Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Проповеди Най-трудната крачка
Най-трудната крачка Е-мейл
Оценка на читателите: / 13
Слаба статияОтлична статия 
Написано от прот. Александър Лашков   
Неделя, 26 Ноември 2017 06:53

отец Александър 13-та Неделя след Неделя подир Въздвижение

Ако се опитаме да запишем мислите, които минават през главата ни в продължение само на един час, ние ще останем удивени от тяхното многообразие и разнопосочност. За какво ли не мисли човек? За работата и близките си, за дома и грижите около него, за времето и облеклото, за задълженията и развлеченията си, за миналото и бъдещето. Няма лица, събития, факти, предмети и явления от заобикалящия ни свят, над които нашите мисли да не кръжат като птици и за по-кратко или по-дълго време да не се спират на тях. И ако анализираме тези мисли, ще видим, че съзнанието ни е заето предимно със земни, суетни и греховни неща.

Мислите ни твърде рядко политат и се издигат към въпросите за смисъла на човешкия живот и за живота след смъртта, за греха и възмездието, за изкуплението и спасението. Ние сме загрижени и мислим преди всичко за земното си битие и за телесното си здраве и осигуряване, а въпросите за душата и спасението, за Бога и Божието царство твърде често забравяме.

А това са въпроси от първостепенна важност, въпроси, които засягат не нашето временно земно битие, а нашия вечен живот, вечната ни участ след смъртта. И тези именно въпроси трябва като неугасващи светлинки непрекъснато да светят в съзнанието ни и да насочват мислите, чувствата и делата ни в единствено правилната посока – към Бога и неговата истина.

В днешния евангелски откъс, който чухме на св. литургия, св. евангелист Лука (Лука 18:18-27; срв. Мат. 19:16-23 и Марк 10:17-27) ни разказва за един богат млад мъж, юдейски началник, който, макар и осигурен материално, не водел разгулен и празен живот като богатия земеделец от притчата (вж. Лука 12:16-21) или като богаташа от другата притча за бедния Лазар (вж. Лука 16:19-31), а знаел и помнел, че е смъртен и че след смъртта започва истинският живот на душата, който няма край. Очевидно той често мислел за този вечен живот, желаел да го постигне и знаел, че това става с добри дела. Но какви точно и как трябва да ги върши – не знаел. Безспорно момъкът, както и много негови съвременници, бил неудовлетворен от предписанията на Мойсеевия закон и макар и да ги изпълнявал, душата му оставала жадна за нещо по-възвишено и съвършено. И той, воден от тази своя жажда, се запътил към единствения извор, където би могъл да я утоли. Намерил Спасителя, доближил се до Него, паднал на колене и Му задал въпроса, който толкова често го измъчвал: “Какво да сторя, за да наследя живот вечен?”

Ако сравним себе си с този богат и несъмнено изряден млад мъж, ще можем да направим твърде любопитни съпоставки. За разлика от него ние знаем какво трябва да сторим, за да наследим вечния и блажен живот, но по силата на духовните си интереси и грижата за душата той явно ни превъзхожда. Младежът ни превъзхожда и в делата – той стриктно спазвал Божиите заповеди, докато малцина от нас могат да се похвалят с такова прилежание. И неслучайно евангелист Марк отбелязва, че Иисус, като го погледнал, и го възлюбил – Иисус виждал и знаел, че пред Него стои един искрен, почтен и добър човек, който от сърце жадува за вечен живот.

Но това все пак не било достатъчно и момъкът поради тази именно причина дошъл при Спасителя. Затова Му задал и втория си въпрос: “Какво още не ми достига?”

Какво още не ми достига? – Ето големия, първостепенния, най-важния въпрос, който всеки от нас не ежедневно, а ежечасно трябва да си задава: “Какво още не ми достига?” Всички ние – кой повече, кой по-малко – се стараем да спазваме предписанията на св. Църква: редовно посещаваме богослуженията, постим, изповядваме се, причастяваме се и пр. Но и всеки един от нас добре знае, предполагам, че това, което върши, не е достатъчно. Знаейки какво трябва да сторим и как да живеем, за да наследим вечен живот, ние трябва и да се запитаме: вършим ли това, което иска от нас Христос? И ако имаме самочувствието да си отговорим положително, веднага трябва да си зададем и втория въпрос: какво още не ми достига? Това е въпросът, който ние, доволни някак си от постигнатото, от живота си и от това, което сме, забравяме да си задаваме, а, както казах и преди малко – трябва да си го задаваме непрекъснато.

