са напълно различни. Времето, което си  Църквата, няма толкова голямо значение. Много хора казват: аз, който от малък съм в Църквата! - това нищо не означава. Св. Паисий казваше: "когато дойдох на Света Гора преди 30 години, наблизо имаше мулета. И докато умра ще са така, мулета си бяха и мулета останаха". Нищо не се променило от това, че били на Света Гора. Църквата не е нещо, в което влизам и ставам различен, ако аз самият не поискам да променя живота си. Църквата е пространство, екзистенциална работилница, в което трябва да  поработя върху себе си, в противен случай нищо не може да се промени. Бог ще благослови това усилие, което полагаш.

превод: Константин Константинов

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.