Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Богословие Ролята на Светия Дух при формулирането на догматите
Ролята на Светия Дух при формулирането на догматите Е-мейл
Оценка на читателите: / 6
Слаба статияОтлична статия 
Написано от митр. Йоан Зизюлас   
Неделя, 19 Юни 2016 13:34
Дух Свети

„Теофанията“ (Богоявлението) като „Христофания“ (явяването на Христос в плът), която изгражда основите на догматите, съдържа два основни проблема. Единият проблем е, че трябва да се покрие времевия период, който се намира между историческия Христос и Неговата (= Апостолската) епоха от една страна и следващите поколения от друга; това са времената, в които са формулирани догматите. И така, как е възможно да се направи мост над тази времева пропаст?

Вторият проблем е, че същата тази Теофания в Христос съдържа измерението „вече и все още не“: в историческия Христос и опита на първите апостоли, имаме Божието откровение „като вътрешно размишление и енигма“, а не като нещо, което се вижда „лице в лице“. Пълното откровение „лице в лице“ е есхатологична реалност. Христос носи предобраз и предвкусване на Царството, което с други думи  е завършеното и директно, лично познание (знание) на Бога. Докато „последният ден“ не дойде, никой пророк или светец няма пълно познание за Бога по един постоянен и непроменлив начин. Как е възможно това предвкусване на рая, това завършено познание на Бога да бъде постигнато още отсега, с пълната сигурност, чрез която провъзгласеният догмат изразява този предобраз и чрез която той го формулира вярно и прецизно?

С други думи, догматът – като достоверен образ на Христа, който разкрива Бога – трябва да бъде достоверен в следните две измерения:

А. Достоверният образ на историческия Христос (= на миналото), и

Б. Достоверният образ на бъдещия, есхатологичния Христос и Неговото Царство (напр. византийските икони – те не се ограничават с исторически изображения, но също така изобразяват бъдещото положение, например иконата на Петдесетница). Тази задача на свързване на настоящето ( = догматите) с миналото (историческата Христофания) и бъдещето ( = Второто Пришествие), е изключително задача на Светия Дух в Божието Домостроителство.

Угодно беше на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15) е заключението, до което стига Апостолският Събор. То съдържа непроменливото убеждение на Църквата, че догматите са вдъхновени от Светия Дух, както са и Писанията („всичкото писание е боговдъхновено…) (2 Тим. 3:16). Но това изисква сериозно внимание, защото може да бъде разбрано по няколко различни начини, които са:

1. Присъствието на Светия Дух и Неговото действие могат да бъдат разбрани погрешно като вид магична и механична намеса на Бога. Това ни напомня за „божественото вдъхновение“ на древните гърци (гадаене, врачуване и т.н.), където личната свобода е била изключена: авторите на Библията и Отците от Съборите са били безволеви инструменти на Духа. Това е схващане, което преобладаваше на Запад (от където то всъщност и идва), под формата на т.нар. Фундаментализъм.

2. Присъствието и действието на Светия Дух могат да бъдат разбрани като резултат от моралните промени в човека. Като казваме „морални промени“, се предполага едно по-общо значение на всяко подобрение у човека, което се приписва на неговите собствени усилия (например – очистването от страстите; придобиването на добродетели и т.н.)

3. Действието на Светия Дух може да бъде възприето като резултат от общностно събитие, както в неговите перпендикулярни, така и в неговите хоризонтални измерения – с други думи – като резултат от общението вътре в църковната общност.

От тези три възможности, първата трябва да бъде така или иначе изключена. Светият Дух е Дух на свободата и не насилва човека. Освен това, събитието на Христос, самата природа на Христофанията, е такова, че изцяло уважава личната свобода.

Втората възможност има повече стойност и тежест и повече приляга на предпоставките на аскетичния опит, което, както видяхме, трябва винаги да се приема с внимание. Без очистване от страстите, не е възможно за никого да види Бог (например, който ненавижда брат си не може да види Бога – вж. 1 Йоан). В същия дух, св. Григорий Богослов опровергава евномианите, които измислили една изцяло различна, интелектуална теология, позволяваща на всекиго да „богословства“, дори „след конни надбягвания, песни и празнуване… които (теологията) считала като част от наслажденията“, като уточнява пред тях, че „не е за всекиго да философства за Бога… не за всеки“, но само „за тези, които са преминали през изпитанията и които са прекарали живота си в съзерцаване (на Бога), и – които преди това – са придобили очистена душа и тяло, или поне са в процес на очистване“. Все пак, ако аскетичният живот се приеме като изолирана и самодостатъчна предпоставка, то това твърдение страда от две основни грешки: тези на индивидуализма и морализма. С други думи, ще се озовем в опасността да повярваме, че Бог открива Себе Си на изолирани индивиди и при определени състояния на човешките достижения.

