Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Интервюта Бог уважава „до погнуса” нашата свобода и затова не можем да Го разберем
Бог уважава „до погнуса” нашата свобода и затова не можем да Го разберем ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Сряда, 13 Януари 2016 14:12

митр. Павел

Публикуваме и последната 4-та част на беседата на Сисанийския митрополит Павел с гръцки младежи:

Въпрос: Защо Църквата настоява върху един свой публичен образ, който не й помага в доближаването към хората, които са извън нея? Как тя може да убеди например, че зад бляскавите  одежди, сложен ред, непонятни символики се крие някаква същност?

Митр. Павел: След Пасха трябваше да отида на бензиностанцията да заредя колата ми с бензин. Младежът, който беше там, ми каза:

- Отче, да ви попитам нещо!  Всичко това, с което бяхте облечен, какво беше? Защо беше нужно?

Аз му казах:

- Виждаш ли ме сега като шофирам?

- Да.

 - Едно черно расо нося. Виждал ли си ме друг път по пътищата?

 - Да.

 - Така си ме виждал. Там защо ме видя различен?

Обясних му, че св. Литургия е идването на Царството Божие на земята. Тя е бляскавостта на Царството Божие, която Църквата се опитва - доколкото го разбираме по човешки - да ни  покаже. Затова виждате един калугер на Света Гора с едно изтъркано, скъсано и окаляно расо, когато отиде да служи в манастира, облича бляскави одежди, за да се „покаже” пред  кого - пред другите монаси? Не, разбира се! Това е един опит за явяване на тази слава, която ни очаква.

Младежът чу това и каза:

 - Отче, признавам, че за първи път чувам това и го разбирам.

Не това е проблемът. Просто проблемът е, че ние не го знаем, не го разбираме. Направи ми впечатление този младеж, беше много простодушен. Не знам с какво образование беше, но ме попита с цялата си смелост.

Първо, говорим за образа на Църквата днес. Бих искал да ви попитам кой е този образ? Защо? Защото в този образ, който казвате, има добри елементи, навярно има и елементи, които не ги разбирате, има и елементи, които някои развиха умишлено и съзнателно в опита си да държат Църквата далеч от вас (младите), незачитайки вашата свобода. Съществуват и нашите собствени грешки. Всичко това съставя образа на Църквата. Въпросът е какви предпочитания има всеки човек. Някога в едно училище една ученичка започна да ми говори за това какви били свещениците. В Лимни, Северна Евбея. Наблизо се намира манастирът „Преп. Давид”. Аз я попитах:

- Детето ми, откъде си?

- От тук.

- От Лимни?

- Да.

- Говориш сериозно?

- Да. Защо?

- Ти за преп. Давид не си ли чувала? Старецът Йаков - тогава беше жив - никога ли не си чувала за него? Не си чувала и не виждаш колко народ минава от тук, за да отиде да се срещне с него? Защо избираш лошото, а не доброто? Да не би лошите да са ти удобни? Да не би зад злодеите да се криеш и ти? И да казваш: след като този е лош, защо и аз да съм добър?

Но както казах преди, всеки от нас носи отговорност за своята свобода и дръзвам да кажа нещо, което ще се изглежда крайно - думата "скандализирам" е многозначна. Понякога се скандализирам, защото искам да се скандализирам, защото ми е удобно да го направя и ме обслужва. От друга страна, въпросът е - коя е Църквата? Някой бе написал, че тя е красивата любов. Това е истинската Църква. Познахме ли тази Църква?

Второ,  тя опитва ли се – когато казвам Църква имам предвид нас, пастирите - да ви покаже тази нейна красота? Някои я показват, както новопросиялите светци св. Порфирий, св. Паисий. Има и изключително много други светци - по – известни и по-неизвестни - и близо до тях човек намира покой.

Трето, сега вие говорите като хора в Църквата или като хора извън Църквата? Питам това, защото някога на една конференция един човек  попита блаженопочивщия отец Антоний Алевизопулос какво прави Църквата по еди-кой си въпрос?

Той отговори:

- Вашият въпрос е изключително хубав! Затова ви моля да ми кажете - вие какво правите по този въпрос!

- Ама аз попитах какво прави Църквата!

- Затова питам вас, защото и вие сте Църквата.

Доколко имаме съзнание, че ние сме Църквата? И понеже нямаме това съзнание, стоим на скамейките и ръкопляскаме и не одобряваме тези, които са на терена. Но никой от нас не е на скамейките. Ние сме на терена и много пъти светостта на всеки от нас зависи и допринася за светостта на другия.

