ПЦДОН

Начало Интервюта Защо "прегарят" свещениците?
Защо "прегарят" свещениците? ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 10
Слаба статияОтлична статия 
Петък, 29 Май 2015 16:44
архимандрит ГавриилАрхимандрит Гавриил (Бунге) е известен швейцарски богослов и монах, водещ пустинически живот повече от 30 години в  планините на Швейцария. През 2010 г. той премина от католицизъм към православие. Темата за духовното опустошение, т. нар.  „прегаряне“, което изпитват  и свещенослужителите, в последно време привлича все по-голямо внимание. В интервюто на протойерей Павел Великанов с архимандрит Гавриил (Бунге) се обсъжда именно този проблем. 

Протойерей Павел: Отец Гавриил, нека да поговорим за проблема  „прегаряне“ или за синдрома на професионалната умора. Известно е, че лекарите, учителите и други дейци на социалната сфера, към които се включват и свещениците, са най-често подложени на емоционално изтощение.

Архимандрит Гавриил: Ще ви кажа, че познавам не просто „изгаснали“, „прегорели“ монаси, но и монаси, които въобще са станали жертва на този процес. Особено бих искал да насоча вниманието към избралите свещеническо служение, защото „прегорелият“ свещеник е много опасен, той е пример за другите и когато хората видят, че свещеникът е изгаснал, изгасват и енориашите.

П. П.: Бих искал малко да заостря този проблем. Понякога свещеникът губи вярата си, но не прегаря, защото в него нищо не е горяло преди това. Той може да изпълнява своето свещеническо служение, да обгрижва енориашите, да заработва пари и да бъде напълно доволен от живота си. От друга страна, искреният човек, загубвайки вярата си, в състояние на „прегаряне“ може и да напусне Църквата – не усещайки вярата в себе си, той не иска да лъже другите. Затова би било  интересно да чуем вашата гледна точка и за първия, и за втория случай. Как състоянието на вътрешна криза се свързва със страстта на унинието? 

А. Г.: Аз написах една малка книжка за унинието - „Акедия“. В една от главите разглеждам ирационалните страсти, които се раждат в човека и в крайна сметка го водят до мъртва точка в духовния живот. В подобно състояние човек изпитва някаква вътрешна „двойственост“, която е много трудна за диагностициране. Причината за това, от една страна, е, че човек напълно загубва вкуса към живота, той се обезкуражава, загубва вдъхновение. Но от друга страна, ако свещеникът е искрен и обича своето служение, тогава дяволът го изкушава и подбужда да насочи своята ревност към външна активна дейност. Получава се следното: вътрешно той е вече опустошен, но иска все пак да направи нещо и по дяволско изкушение цял ден много активно обикаля по някакви дела, води много активен начин на живот, наивно мислейки, че целият свят зависи само от нас, че ако ние се спрем, веднага всичко ще рухне. Така животът протича в безплодна суета. Изкушеният от дявола активен свещеник продължава да говори за Бог, говори за Бог постоянно дори, но вече не говори с Бог,  прекъснал е разговора си с Бог. Той подтиква другите към молитва, възглавява богослужението, но той самият лично не говори с Бог, не се моли. И именно затова неговата вяра непрекъснато се опустошава, изтощава и превръща в нищо. Защото източникът на нашата вяра и източникът на нашето служение е нашият вътрешен контакт с Бог, нашият разговор с Бог, нашето общение с Бог. Ако това го няма, всичко останало се разрушава. Искам да кажа, че познавам свещеници  и монаси на Запад (слабо познавам Изтока), които казват, че не е нужно много да се молиш, че това е загуба на време, че към нищо няма да те доведе.  По-добре е да се занимаваш с добри дела, да правиш добро.

Имам един приятел, монах, който живее в манастир и е необикновено активен. Духовната ревност го тласка напред и при това цялата му душа се опустошава, т. е. човекът „прегаря“. Той постоянно нещо организира, но сам себе си изцяло опустошава. 