Ето защо втората възможност трябва по необходимост да се комбинира с третата, която е църковната форма на действието на Светия Дух.

За да бъде разбрано всичко това, трябва на първо време да се разграничим от грешното схващане, което имаме, че Светият Дух действа върху определени изолирани личности. Това схващане е толкова разпространено, че може би изглежда странно да се счита като „погрешно“. Тези, които защитават това виждане са пропуснали фундаменталното разграничаване между действието на Светия Дух в Стария Завет и действието Му в Новия Завет. В Стария Завет Духът се дава на определени хора (пророци, царе и т.н.), а не на целия израелски народ. През Месианската ера обаче, когато Светият Дух влиза в Новия Завет с идването на Месията, се очаквало, че Духът ще се даде на целия Божий народ. Ето защо Лука в своя разказ за Петдесетница използва думите на пророк Иоил: „в последните дни ще излея от Духа Си върху всяка плът… казва Господ Вседържител“.

Като резултат от това, всички кръстени християни в Новия Завет са били считани като носещи Свети Дух и притежаващи различни харизми (дарби). Ако изследваме 12-та глава от Първото послание до Коринтяни, можем да видим как, за апостол Павел, членуването в Църквата е равнозначно на притежаването на определена дарба на Духа. При положение, че коринтяните смятали, че някои хора могат да бъдат по-харизматични от други, Павел опровергава това схващане яростно, и акцентира върху това, че всеки притежава някакъв вид дарба, дори тези, които изпълняват по-прости задачи, като администрирането например. Така Павел удря по всяка форма на „духовен елитизъм“, подчертавайки, че дори ако някой притежава такова знание или вяра способна да „премества планини“, той ще бъде нищо, ако няма „любов“.

Какво означава „любов“ тук? Ако се спрем на текста като цяло (глави 11-та до 14-та), а не върху отделни стихове, можем да видим, че за Павел, „любовта“ – според написаното – означава общението, което църковната общност създава. Любовта тук не се отнася до чувствата на определена личност (добри намерения и т.н.), но до взаимозависимостта на църковните членове като едно тяло. „Любовта“ означава  да не се казва: „Аз съм главата и нямам нужда от краката“ и т.н…. Именно върху това акцентира Павел тук: взаимозависимостта на разпределените дарби.

Точно поради тази причина Павел завършва своето Послание като нарича Светия Дух „общение“. В 2 Коринтяни 13:13 това всъщност изглежда като израз, който е съществувал преди Павел в литургичната употреба на първите църкви, и като такъв е останал основен елемент в Божествената Евхаристия и до днес. Където и да се носи Духът, Той създава общение и разрушава индивидуализма. Трябва напълно да разберем това. Всички Отци на Църквата са възприемали Светия Дух по същия начин. Могат да се представят множество цитати на Отците от първите векове, например от Григорий Назиански, който специално се фокусира върху личното „съзерцание“ (=“виждане“), придавайки по този начин специално значение на начина, по който се отнася към Светия Дух. В своето 12-то слово, той сравнява желанието си за „съзерцаване“ на Духа както следва:  От една страна, той (Григорий) има желание за съзерцание, склонност към самота, очистване на ума и съзерцание; но Духът не го води към това. „А Духът настоява да застана пред всички (събранието на църквата), да принеса плод (на църковното общество), да търся полза за себе си чрез ползата за другите, да разпространявам просвещението (на Духа).“ Ето защо „благоустроената“ (събраната) църква, според Григорий, е толкова повече за предпочитане от личното преживяване на съзерцанието, както небесата са спрямо една звезда, или както градината спрямо растението, или както цялото тяло спрямо една негова част. Според Отците, това е най-главното дело на Духа: да води към цялата Църква, а не към изолирани, лични преживявания.

Следователно всички дарби на Църквата са необходими за откровението на Бога; а не само някои отделни. Църквата има разнообразие от дарби; не всеки притежава „знание“, не всеки има лечителни способности, или дара да говори езици, или административни способности и т.н. Също така не всички са „прозорливи“. Във всеки случай никой не може да види Бог сам и независимо от другите харизми. Духът действа като общeние и това означава: в тялото на Църквата.

Така стигаме до заключението по отношение на догматите, че откриването на истината винаги предполага общение и църковна общност, за да може догматът да бъде истина.

превод от английски: Мартин Димитров

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.