Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Интервюта Как перфекционизмът ни пречи да живеем
Как перфекционизмът ни пречи да живеем ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 5
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Йоасаф Перетятко   
Понеделник, 25 Юли 2016 15:58
перфекционизъм

Той е едва ли не главната причина за емоционално изтощение. Именно перфекционизмът ни заставя да  изтощаваме себе си и обкръжаващите ни хора в преследване на идеални резултати. В обсега на неговото разрушително действие са творчеството, работата и семейството. За перфекционизма и сложното преплитане на неговите духовни и психологически корени предлагаме беседата на Юлия Коминко с архимандрит Йоасаф (Перетятко), кандидат на психологическите науки.

Има ли проблем?

- Отче, искам да Ви попитам, какво означава да си перфекционист и какво е лошото в това? Да, понякога е изтощително, но не е ли естествено за човека да иска да прави всичко идеално?

архим. Йоасаф - Преди всичко, дайте да разделим понятията: съществува перфекционизъм като явление с невротичен характер, но има и такъв, който ние наричаме „стремеж към съвършенство”. Нашият свят днес живее в една голяма невроза, ние всички в някаква степен сме невротици: заради ритъма си на живот или заради неудовлетвореността си от битови и социални фактори. Но как да определим един човек дали е перфекционист или не?

Много просто. Например, вие вършите някаква работа, която трябва да приключите в определен срок. Разбирате, че в нея може да има и някакви недостатъци - не всичко е съвършено, има какво да се желае, но спокойно я приемате и вършите. Разбира се, искате да я доведете до съвършенство, но най-важното е тя да бъде завършена в срок.

Перфекционистът ще доизпипва работата, нарушавайки всякакви срокове. Той знае, че вече не може да успее, че вече е закъснял, подвел е всички, и все едно започва да прави всичко отначало, да доработва, да доусъвършенства. В това е неговият главен проблем: той никога не е доволен от резултата, никога не достига тази степен, която би го устроила. Всъщност, човек сам постоянно се намира в състояние на неудовлетвореност и за хората около него това е непоносимо, защото като правило, перфекционистите мъчат не само себе си, но и околните, изисквайки от тях да правят всичко също така идеално, както и те.

Стремежът към съвършенство – това е благородна черта, която въздейства благодатно на нашата душа и нашата работа. Тази черта позволява на човека да прави всичко в своя живот добре и с основание. Перфекционистът пък дори и да направи всичко както трябва, пак няма да постигне целта си, той просто не е в състояние да я постигне.

Да потърсим семената и корените

- Но защо е така? Може би това е обусловено от нещо, има ли перфекционизмът някакви корени, които може да се „изтръгнат”, така да се каже, за да живее такъв човек спокойно?

- Корените на перфекционизма са в детството. Като правило детето – бъдещият перфекционист - бива възпитавано от много строги родители, които практически никога не го хвалят. Точно обратното, детето често е чувало: ”Можеш да направиш това още по-добре” или „Този труд, който си положил, не е достатъчен, нужно е още”.

Когато в училище заставят децата да се стремят към висока оценка, а у дома родителите им се карат заради оценката  – с това вече се посяват семената на перфекционизма. Много отличници са точният пример за бъдещи перфекционисти.

Следващият момент е много важен – когато родителите започнат да манипулират детето с любовта си: „Ако се учиш добре, мама и татко ще те обичат”. И детето си прави следния  извод : ето, при него нещо не се получава, училището не върви, значи сега родителите няма да го обичат. И то започва този живот с една постоянна нишка на тежест и вина за това, че „ето, ти не успя”. Всичко това в комплект постепенно води до невротично разстройство.

Затова един съвет към родителите: по-често хвалете децата си. Похвалата помага на детето да разбере, че го цените. Не оценките са важни, не някакъв успех – детето трябва да разбере, че вие го обичате просто заради това, което то е - защото е ваше  дете.

Освен това, не бива да сравнявате своето дете с някое друго. Перфекционистът е човек, който постоянно балансира и прави сравнения. Прилага към себе си шаблони от някаква абсолютно идеална ситуация, която на практика е невъзможно да се случи.

Кога перфекционизмът е особено опасен?

- Има за съжаление и такъв момент, когато вярващите родители възпитават в детето перфекционизъм с помощта на вярата. Ето това е страшно.

