Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

01.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Когато на изповед отиваме с едни и същи грехове
Когато на изповед отиваме с едни и същи грехове Е-мейл
Оценка на читателите: / 26
Слаба статияОтлична статия 
Написано от прот. Александър Иляшенко   
Вторник, 28 Юни 2016 06:09

отец Александър„Дразня се, завиждам, обиждам се” –  казва християнинът всеки път , на всяка следваща изповед. И ето, че той вече се тревожи, че изповедта му става съвсем формална. Какво да прави? Отговаря протойерей Александър Иляшенко.

Нищо ново? Какво щастие!

Това е обичайната ситуация, в която един християнин редовно идва на изповед,  оплаква се и преживява това, че всеки път, от изповед на изповед, казва едни и същи грехове. На такива хора им казвам: ”Какво щастие е, че не казваш нищо ново!”

Съвсем друго нещо е, че дори такава повтаряща се изповед не бива да се превръща във формалност. Ежедневно трябва да има покаен молитвен подвиг, ние трябва да просим от Господа помощ, прощаване, мъдрост и великия спасителен дар – да виждаме своите грехове.

Защото покаянието предполага, че ти не искаш да повтаряш своите грехове и ако това е сериозно и искрено, то тогава ти ще започнеш да се променяш чрез благодатта Божия в правилната посока. Покаянието е тайнство. Необходимо е постоянно да се каем и молим Господ за помощ, за да се справи Той с това, с което ние не можем да се справим сами.

Трябва само да поискаш

Но помощта ще се появи само в отговор на нашите усилия, защото там е работата, че църковният живот е труден и е много лесно да се приеме желаното за действителност. Затова човек трябва постоянно да се кае пред Бога, не само на изповед. А изповедта е само една от важните страни на църковния живот.

Да, често човек страда, че при него нищо не се случва, че не може истински да се кае. Но това е нормално: „А каквото правя, не зная; защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя” (Рим. 7:15) – казва апостол Павел. Но най-важното е: да не изоставяш усилието и молитвата.

Случва се при мен да дойде на изповед редовен енориаш, за когото знам какво ще ми каже и виждам, че човекът преживява това  и за него изповедта не е формална. Като виждам, че има желание да се поправи, му казвам: „Кажи сега, кой грях е номер едно в твоя обичаен „мъчителен списък”?

Но за да се преодолее който и да е грях, дори „най-незначителния”, е по-трудно, отколкото предполагаме. Ние затова се отнасяме към това лекомислено и си казваме: ”Щом не искам да греша, значи няма да греша.” А когато по разбираеми причини на практика това не ни се удаде, започваме да го преживяваме и да се боим да споделяме едни и същи грехове на всяка изповед. Защото за да престанеш наистина да грешиш, трябва много да го искаш. Да го поискаш толкова, че твоята молитва да бъде гореща, да бъде толкова искрена, че да се пробудиш от греховното си състояние. Молитвата ти да изригне така, че душата ти да отиде до Господа, а Той винаги е готов да ти даде това, което искаш.  

Затова  трябва да се молиш толкова усилено и горещо, че и твоята душа да може да приеме това, което ти самият искаш. 

Така, че боровете да се разлюлеят

Когато учих в института нас, студентите, след завършване на четвърти курс ни изпращаха на военно обучение, и имахме късмет да сме във военната част в Псковска област. Мястото е необикновено красиво. Гора, лято, слънцето грее и позлатява стволовете на боровете и те сякаш се къпят в слънчеви лъчи.

И ето учебният взвод, „войниците” -  студентите са в гимнастическа униформа, която ни стои „като на кравата – седло”. Към нас се приближава един майор – истински военен, издялан като от камък. Мундирът е без гънки, ботушите са излъскани, широкоплещест, с отличие на гърдите си, а на мундира – медал за триста или четиристотин скока с парашут. Обръща се към нас: ”Равнис! Мирно! Здравейте, другари курсанти!” А ние вяло му отговаряме: ”Здраве желаем, другарю майор!” А той казва:”Лошо отговаряте? Още веднъж, здравейте, господа курсанти!” А ние пак отговаряме вяло. При което чуваме:”Лошо поздравявате! Напълнете белите дробове с въздух! Здравейте, другари курсанти!” Някъде на шестия път ние изревахме така, че чак боровете се разлюляха…

Трябва да се каем така, че да разлюлеем боровете. За това трябва опит. Свещеникът може да даде всякакви примери, може да се пошегува или да посъветва нещо. Но ако християнинът сам не усеща тези неща, всичко ще бъде напразно.

Има хора, които са съвършено „недостъпни”. Дори свещеникът не може да разруши преградата, не може да общува с тях, макар и да се старае, да се опитва нещо да им обясни. Такъв човек на всяка следваща изповед упорито идва формално, по фарисейски. И какво може да се направи? Да се разчита само на милостта Божия. Щом веднъж Господ го е призовал към това тайнство, значи Той Сам го води. А нашата работа е да го поддържаме, да му предложим някакви действия, например: да чете Псалтира, за да прояви някакво духовно усилие и разбира се, да се молим за този човек.

„Животът е пъстър”

Охладняването във вярата може да настъпи и след формалното отношение към нея, след „горенето”. Имах такава мирянка. Идва в храма, буквално сияе, дори така я наричах – „Ваше сиятелство”. Казвам ѝ: ”Виж, ти сега се радваш и това е забележително. Но радостта ти  днес е дар Божий и ти трябва да го съхраниш, а това не е никак лесно.” Тази жена се радва около една година, след това в нейния живот се появи някакъв млад човек и тя си тръгва от Църквата. Така става, за съжаление. Дано Бог да ѝ помогне да намери своя път към Него.

Понякога пък  се случва и друго: християнинът като преодолее и охлаждането след едно такова „горене”, като се поправи всичко става така, че той пак започва да чувства някакъв духовен застой.

Но животът е пъстър, а духовният живот може да се сравнява с изкачване на стъпаловидна пирамида: катериш се, катериш, излизаш на равно място и няма никаква промяна. Но ти въпреки това се движиш, наближаваш следващия хълм и пак започваш да се катериш…

Така и трябва да бъде. Най-важното е да не се отказваме, да не униваме, да не се примиряваме с греха, с това, с което не бива да се примиряваме и не е нужно постоянно да напрягаме себе си. Ако усещаш, че нямаш – искай. Господ е подател на всички блага. Ако пък чувстваш, че не можеш да се каеш, моли се: „Господи, научи ме да се кая, дай ми възможност искрено да преживявам извършените от мен грехове и ми дай сили да се боря с тях.” Ние през цялото време трябва да виждаме своите грехове и да не се ужасяваме, а да благодарим на Бога, когато Той ни ги открива. 

На едни и същи грехове - с една и съща любов

На един човек, който на всяка изповед с неизменно постоянство изповядва едни и същи грехове, трябва да се отговаря със същото неизменно постоянство - с любов. Т.е. мирно, доброжелателно, спокойно, с топлота. И може би, тази топлота ще съгрее неговото сърце и то ще се разтопи.

В Библията има едни забележителни думи: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът.” (Иез. 36:26). Грехът окаменява душата и сърцето. Да даде Бог, щото у нас да се появи такава топлина, която да може да разтопи и този духовна вкаменялост. Но трябва да разбираме какво е това дар Божи. За него трябва да се молим. Ако се стремиш към него, Господ ще ти го даде, Той е щедър и милостив.

източник: http://www.pravmir.ru/kayatsya-nado-tak-chtobyi-sosnyi-zveneli/, превод: Ренета Трифонова

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.