Първо, одеждите ни понякога може да изглеждат прекалено пищни и съм съгласен с вас. Дори да изразяват това, което казахме, и определени пъти на Света Гора може да видим много по-бляскаво облечени простодушни и смирени свещеници, значение има какви сме в нас, а не как изглеждаме. Но одеждите на свещеника, защото това е тяхната същност, това имат за цел. Това е една икона (образ) на бъдещия век и на славата, която очаква човекът. Христос ни каза много ясно, че не можем да си представим славата, която очаква човека в царството Божие. Една икона на тази слава е св. Литургия.

Също така трябва да се предпазите от образа, който може да ви представят като образ на Църквата, защото отново ще ви кажа за един характерен случай. Войната (срещу Църквата) съществуваше, съществува и ще съществува. И мога да ви кажа на вас сега и на всички, нещо, което малцина го знаят. Малко преди да се разболее и да почине блаженопочившият архиепископ Христодул, един журналист ми довери, че през септември се задава ново цунами. Четири телевизионни канала се съюзили в това как да нанесат удар върху Църквата. Разбира се, архиепископът се разболя и това пропадна. Но кой беше жертвата? Ние, слушателите, които слушаме и гледаме, които се изненадваме и то с право, но никога не потърсихме да видим дали това е истина. Информирам ви, че когато св. Синод взе решение и направи разследване и покани всички тези журналисти да кажат това, което знаят, никой не стъпи. Колко от вас знаеха това?  Никой. Затова трябва да знаете, че целта не е Църквата, нито ние (епископите), а вие, народът. Защо? Защото целта е вашето духовното обезсилване.

Още един случай. Знаете, че съществува течение, което иска да премахнем иконите от училищата. Знаете ли защо? Защото една икона в учебния кабинет показва на децата колко са ценни. Колко е ценно едно дете? Толкова, колкото показва тази икона. Бог стана Човек за мен и за вас. Това показва колко съм ценен. Но ако премахнат тази мярка на вашата ценност, тогава вие  можете да станете обекти на разнообразна употреба. Вие сте на прицел, не Църквата. И Църквата е на прицел, защото задава мярката на ценността на човека, която зависи не от нашата святост – и е  наша отговорност да я постигнем -  а от любовта на Бога и реалността, че Той стана Човек за нас.

Разбира се, ще се съглася там, където в Църквата може да срещнете гръмки думи без реално покритие, показност, небрежност и престъпване на евангелското слово. Стигаме пак до предния въпрос за това до колко приемаме различното. Много от нас - и от свещенослужещите, и от християните, може да не го приемаме. Това не е Църквата. Това е едно частно богословие, което няма никаква връзка с богословието на Църквата. И трябва да ви кажа, че днес много интелектуалци налагат частни богословия, които обаче нямат връзка с богословието на Църквата.

- Ако искаме  да обикнем Бога истински, а не само да го казваме с думи, но не успеем  да го направим, тогава какво става?

- Това да обикна Бога означава голяма борба да преодолея моя егоизъм, който ни пречи да Го обикнем. Но има една подробност и внимавайте в нея, вие сте млади хора. Егоизмът ни забранява да обикнем хората. Днес една голяма част от хората са неспособни да обикнат и да се влюбят, защото имат егоизъм. Без смирение не съществува любов. Дори да ми кажете "влюбих се в еди-кой си" и т.н., ако видя, че имате егоизъм, ще си кажа в мен, или дори ще ви го кажа директно, че няма да останете заедно. Простете ми за това, което ще ви кажа, не се правя на пророк, но за съжаление много пъти не се излъгах...

Няма любов без смирение. От тук, това ни пречи да обикнем Бога, както и хората. Защото реално дори децата си не обичаме. Обичаме егоистично. Как мога да кажа, че те обичам - теб, което си моето първо дете, но третото не го оставих да се роди? Тогава дори теб не обичам. Разбира се, съществува покаянието. Понякога и това става. Веднъж бях на празника на храма „Св. Йоан Руски” в Нео Прокопио. Някой ме покани да отидем да пием кафе. Къщата му беше сред гората. Беше много хубаво. Отидохме. Докато пиехме кафе,  съпругата му ме попита:

- Владико, да попитам нещо, но не за мен, а за една моя приятелка. 

- Кажи ми!

- Църквата какво казва за аборта?

Аз ѝ казах:

- За да ти отговоря, трябва да ти задам един въпрос. Какво е заченатият ембрион? Има ли цялата пълнота на човешката природа, или е по-низш човек, който очаква въздуха и слънцето, за да стане реален човек?

Тя ми каза:

- Не, реален човек е.

- Много хубаво. Следователно, какво е абортът?  - Унищожаване на един човек.

След две години пак бях там в същия ден и имах същата покана да пием кафе.

