Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

05.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Любовта не носи задушаване
Любовта не носи задушаване Е-мейл
Оценка на читателите: / 14
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Варнава Янку   
Понеделник, 16 Ноември 2015 15:50
архим. ВарнаваЧувства като предателство, неблагодарност, разочарование, стрес, тревога, притеснение свидетелстват за една погрешна и болна любов, защото показват лицемерието на целесъобразността и наличието на очаквания, които ни лишават от нашата свобода и ни обвързват. Любовта не носи задушаване. Това, което ни задушава, не е от Бога - която и да е мисъл, чувство и всичко, която ни задушава и няма свобода, не е от Бога. Не може да имаме любов и да не даваме свобода на другия и той да не бъде нашето "аз".

Има много съпрузи, които веднага щом приближат дома, получават сърцебиене - Каква физиономия ще срещна?  Как ще обърне към мен? Как ще се държа, какво да кажа,  по какъв начин, да не се притесни, да не ми разбере погрешно, да не го поставя в трудно положение!  Това какво означава? Всичко друго, но не и свобода и любов. 

Любовта има свобода и дава на другия  правото и възможност да бъде себе си. Няма нищо по-красиво от една връзка, където се чувстваш уютно, спокойно до някой човек, където не мислиш,  какво ще си помисли той с това, което ще кажеш и с което той ще каже. Нима това не става в нашия живот?

Чувствате ли се толкова свободни, че да не ви е грижа, ако бъдете разбрани погрешно? Представяте ли си всеки ден да мислите: да не кажа това, да не ме разбере накриво, ох, да не правя онова, защото ще имам проблеми!  А между другото сме влюбени, църковни, изповядваме се, причастяваме се, постим.

Истинският християнин е свободен човек, той освобождава другите, не ги притиска със своето присъствие, а кара другия да се чувства уютно, да бъде себе си, да бъде своето естествено "аз", да  няма вторични и третични мисли как да говори, как да помисли, как да се държи.

Представете си да се ожените и да умувате всеки ден как да говорите и по какъв начин да се държите - това е ад. 

Кой е балансът? Коя свободата? Да не се страхуваш да говориш и да се изразиш. Ако другият не е твоето "аз", тогава каква връзка ще създадете? Искам човека, който обичам, да бъде вдъхновение и радост и за другите и да не е изключително за мен.

Какво търсим във връзката - обичам, за да те огранича? Давам ти, за да ме искаш? Или защото те искам? Давам ти, за да ме искаш или ти давам, защото те искам? Не е ли прост въпрос? Не можем ли да си го зададем, за да видим дали нашата любов е истинска? Давам ти, за да си ми задължен, откупувам те? Или давам от любов, без да очаквам нищо, от радост, за да има другият радост?

Един друг важен подвиг е да се научим да приемаме дарове от другите. Знаете ли, че това е израз на  смирение, защото, когато вземаме нещо, това сякаш ни поставя  в по-непривилегировано положение.  Това е смирение, сърдечна простота.  Но да не би да ни обзема от страх, че другият ще се окаже по-добър (и затова не вземаме)? Колко девойки, които имат комплекс за малоценност, когато отиват да се запознаят с някой юнак, при първата среща започват словесна атака, защото вярват, че така ще доминират. Или мъжът се прави на чешит от самото начало.  Това е дисбаланс и човек не е себе си, не проявява красотата, която има в себе си, защото съществува страх и несигурност дали ще успея ще ме обикне, ще ме приеме ли, ще ме отхвърли ли? и започва битка от първата среща. Хайде намери му края и след това е виновен Бог, Който е „на рафта”.

Правя всичко без да очаквам нещо, вече приех с това, че ти дадох, понеже сърцето ми те обича.  Когато сърцето ни обича истински, от момента в който даваме, вземаме. Не искаме друго възнаграждение. Много е важно да знаем нашите подбуди и да се отдалечим от оплакванията и ропота. Този, който постоянно се оплаква, е  човек, който не иска да порасне. Той  е още в люлката, където плаче пред майка си да му даде млекце. Колко много хленчим и  се оплакваме, за да ни обърне внимание другият, за да ни оправдае. Това е несвобода, злочестие, където се правим на клети, на нещастни, на жертви. Налице е  това превръщане в жертви. Вместо да видим истинските ни подбуди, какво става в нас,  ние мамим себе си и другия. Сякаш сме безсилни и изкарваме себе си жертви. Дори на мода са християнските жертви. Любовта не е затваряне зад решетки и ограничаване. Тя позволява и отхвърлянето, и отричането, и отдалечаването на възлюбения без самата любов да намалява. Да го кажем по-просто. Обичам някой, но той ме отхвърля, предава, отдалечава се. Какво ще стане с моята любов? Ще угасне? Добре. Логично е да угасне. Но истинската любов, която е  върхът, е нещо друго. Истински  обичам, когато стана личност, а личност ставам, когато се свържа с Личността, с Този, Който каза Аз съм. Затова ви казах, че истинският християнин е автентично влюбеният, той е влюбен в една Личност, а не в една вещ. Той се открива вътрешно и гледа на  всеки като на личност. Когато обикнем по този начин, тогава не сме объркани в тези комплекси. Не те обичам, за да обичаш само мен, не ти давам, за да те обвържа, не ти казвам всичко, за да ми го казваш и ти. Ти постъпи както искаш и както те утешава.

