Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

12.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи От изолация към общение
От изолация към общение Е-мейл
Оценка на читателите: / 10
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Варнава Янку   
Четвъртък, 22 Октомври 2015 10:54

отец ВарнаваБог към всеки човек има конкретно слово. Да го кажем по различен начин. Във всеки човек има Божие слово, което има централно значение в живота му и го определя.

Тоест може да четем Писанието и да слушаме различни думи и събития, но различни слова пробуждат различни хора. Важно е човек да намери кое Божие слово го изразява, кое слово създава точката на съприкосновение с Бога, кое е това слово, което оживява неговото съществуване и става извор на живот.

За св. ап. Павел Божието слово било „стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява”. Тоест „Стига ти благодатта, която ти дадох, Моята сила е съвършена и се открива напълно в твоето изпитание, в твоето затруднение, в твоето жило”. Заради „премногото откровения”, продължава апостолското четиво, му  бил даден „жило в  плътта”, за да не се възгордява. Тези думите определили живота на св. ап. Павел.

Знак за липса на вътрешна жизненост и за това, че нямаме жива връзка с Бога, е фактът, че в живота ни липсва онова слово, което  ни съживява и вдъхновява. Длъжни сме да потърсим и да намерим словото, което ни вдъхновява, изпълва, насища живота и пробужда нашата любов към Бога.

Заради премногото откровения   на св. ап. Павел бил дадено това жило в плътта. Това важи за всеки от нас.  Ако за апостола, който бил стигнал до такава святост, е бил необходимо това, за да се сдържа неговият помисъл и Божият дар да дава плод, колко повече жила са необходимите за нас, за да придобием вътрешна съгласуваност и  характер. За да разберем нашата мяра, да разберем нашето безсилие, да разберем нашето състояние и така молитвено да отнасяме нашия живот към Бога. 

Какво казва св. ап. Павел, когато описва своите откровения, които Бог му дал? Той стигнал, казва, до трето небе и чул неизказани думи. „Беше грабнат и отнесен до трето небе. За да не мислят, някои, че това е нещо извън човешката природа.

Св. ап. Павел споменава тук жило, споменава своите немощи, и дори когато говори за откровенията, които приел от Бога, говори така, сякаш става въпрос за друго лице. Той казва „Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години”, докато говори за себе си, защото знае, че човекът в Христос не е нашето аз. Това е Божият дар, Божията благодат. Това, което сам споменава и за което се хвали, са неговите немощи, жила, изпитания, които има, които изтърпява, които с удоволствие приема в името на Христос. Той изразява по този начин своето съработничество  с Божията благодат; изразява възлагането на неговата скръб, борба, подвиг на Божията благодат, за да даде плод Божията благодат. Там говори за себе си.

Някой учен анализатор би казал, че тук имаме една шизофрения (раздвоение на личността).  Да. За човека, който не е вкусил Божиите дарове, всичко това е „шизофрения”. Това обаче е пресладка „шизофрения”, която ни животвори. Това е „шизофрения”, която има „същинската истина”. Това св. споменава ап. Павел за откровенията.

Нещо друго, което можем да отбележим, е че св. ап. Павел говори за преживяванията, които Бог му дал -   че чул думи, които не могат да се изрекат, които не могат да се опишат. „Бях грабнат” в рая. Това, не е призив само към св. ап. Павел, а към всеки от нас.

Копнеем ли за такова състояние? Търсим ли такова преживяване? Ние толкова много сме понизили Бога и Неговото слово, толкова много сме понизили нашата връзка с Него. Нашата връзка с Него е изключително на психологическо, романтично, емоционално равнище, или ако искате, на творческо равнище,  което обаче не докосва най-дълбоките струни на нашето битие и няма връзка с тайната на живота, която се описва с въпроса „Кой е Истината”.