Оказва се, че в нашия живот ние не познаваме, не разбираме и не различаваме някои степени на духовния живот. Ще дам пример, който възможно е и да не засяга пряко нашия разговор, но е от моя опит на общение с известния румънски старец Клеопа, когото смятам за един от високодуховните старци на  XX век. 

Когато пристъпваме към поредния (следващия) етап в своя живот, към точката на своето израстване, приближавайки се към ново духовно стъпало, много често изпадаме в изкушение, започва да ни посещава демон, който става за нас „екзегет“, започва да ни тълкува смисъла на Свещеното Писание и да ни навява особен смисъл на молитвата. Бих казал, че всички тези „откровения“ са пълна лъжа, но демонът убеждава: „Не, всичко това е точно така“. И защо така говори? Защо всичко така се случва? Защото дяволът иска да ни блокира на тази степен, като останем и се концентрираме върху демоническите „откровения“, за да ни попречи да израстнем по-нататък в духовния живот. Това е много тънко изкушение.

В Евангелието е изразено с други думи, но в същността си е точно това. В духовния живот е важно разбирането на такива деликатни въпроси, които могат да се превърнат в сериозно препятствие. За различните явления и чудеса, които срещаме по пътя си и ни водят до състояние на духовен ступор, може да се каже, че по този начин  творението ни пречи да възходим към Твореца.

П. П.: Може ли да уточня дали правилно съм разбрал, че видимият успех на духовния живот може да се окаже главно препятствие в него?


А. Г.: Съществува разлика между творението и Бог, различие в духовните дела. Затова се случва в духовния живот човек да е много привързан към външните правила, привързан е фанатично и безусловно, така че не оставя никаква пролука за Бога, откъдето Той би могъл да проникне и да ви призове към Себе Си. Когато Господ иска да говори с вас и се обръща към вас, необходимо е да замълчите и да престанете да говорите само вие. Нужно е просто да замълчите, да погледнете към Бога, да се заслушате, да поискате и да съумеете да чуете това, което Той ви говори.
 
П. П.: Тук има някакво вътрешно противоречие. От една страна, подвижникът не бива да вижда своето състояние, за да не се възгордее и това да стане препятствие в неговия духовен живот. Невъзможно е едновременно да бъдеш смирен  и да знаеш, че ти си смирен. А от друга страна, той е длъжен да познава ясни, точни ориентири, за да не се отклони от правилния път. Длъжен е да има някаква твърда опора (стена), на която понякога да се обляга, за да разбира, че върви в правилната посока. Иначе той ще бъде като езичник, незнаещ къде отива. Така че коя е тази духовна опора?

А. Г.: Такава опорна стена се явява учението на светите отци. Не бива да правим нито една крачка в живота, без да се обърнем към св. отци, без да получим потвърждение в тяхното свидетелство.

Ние непрекъснато четем творенията на светите отци и трябва да размишляваме върху тях, дори когато в тях се говори за неща, които ни се струва, че ги няма в нашия опит и не би могло да ги има. Това е необходимо, за да се научим да разбираме, как да постъпим в една или друга ситуация, опирайки се на опита на св. отци.

Разбира се, идеално би било, ако имате опитен духовник, самият извървял целия път и имащ  богат духовен опит. Но, уви, такива случаи са изключение... Такива духовници са много, много малко, затова светите отци остават за нас опорната стена.  

За съжаление отец Клеопа, който не само беше прочел много книги, но и опитно преминал светоотеческия път, днес е малко познат на руския читател. Необходимо е да се преведат неговите проповеди, беседи. Той е писал на френски, английски и италиански език. Аз имам видеозаписи на неговите беседи. Струва ти се, че все едно той е дошъл при нас от съвсем друг свят... Но личности с такъв мащаб и духовно измерение са били редки не само за ХХ век, те винаги са редки за всички времена. Ако нямаме редом до нас такъв човек, живеещ сега, на който бихме могли да се опрем, то - слава Богу! - ние имаме описание на живота на такива хора и техните трудове, които те са ни оставили. Аз лично така постъпвам. Когато бях малък, имах забележителен духовник. Когато пораснах, вече нямах такъв духовник и тогава започнах да се ориентирам изключително от книгите. Да, имах само една среща с отец Клеопа, но тя остави значителна следа в моя живот.