Например, майката заставя детето да пости. И ако синът или дъщерята са били през деня на рожден ден и са изяли парче торта, тя му заявява: „Ти си лош. Ти си грешник. Наруши поста и няма да се причастиш. Всички ще отидат на църква, ще се причастят, а ти – не. И не само, че причастие няма да вземеш, но и няма да отидеш при приятелите си от неделното училище. Да видим после дали няма да те е срам.”

Какво се получава? Вместо вярата да помага, да изцелява човека, да го прави по-добър, след такива манипулации именно вярата започва, бих казал, да осакатява детето.

Или например, майката заставя детето всичко в църковен план да прави идеално. И самата тя се опитва така: ще умра, но ще прочета всичко от канона за Причастието; ще умра, но ще постя не само аз, но и децата. И ако се случи някой някъде да изяде един бонбон – „ето, ти си грешник, ще гориш в ада”.

перфекционизъм

Ако не е идеално, значи е добре!

Трябва да кажем, че с напредване на възрастта перфекционизмът се усложнява. И това особено се отразява на духовния живот. Например,  такъв човек непременно трябва да изчете молитвеното правило както се казва, до последната буква, идеално. Често се случва, идват хора и ми казват:

„Отче, какво да правя? Вчера се изповядах, четох правило, но не го прочетох както трябва. Може би не трябва да се причастя, защото не се подготвих  достатъчно…” В такива ситуации отговарям: „Щом не е идеално, значи е добре!” Защото човек никога нищо не може да направи идеално. Нещо повече, разбирането, че ние сме немощни и слаби, трябва да ни подтикне с още по-голямо смирение да пристъпваме към Чашата.

Въобще, в някаква степен ние трябва да си разрешим да правим грешки. Понякога и ние самите трябва да си даваме обективна, нелицеприятна оценка: добре ли се подготвих за изповед? – Лошо. Внимателно ли прочетох канона? – Не, не внимавах. Водя ли духовен живот? – Съвсем безполезен. Зная това, разбирам, че съм недостоен, но трябва все пак да продължа напред, да се справя някак, да се старая. А да се считаме за достойни за Чашата – това вече е крайна степен на гордост.

„Господи, сега можеш да ме обичаш!”

- Вие споменахте за родителите и във връзка с това възниква въпроса за взаимоотношенията с Бога – Небесния Отец. Ако детето е възпитавано с убеждението, че любовта трябва да се заслужи и заради това вече като възрастен човек се старае всичко да направи идеално, попадайки в клещите на перфекционизма, значи ли това, че любовта на Бога той пак ще се опитва да завоюва, за да стане „достоен” за нея?

- Действително, нашите отношения с Бога в някакъв смисъл са проекция на отношенията с родителите ни. И Бог ние често възприемаме точно така, както в нашето детство сме възприемали татко и мама. Но трябва да се освободим постепенно от този паралел, защото вече сме възрастни хора, възпитани сме в определени стереотипи и традиции. Само духовникът може да ни покаже, да ни открие друга линия на поведение в духовния живот. Това е единият момент, когато искаме да се отделим от пътя на перфекционизма и да тръгнем по друг.

Другият важен момент е, че абсолютно всички ние сме горделивци, но не всички сме перфекционисти. Но всички перфекционисти са горделивци. Защо? Защото човек няма нужда да прави всичко идеално, за него е важно после да се прибере вкъщи и да каже: „Татко, мамо, аз получих щестица, сега можете да ме обичате!” Т.е. демонстрацията на своя идеален резултат е от огромна важност за перфекциониста.

В този смисъл е много хубава притчата за блудния син. Той изгубил всичко. Върнал се при баща си и казал: „Татко, ето ме…” И тук Бог проявява Себе си по абсолютно различен начин от земните родители. Господ казва: „Добре. Разкайваш ли се?” – „Разкайвам се”. –„Забележително! Ела, ще те приема, ще направя празненство за теб…”

Много е важно за разберем: грешки има и ще има. Може би Господ допуска да ги извършваме и ни дава да видим своето несъвършенство, за да не се превъзнасяме. Защото кой е първият перфекционист? Сатаната. Той се гордеел със своето съвършенство: „Аз съм първият, най-прекрасен ангел Деница! Най-добрият, аз съм идеалното същество.”

Затова на нас, хората ни остава само едно: да правим грешки и да умеем да си ги признаваме. Когато признаем, придобиваме опит и умение да се смиряваме. И в този случай вярата може да помогне на перфекциониста да се излекува. Когато човек идва на изповед и казва: „Подготвих се лошо, може ли да продължа да се подготвям до следващия път?”, аз му отговарям: „Не, вече не, иди и се причасти”. И той отива до Чашата и приема благодатта.

Идеални хора няма

Тук трябва да направя една уговорка. Ако някой ме чуе, ще си каже: добре, значи сега мога да греша колкото си искам. Не. Трябва да помним, че православният път означава да се придържаме към златната среда. Така че трябва да се стремим към съвършенство , но трябва и да свършваме работата си навреме.

Има още един важен момент. Животът на перфекционистите (духовния също), много често бива отравян заради страха от неодобрение. Но в Христа не бива да има страх. Първата, най-ниска степен на взаимоотношенията ни с Бога е състоянието на роба, който всичко прави под страх от Божие наказание. Втората степен е на наемника – той работи за награда. Третата, най-висша духовна степен на съвършенството, е синовната любов.

Получава се така, че прехвърляме страха си от неодобрение и комплексите си върху Бога. Затова също толкова важно е да намерим златната среда: когато от една страна се стремим към съвършенство, а от друга – непременно подхождаме с разбирането, че никога няма да бъдем съвършени.

Не се страхувайте от дискомфорта

- Сигурно е мъчително това чувство – да се стремиш към съвършенство и никога да не го достигнеш. Как мислите като психолог и свещеник, какво бихте посъветвали хората, които страдат от своя перфекционизъм?

- На първо място, аз бих посъветвал такъв човек да обръща внимание на живота наоколо. Ако внимателно се огледаме, ще видим, че никой не е идеален. Ще намерим ли две еднакви дървета или тяло, което да е напълно идеално? Не! Всеки има своите макар и малки недостатъци. Ето например, дървена църква, паметник на културата от 15-ти век, а стените ѝ са криви. Дали не са могли да ги направят по-равни? Можели са. Всичко са можели да направят идеално. Но когато стената е неравна, тя става индивидуална, като жива. И всичко в нашия живот е такова.

Второ, бих посъветвал такива хора да престанат да съдят за всичко, което става наоколо. Ако продължим примера с причастието, трябва да се готвим толкова, колкото е по нашите сили, но окончателното решение дали да се причастим или не, ще вземе нашият духовник. Като отиваме на изповед при свещеника, да казваме: ”Отче, ето ме, такъв съм, какво да направя? Може ли да се причастя?” И нека свещеникът реши.

Разбира се, това ще предизвика и някакви болезнени чувства, но без болка ние нищо не можем да постигнем. И какви ще са тези болезнени чувства? Когато човек си счупи ръка или крак, счупеното зараства неправилно. Невъзможно е да зарасне в предишното си състояние. Значи болката показва, че има някакъв напредък. А ако не спрем да чувстваме дискомфорт от тази болка, рано или късно можем да си докараме такава невроза, която да се лекува единствено с медикаменти.

- Какво можете да кажете на човек, който има желание да се раздели с перфекционизма?  

- Ние сме свикнали всичко в нашия живот да разбираме схематично, като картинки, сложени на масата. Но в живота имат значение и всички моменти – и удовлетворението от свършената работа, и разочарованието от това, което не сме постигнали в някакво съвършенство. Главното условие за движение напред, както вече казах, е да не се боим да изпитваме дискомфорт или някаква душевна болка от това, че всичко не е такова, каквото сме си го намислили. 

- И последен въпрос: как мислите, кое преобладава при хората – перфекционизмът или обратното – пофигизмът?

- Сложно е да се определи. Не случайно казват, че бесът винаги е в крайностите. И пофигизмът и перфекционизмът са еднакво лоши. Задачата на човека е с помощта на вярата, с Божията помощ да намери и да се придържа към златната среда.

-----------------------------------------------------------------

Пофигизъм – ендокринно заболяване, което има симптоми на често спане и ядене и се характеризира с интуитивно нежелание да се изпълняват дейности, които не са интересни,  нужни и не носят полза. Хората, страдащи от пофигизъм са абсолютно незаинтересовани от случващото се около тях (бел. прев.).

превод: Ренета Трифонова

източник: http://www.pravmir.ru/proshhay-perfektsionizm/

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.