Истинското спокойствие, вътрешния мир - бит в хармония със Света, според мен, е постигане единствено и само на дълбоко вътрешно убеждение,че злото, по-скоро, е липса на добро. Ако /ти/ липсва /добро/, е по-скоро "отдалечаване" от Жизниподателя и, за да има(ш) /добро/, е необходимо "завръщане" към Него, знание за Него, т.е. богопознание. Раздвоението, т.е. познаването на добро и зло като /библейски/ първичен и наследен грях в мисленето, оттам и в поведението на човека, според мен е архаична библейска метафора на истинската му греховност:вечната неудовлетвореност за всичко, неудовлетворена жажда за власт, за превъзходство над себеподобни, над всичко... /в собствения кръгозор, ако може даже оттатък кръгозора/, което раздвоение - знание за Добро и Зло, Да и Не - не доказва само по себе си съществуването на категориите Добро, Зло. Съществуване между Да и Не, в категории Добро и Зло/ е съществуване в нещастно вечно колебаеща се неудовлетвореност, дали Е, Бил или ще Е - човечецът, да речем, център на Вселената. Няма Добро и Зло. Всичко - Е. Което е НЕ Е, засега не наша /човешка/ работа. Зло-то, по-скоро е вложеният ни /с метафоричността на Грехопадението/ непреодолим човешки егоизъм. Заради което съвременният прагматичен Хомосапиенс "не си прави никакви, ама никакви илюзии"!?... :idea: