Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

08.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Резките неща винаги водят до проблеми
Резките неща винаги водят до проблеми Е-мейл
Оценка на читателите: / 12
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Атанасий Лимасолски   
Петък, 19 Август 2016 12:41
митр. Атанасий

Когато Божията любов е сред нас, любовта обединява човека, а когато той е обединен, тогава чувства пълнота. Колко е хубаво да си вкъщи, да гледаш сърцето си и да казваш: слава Богу, нямам проблем с някой! Не ме дели нещо с някой, нито със съседа ми, с роднините, децата, снахите, зетьовете. Ще ми кажеш: добре, всички ли са свети? Не. Всеки има своите капризи. Но от теб зависи да усладиш другия, да станеш благ, това е изкуството крепиш другия човек.

Някога имаше един старец на Света Гора, който беше почти глухоням, напълно глух, особено към края на живота си, и понеже беше напълно глух и не можеше да говори добре, ние не разбирахме какво казваше. Обаче имаше много ученици, много послушници и всички казвахме:

- Добре, как толкова млади хора отиват при този старец, който е глухоням и говори и не му разбираш?

Веднъж, когато бяхме на св. Литургия, казах това на един друг също така мъдър и добродетелен старец, който почина и той ми каза за него:

- Старецът остаря тук, но знаеш ли как крепи всички?! Държи всички под крилата си, като квачка, която държи своите пиленца под крилете си! Затова толкова млади хора отиват при него.

Дори да не може да говори, да не знае да им каже много неща, а и никога не ги чуваше, след като беше глух и трябва да му пишат, за да види. Той обаче знаеше начина, беше свят, молитвен, смирен, Божий човек и всички до него бяха обединени и възлюбени, а той ги крепеше.  

Докато имаше други хора, които бяха готови да те прогонят. Отиваш да го доближиш и след пет минути не издържаш. Искаш да се махнеш, да не си до него. Затова трябва да научим това велико изкуство на единството, което извира от смирението и любовта, което ни научава да уважаваме другия човек, да го приемаме, да му даваме пространство и време да се изрази, да му даваме време и пространство да каже своето. Колкото и да е чепат, крив, да не го хващаме за гушата. Остави го да каже каквото и да е.

Сещам се за един случай, когато президентът Макарий дойде в Пафоска митрополия - преди преврата често идваше, сядаше и разговаряше с тогавашния митрополит Хризостом (по-късно кипърски архиепископ Хризостом I). Тогава имаше преговори с Декташ (лидер на турските кипърци), преди инвазията. Той разказваше къде на шега, къде насериозно, че понякога: Декташ ме притиска и трябва да отговоря. Казва ми: защо това нещо е така и така? Какво можеш да кажеш тук? Аз намерих решението. Веднага щом се почувствам притиснат, вземам сандвичи и ям и дъвча. Е, ако дъвчеш, другият не може да ти каже: отговори ми тук и сега! А чака да си изпиеш лимонадата и да отговориш. Дъвчейки и пиейки малко вода, умът работи и отговарям.

Резките неща, да се нахвърлиш и атакуваш другия, винаги водят до проблеми.

Как ще научим това всички и първо аз? Е, може да го научим. Когато обучим себе си, бъдем критични към нашите дела и не се оправдаваме. Детето се е върнало у дома, говорите, но се скарвате. Седни след това, направи си себекритика и кажи какво направих сега? Детето ми нещо, което ме нервира и ядоса но какво разбрах? Направих нещата по-зле. Ако му казвах: добре, сине мой, нека да разисквахме, да видим нещата, да помислим или просто го бях изслушал, тогава със сигурност резултатът щеше да бъде много по-добър.

Много трагедии се получават вкъщи, в семействата ни, дори на работа, защото за съжаление страстите ни са толкова силни, и ние сме немощни хора, нахвърляме се, палим се, „сервираме” това, което имаме в нас, може да сме прави, всичко да е правилно, истинно и така, както сме го казали, но не е трябвало да го кажем в онзи час, нито с такъв тон. Казваме го в погрешно време и с погрешен тон и накрая оплескваме всичко.

Евангелието, Христос, св. Литургия, молитвата и духовният живот ни учи на това изкуство да общуваме с другия. Така и душата ни става обиталище на Светия Дух, но и ние ставаме  добри и благи с нашите ближни.

Това ни казва тази литургична молитва, в която молим Бог да ни даде да Го славим и възпяваме с едни уста и едно сърце. Всички, които сме в храма, да станем едно, като всеки запази своята идентичност, но преди Бога сме с едно сърце и едни уста, приемам и левия, и десния, и центъра, и малкия, и големия, и бедния, и богатия. Всички сме едно Тяло, но не се унищожаваме като личности, а едновременно пребъдваме като  Божии образи, братя в Христос, братя помежду си и оставяме нашия брат да съществува в Бога в пространството на Църквата.

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.