Трябва да кажа, че той беше пророк, защото изкушението, за което тогава той ми говори, е характерно за интелектуалците: когато богословието става по-важно от самия Бог. Ние имаме постоянно такова, че просто не можем да затворим книгата. Това е класическо изкушение в средите на тези, които се занимават с богословие, с наука. Но трябва ясно да се разбере, че ако не изтръскаме от себе си това изкушение, ако не го преборим, то неизбежно идва по-сериозното изкушение на „прегарянето“ или изпепеляването. 

П. П.: Архим. Софроний (Сахаров), анализирайки духовния живот на преподобния Силуан Атонски, казва, че състоянието на богооставеност се явява нормален период в живота на всеки подвижник. Може ли да се разграничат „прегарянето“ и „богооставеността“? Нали и  в едното, и в другото състояние ръцете са отпуснати, човек не е вдъхновен и се намира на ръба на отчаянието.

А. Г.: В състояние на униние може да се изпадне и чрез аскеза, ако се престараваш именно в подвижническите дела. Но да се диагностицира подобно състояние вътре в себе си е много трудно. 

А състоянието на богооставеност, както казахте, наистина е много важно в духовния живот. Става дума за тези случаи при монасите с висок духовен живот, които са претърпели такова състояние. И оттук възниква въпросът: как е могло това да се случи? Нали тези хора са имали много висок подвижнически духовен живот, какво се е случило, че така са паднали и са се почувствали богооставени?

Св. отци казват, че има две причини, заради които Бог ни оставя. В първия случай, както е било с праведния Иов, Господ ни оставя в такива условия, при които се проверява вярата на човека, за да се яви тя на целия свят. Такова изпитание на вярата става пример за околните. Когато Господ взима всичко: семейство, здраве... В такава ситуация вярата  истински засиява.

Друг случай, по-скоро друга причина за унинието е гордостта. Гордите хора приписват само на себе си всичко, което са постигнали. Те се ползват с успех и забелязват само своята успешност, а дяволът пуска (посява) мисъл в сърцето на човека, че неговия труд  принадлежи изключително на него самия и успехът му е резултат от неговите вътрешни усилия. И като следствие човек забравя да възхвали Бога за това, което има, и забравя да благодари на Бога за това, което му е дал, а по-нататък започва да презира другите хора, които се намират около него и които от негова гледна точка не са достигнали такъв успех. Тогава Господ отдръпва Своята ръка от такъв човек, за да разбере какво представлява без Божията благодат. За съжаление, трябва да кажем, че има хора, които така си остават непоправими, на които и това не е подействало. Случва се да си отидат  даже от този живот, така и нищо не разбрали и непокаяли се. 

П. П.: Може да се каже, ако направим равносметка, че в основата на „прегарянето“ както на свещениците, така и на миряните лежи излишната самонадеяност. Вдъхновяването на човека  от самия себе си го отрязва от източника на божествената благодат и той неизбежно в някой момент ще прегори.

 
А. Г.: Често се случва  такова неразбиране - непроизволно, неявно, човек дори не осъзнава, че постъпва неправилно. И в този случай е добре и дори полезно да изпаднеш в състояние на богооставеност, защото така ни се дава шанс да се покаем, разбира се, ако пожелаем това. 

Обаче човек в подобно състояние може и въобще да напусне Църквата. Как да постъпиш, когато в такова положение, оказвайки се без Бог, е невъзможно дори да отвориш псалтира? Отвори молитвеника, застани пред иконите и говори, кръсти се и говори с Бога, дори ако Господ не ти отговаря. За това се говори като за нещо саморазбиращо се, но в действителност не си дават сметка, колко ужасно и духовно опасно е това състояние на безчувствие. 

източник: dveri.bg, превод: Цветомира Антонова
 
Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.