Това, което не достигало на евангелския младеж, било слабостта му към богатството – той бил сърдечно привързан, пристрастен към имота си. И затова, когато Христос му казал какво трябва да направи, за да бъде съвършен – да раздаде имота си на сиромаси, за да има съкровище на небето, и да тръгне след Него, – момъкът се смутил. Той имал голямо богатство и силно го обичал. Христос поискал от него да изкачи и последното стъпало по стълбата на съвършенството, но богатият младеж не бил способен (или не бил готов) за такава жертва, за такова усилие. Той веднага си дал сметка, че не би могъл да направи тази последна – наистина най-трудна, но и най-важна – крачка.

Съкрушен, младежът навел глава и си отишъл.

Не се съмнявам, че всички разбираме постъпката му и никой не се опитва да го обвини в нещо, защото и ние бихме постъпили точно така. Нещо повече – ние всеки ден, дори всеки час се отдалечаваме от Спасителя, неспособни да изпълним едно или друго Негово искане, без да се натъжим ни най-малко.

А Христос изпратил момъка с поглед, огледал присъстващите и казал: “Колко мъчно богатите ще влязат в царството Божие!” И тъй като учениците се почудили на тези думи, Той уточнил: “Колко мъчно е ония, които се надяват на богатството си, да влязат в царството Божие.”

Но само за богатите ли става дума, само за тях ли се отнасят тези силни Христови слова? Естествено, не. Човек може и да е беден и съвсем скромно да живее, и пак да е обладан от мисълта и ламтежа за пари и имоти. Нека запомним добре това: не само богатството може да ни попречи да влезем в царството Божие, а всичко, което ни пленява и поробва: жаждата за първенство и власт, плътските удоволствия и страсти, дребните наглед греховни навици и слабости. Не бива в никакъв случай да се самозалъгваме и самоуспокояваме с мисълта, че само една слабост или “малък” греховен навик, на фона на общо взето приличния ни и порядъчен живот, няма да ни погубят. Тъкмо обратното – те са за нас точно такава пречка по пътя към вечния живот, каквато била слабостта на евангелския младеж към богатството му. Никой не може да следва истински Господа и да влезе в Неговото царство, ако се опита да носи със себе си и своя явен или скрит грях. Той ще прилича на птица, която се мъчи да литне, но за краката й е привързана голяма тежест – колкото и да размахва криле, тя няма да се откъсне от земята.

За разлика от богатия юдейски началник ние имаме и знаем цялото благовестие Христово. Нека се опитаме, стоейки в неговата светлина и вглеждайки се самокритично в себе си, сами да си отговорим на въпроса какво не ни достига. И ако не намерим все пак достатъчно ясен и пълен отговор, нека да коленичим пред Христа и да Го запитаме: “Какво, Господи Иисусе, не ни достига?” Той веднага ще ни отговори и Неговият глас ще бъде гласът на нашата съвест. И вслушвайки се в този глас, ние ще се озовем пред най-важния,  съдбовния момент: какво ще направим, след като го чуем? Ще пожелаем ли да се откажем от греховните си “богатства” и да тръгнем след Спасителя, или ще си останем при тях и ще се лишим от вечния живот? Пак ще повторя: ключовата фраза, която определя пресечната точка между гибелта и спасението, е тази – ще пожелаем  ли? Защото ако искрено и от цялата си душа пожелаем да се освободим от греховните си тежести, Бог, дори и без да Го молим специално за това, ще ни помогне да го сторим. Но ако ние таим в сърцето си лъжливата надежда, че и с някоя друга “невинна” слабост можем да бъдем добри християни, ако нямаме сериозно и искрено желание да очистим душите си от всичко скверно, нечисто и греховно, то можем да бъдем сигурни, че царството Небесно ще бъде завинаги затворено за нас.

Затова нека редовно да се молим Бог да ни дава добри желания, да преизпълва сърцата ни със силна и трайна любов към доброто; да ни дарува искрен и непрестанен стремеж да растем духовно, да множим и развиваме добрите си качества и да превъзмогваме и отхвърляме недостатъците си.

Желаем ли да се усъвършенстваме, копнеем ли за съвършенство, Бог, Който ни е дал това желание и този копнеж, ще ни помогне и да ги постигнем.

29 ноември 1998 – Произнесена в храма “Света Троица”. – Б. ред.

източник: http://alashkov.wordpress.com

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.