Не говорим за интелектуален или дори емоционален подход към Истината, а за онтологичен, екзистенциален подход. Тоест цялото наше аз да се кръщава в Божията светлина.  Цялото моето аз да става какво? Едно око, едно зрение. Цялото  същество да става едно око, което вижда, да се наслаждава на виждането на Христовото лице по начина, по който Той знае. По начин, осъществим за нашите екзистенциални функции.

Човек да стане зрение и да „вижда”, това е живот. Всичко друго са митове, за да мамим себе си. Защото всеки създава собствен рай, създавайки своята въображаема връзка с Бога. Но предизвикателството е  целият човек да стане зрение, да вижда, да стане слух, да чува и да възприема тайната на живота. Това е причината за нашето съществуване. И кой е пътят? Чрез жилото. Чрез кръста. Чрез изпитанието. Само по този път.

Разбирате ли колко мамим себе си и колко хулим тайната на Църквата, когато идваме в Църквата, за да ни се решат проблемите?  В Църквата обаче трябва да идваме преди всичко, за да ни се открие Личността, а не да ни се реши проблемът. И затова човекът, който се скандализира, защото Бог позволява да има проблеми, докато е добро „детенце”, е едно болно „детенце”, което не може да разбере, че има възможността да вижда и да слуша.

Така  добрият Бог, искайки да обезопаси даровете, които ни дарява, за да дадат плод, позволява във всеки нас да има своето жило. Доколкото човекът вярва, че е с вдигната глава и е добре, Бог допуска жила, защото го обича. Той допуска нещо, за да го възпитава постоянно. Ако човек се обръща към сърцето си и там не вижда някакво изкушение, което винаги ще го измъчва, това означава, че няма съзнание или е излязъл извън Божия план.

Човекът, който действително е в Божия план и домостроителство, и всички сме в него, разбира, че там, където организира своите неща, те вървят добре, създава едно добро семейство, всичко върви удобно и казва „Ах, колко хубаво!”, винаги идва нещо внезапно, което убива радостта му. Защото Бог иска да му покаже, че това, което е направил, това, което  е обожествил, не е истината, не е човешко постижение и му затваря вратата и следващата и следващата. Той му затваря всички врати, за да се върне там, където е истината, където е Христос, за да разбере, че това е живот.

Колкото по-бързо човек разбере това, толкова по-добре. Колкото по-бързо човек се наведе и коленичи вътрешно и разбере своята немощ, разбере своята мяра и не осъжда никой свой ближен, тогава Бог не позволява нови по-тежки жила. Ако ние доброволно коленичим, Бог не ни кара да коленичим в нашата свобода. Защото е било постигнато това, което Бог иска: да коленичим, за да видим, да коленичим, за да вкусим, да коленичим, за да съзрем Бога.

Така цялата наша борба е да се отречем от нашата сила и да разберем, че Божията сила, Божията благодат се открива в своята пълнота там, където спират нашите сили. Там, където се изчерпват нашите сили. Там, където не надделяват нашите граници.

Вижте колко мъдро Бог е  създал човека. Той се ражда малък и безсилен, за да не се гордее. Така той научава смисъла на себепринасянето, служението, зависимостта,  безсилието. И кога още? В своите старини отново става безсилен. Когато дойде неговия край да почувства, че нищо не може да прави сам, да разбере своето безсилие и това като събитие, което Бог му го дава, за да бъде готова неговата душа. Защото, само когато човек разбере своето безсилие, има предпоставките да вкуси Божията сила.

Бог допуска това и то дава усещането за общение. Но  какво означава общението? Какво означава връзката? Какво означава самотата? Самотата не е това да бъда сам. Общение не е това да има множество хора до мен. Общение и връзка е вътрешното усещане, че живея, че стъпвам върху нозете си; че живея в моето пространство и  време; че не съществува смърт; че съществувам като личност; че имам личност, имам идентичност.

Това, което казахме в началото. Трябва да намерим Божиите слова, които ни определят, които ни изразяват. Той ни дава ипостас, дава ни идентичност и следователно можем да имаме връзка, първо със себе си, а след това с всеки човек.

Доколкото човек не намира това слово, той стига до  скърби. Съществуват два типа скърби. Първият тип са доброволните, всекидневни скърби, светските скърби, каквато е загубата на имуществото, болестта и всичко скръбно, което човек преживява.

Този първи тип скърби ни водят до втория, който е по-дълбок. Това е заниманието с нашето сърце, което ни кара да виждаме и да казваме, че „в мен чувствам празнота, чувствам Божието отсъствие, нямам радост. Пред мен е смъртта и се ужасявам. Не знам какво става. Липсва ми Божията благодат. Не знам откъде идвам и къде отивам”.

Така влизам в процес на търсене на истината, в един болезнен процес, защото в този случай нямаш една видима личност пред себе си. Нямаш приятелите и приятелките, които те карат да се отпуснеш, а си напълно сам. Имаш пред себе си един Бог, Който не ти отговаря, а ти искаш да ти отговори. Това е най-голямата скръб. Това е най-голямата аскеза, но и единствената възможност да узреем вътрешно. Това поражда понятието за връзка, понятието за общението.

Понеже не постигаме това сами, Бог какво прави? Той ни удря някои плесници, на друг може даде няколко милувки, за да се събудим и да се включим в този процес. И отиваш при Бога и казваш  „искам да излекуваш детето ми”. Започваш така и накрая забравяш детето си  и всичко друго и се занимаваш с Христос. Така постепенно се развива лична връзка с Бога.

Вижте обхванатия от зъл дух човек. Какво направил? Какъв бил неговият симптом? Необщителността. Къде се намирал той? Сред пустошта и гробищата. По тази причина подвижникът отива в пустинята. Там, където е пространството на изкушението. Там ще се бори. Там е арената, за да се превърне пустотата в присъствие, да стане общение, да стане връзка.

Затова човекът е призван да „дойде в себе си”, да влезе в своята пустош, да се уедини, да влезе в „скришна стаичка”, в своето пространство. Там се води реалната борба. Там идват изкушенията. Когато има хора покрай теб, си добре. Когато обаче останеш сам, хиляди помисли започват да те измъчват. Особено когато започнеш да се молиш с броеницата и казваш Иисусовата молитва, тогава настава битка. Хиляди неща започват да идват в твоя помисъл, накрая те обхваща паника и казваш: „сега Бог съществува ли или се моля напразно?”. Именно това е духовното пространство, където човекът се подвизава и узрява.

Нашата епоха страда от това - говорим и пишем изключително много, имаме постоянна екстровертност, защото се страхуваме от обръщането вътре в нас и оттук от личното усещане.

Впечатляващо е какво казва Господ на обхванатият от зъл дух човек, когато оздравял. „Да дойда с Теб, да Те последвам?”. Видяхте ли? Изкушението свършило и тайната на живота му била решена. Той разбрал, че тук е животът.  „Следвам Те, Христе мой, и оставям всичко”.  Какво му отговорил Христос? Не, върви у дома си, за да проповядваш това, което Бог ти откри”. Това са призивите, които Бог ни дава. Един зове в пустинята, друг в неговата родина, трети в неговото място.

Но защо Господ поискал от човека да си отиде вкъщи? Вероятно защото той бил жив пример за Божията благодат. Един допреди обхванат от зъл дух човек, когото всички така го знаели и след това станал със здрав ум. Неговото слово вече има убедителност, защото се променил лично. Затова хората се нуждаят от пример, от промяна, от покаяние, за да се доверят и след това да последват Христос. Господ го има за жив пример: обхванатия от зъл дух човек, който придобил здрав ум. Той му казал: „остани тук, да те виждат и  да говориш, защото с това, което говориш, ще убеждаваш другите, защото ти самият вече си се променил”. Но и по още една причина. Защото неговото изкушение било необщителността, неговото демонизиране било необщителността и сега трябвало да живее благодатта на общението и на връзката там, където (преди) бил напълно изолиран.

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.