Много пъти се опитваме по всякакъв начин, с нашата хипотетичната любов, да изобличим другия, да доминираме над него, държим се добре, за да изискаме от него същото. Нещата не са така. Не те изобличавам, защото ако го направя, това означава, че имам страх. Давам ти пространство, не упражнявам над теб психологически натиск, нито те поставям в дилеми, за да докажеш твоята любов. Но нима не правим така? Казваме на другия: ако ме обичаш, ще направиш това! Доказателство, че ме е обичаш е да направиш онова! Аз ти казах всичко, ти защо криеш тайни от мен? Значи не ме обичаш!  И когато ми казваше тайните си, ги казваше, защото ме обичаше и ми се доверяваше или ми ги казваше, за да ме принудиш и аз да ти кажа и ако не ти  ги кажа, чувстваш, че не те обичам и те предавам? Значи ми ги казваше с целесъобразност, за да ти ги казвам и аз, а не понеже ме  обичаш. Видяхте ли колко коварства се крият в нас? Дори с одеждата на добрия християнин. Колко трудности имаме в нас… И бедата не е, че ще отидем в ада, защото вече сме в ада, когато не сме свободни в нас. Проблемът не е, че ще отидем в ада или Бог ще ни накаже. Проблемът е, че нямаме радост в нас, защото не Го чувстваме .

Ние в Църква виждаме някой, който ни се струва малко маргинализиран и казваме: нека му направим компания. Да, но аз ти правя компания, не за да не се разстроиш, а защото си Христос и те обичам. Този мит на пастирската лицемерие на Църквата, че доближаваме  някои, за да ги накараме да се почувстват добре от това, че са в Църквата. Това е лъжовно. Не доближавам на някой, който идва в Църквата, за да го полаская и да го направя църковен, а го доближавам, защото е Христос. Край. Без никаква целесъобразност и ако ще да не стъпи повторно в храма. Не го доближавам, за да го направя християнин, а за да му предам моята радост.

Не съществува целесъобразност по отношение на спасението на другия човек. Ние изпробваме другия колко ни обича и колко ни иска. Това е друг тертип, нали? Какво правим понякога? Понеже се чувстваме малко комплексирани, а другият ни казва: ела малко в нашата компания, ела да отидем заедно!, ние отговаряме: не мога, имам работа! - за да ни помоли да отидем, защото сме комплексирани, защото искаме да изпитаме другият доколко ни обича и защото се потапяме в едно хедонистично самосъжаление, където искаме да бъдем клетите и да изпитваме радост от това. Искаме да бъде оправдано нашето усещане, че другият не ни обича и насочваме нещата така, че да изложим другият и да кажем, че не е добър, не ме обича, нито той, нито някой друг, никой не мисли за мен. Дори Бог ме забрави, Бог не чува! И какво остава? Да отида в моята стая, да взема броеничката и да зарева - това е духовно себеудовлетворяване. Броеницата не съществува, за да покрием нашите комплекси за малоценност, а за да изразим радостта от срещата с нашите ближни.

Трябва да имаме красота и благородство в нас. Хлопам на твоята врата. Ако ми отвориш, ще вляза с радост. Ако не ми отвориш, ще си тръгна спокоен без оплакване и горчивина. Тази горчивина е скрит комплекс за малоценност и скрито осъждане, скрити страсти. Някой казва: отче, аз не направих някакво зло, имам само горчивина. Но по-добре е да имаш някакъв порок и да го виждаш, защото тогава би имал покаяние. Какво означава горчивина? Някой е свободен както да ме обича, така и да не ме обича. Ако ме обича, се радвам, ако не ме обича, не тая горчивина срещу него. Не всички си пасваме, какво да правим?

В любовта няма недоразумения, защото в нея няма очаквания и целесъобразности. Чувстваш се уютно, не се смущаваш и си снизходителен. Нашата любов всъщност е егоистична любов, и вместо да бъде възможност да изляза от себе си, гледам на нея като възможност да се затворя още повече.  За съжаление, не търся човек, с който да споделим Христовата истина и любов, а човек, който да задоволява моите въображения, които са проекции на моята мегаломания и егоизъм.

Следва

превод: Константин Константинов

 

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.