Отидохме. Освен техните две по-големи дъщери напред-назад щъкаше едно момченце. Жената приготвяше кафето и  седяхме заедно в кухнята.  Момченцето дойде, аз отидох да го помилвам, а жената внимателно ми каза:

- Това, че е живо, се дължи на вас.

- Не разбрах добре.

- Помните ли  преди две години, когато ви попитах нещо?

- Да.

- За мене беше, но ме досрамя  да го кажа.

На масата имаше един голям нож.  Аз ѝ казах:

- Вземи ножа  лека полека и го заколи!

Тя подскочи.

- Какво е това, което казахте?!

- Защо, видя ти се толкова ужасно?

- Какви са тия думи!!!

- Питам те отново: струва ти се толкова ужасно?

- Да, разбира се! Не го ли разбирате?!

- Зная го и го разбирам. Исках да ти покажа какво щеше да направиш тогава. Исках да ти покажа сега, когато го гледаш, кого щеше да заколиш тогава.

Защото това е реалността. Абортът не може да бъде решение на който и да е проблем. Това естествено означава отговорност към човешките отношения, към вашите отношения, да разберете, че любовната връзка е нещо изключително важно, не е една игричка, а покана от Бога за съучастие в продължаващото сътворение на света. В противен случай това, което е заченато, е един отпадък и го хвърляме. Но тогава и ние ставаме отпадък. Ако днес в нашия живот страдаме, това е така, защото сме объркани от нашите собствени грехове, защото истините, които ние пренебрегнахме, по-късно ще ни се стоварят върху главата.

От тук,  тези,  които не са успели да обикнат - видяхте ли откъде започнахме и докъде стигнахме? Ако имаме разположение да обикнем Бога, ние търсим това смирено от Него и признаваме, че пречката да Го обикнем е егоизмът. Тогава, ако ние направим една малка стъпка, Бог ще направи 99 стъпки и ще ни стигне. Бог няма нашата злоба, Той е любов,  но ние понеже нямаме тази любов, не Го разбираме. Бог иска и постоянно желае нашето спасение. Затова трябва да поправим нашите грешки и дори едно загатване за любов в нашето сърце е достатъчно за Бога, не защото не иска да ни обикне, а защото уважава нашата свобода, (и затова трябва и ние да Го обикнем). Някога казах  думата, която ще кажа сега,  и някой ми каза да не я казвам повторно, но ще я кажа - Бог уважава  „до погнуса”  нашата свобода и затова не можем да Го разберем.

- Религиите не са ли  различни отговори, който човек дава в търсенето на един и същ Бог? Те не са ли многото лица на един Бог?

- Много хубав въпрос. Ще ти кажа директно, че едно е религията, а друго Църквата. Религиите показват нещо много значимо, а именно, че човекът никога не е могъл да живее без Бога. Религиите са търсенето на Бога през вековете. Древната елинската цивилизация е една чисто богословска цивилизация. Това е битката за същинското Битие. Затова  нашата традиция е много дълбока. И ако някои искат да ни изведат от нея, те искат да ни принудят да спрем да бъдем гърци.

Човекът никога не е можел да живее без Бога. Плутарх казва това. Но Църквата е Откровението и призивът на Самия Бог -  защото човекът след своето падение не може да се изкачи на равнището на Бога. Бог обаче какво прави? Слиза до нашето равнище. Той става Човек, идва в нашия свят, става един от нас, за да присади човешката природа с божествения „калем” и да я освободи от смъртта, на която сме се себеосъдили. Затова религиите са достойни за уважение, затова и св. Порфирий, и св. Лука, архиеп. Кримски укоряват много строго тези, които не зачитат вярата на другия. Това, че сме православни християни, не е само наша привилегия, а и страшна отговорност, за да явим истинския Бог. И ако бог, който ние се опитваме да явим или да защитим, е този, който понякога виждаме по различните сайтове, тогава по-добре да съм атеист. Защото този бог е лъжлива  картина на Бога, която отблъсква хората. Бог, Когото свети Порфирий ни представя, призовавал хората и ги спасявал. Ние обаче повече говорим за ада и заплахата, а не за любовта, забравяйки, че Второто Пришествие е великото празненство на вярващите. То е моментът, когато след борбата идва наградата, идва радостта, идва животът и триумфът на живота.

Нека изясним, че религиите показват тревожното търсене на човека, на което Бог отговаря. Това казал св. ап. Павел в Атина:  „Тогава Павел застана сред ареопага и рече: мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам”.

Той говори с уважение за вярата на хората, за усещането, че съществува нещо по-горе от тях. Един атеист знаете ли какво е? Той е един самохвалко, който не приема никакъв Бог над себе си. Не защото не вярва в Бога, а защото вярва, че той самият е Бог...

превод: Константин Константинов

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.