ПЦДОН

Начало Публицистика Защо Господ допуска войните?
Защо Господ допуска войните? Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от свещ. Алексий Спаский   
Събота, 02 Юни 2018 13:19
Косовска църква

Защо войната, този бич на човечеството, от който всички така се боят, който всички плаши, вълнува цялото човечеството, причинява толкова злини и бедствия? И наистина ли войната е толкова страшно и безконечно зло, тъмен буреносен облак, през който  не прониква нито един  лъч  на светлина, нито един светъл щрих  и е безкрайна черна ивица?

В мирно време, когато животът е спокоен, хората издребняват нещата, нравствено се отпускат, силно се привързват към златния телец, покланят му се и го преследват. Колко злини от това се раждат?

Забравят за Бога, и ако си спомнят за Него, то само между другото, по случайност; ако Му се молят, то по навик, хладно, кратко, без душа, без сърце.

Забравяйки  Бог, много хора забравят и истинското братство. От тука лъжепросветените богаташи и обезпечените започват да гледат с презрение и отвращение на нисшите слоеве на обществото или фамилиарничат с тях. Последните отвръщат на първите със завист и ненавист.

И нужно ли е да казваме, че оттук нататък се пораждат превъзнасяне, мания за величие, надменност, апатия, леност...? От тези пороци започват да страдат не само обикновените, но и образованите хора. Някой изкопава от земята глинен съд и отнася произхода му към праисторическото време и си въобразява, че облагодетелствал човечеството. Но всъщност се оказва, че същата този съд е направен преди няколко десетилетия от някой самоук грънчар!

По този начин човечеството духовно обеднява.

Нима високомерието, забравянето на Бога, страстите и злобата не пораждат изпадане в ерес и сектанство, раздиращи и разединяващи нашето отечество.

Така се смалява и издребнява обществото. Престъпленията се умножават, затворите се пълнят и т. н. Човешкото общество може да се оприличи на блато, пълно с гадини. В това блато хората живеят, водени от жалките си  интереси. В това блато даже им е приятно да живеят! Но не на всички им приятно! Много светли личности се задъхват в тази атмосфера. За много хора такъв свят може за бъде по-тежък, по-лош от войната... Тогава нека  бъде война!

Сега си припомнете, какво предизвиква падането на камъка на дъното на блатото. Какво объркване!... И ето, когато се чуват първите изстрели на войната, но това не са онези изстрели, които разцепват въздуха и попадайки в мишената, повече нищо не правят, това са изстрели, които разрушават градове и села, унищожават живота на млади хора, застрашават всички и всеки, когато в обществото достига вестта за нещо страшно, ужасно, някакво праисторическо мрачно чудовище, което може да погълни всичко и всички, без да се насити – ние наричаме това чудовище война,  и в първите мигове тя обърква главите ни. В главите ни се въртят цял куп всевъзможни въпроси: как, кой, за какво, защо, кой е посмял, как може и т. н.

Обаче, скоро хората свикват с тази ужасна новина, примиряват се с факта, че нещо тайнствено и в същото време страшно става, започват да търсят причини и ги откриват в слабата житна реколта, в големия ръст на населението, в алчността на неприятеля  си... 

И само малцина виждат нещо по-дълбоко в сполетяното ги бедствие и, може би, съзират единствената истинска причина – нашето постоянното падение. Нашите пороци, воплите на нашите ближни, към които често оставаме безразлични и немилосърдни, стоновете им препълват чашата на Божието дълготърпение. Необходимо е да се разсеят заблудите и лъжеученията; трябва да се разкъса черната пелена на високомерието, на суетността, които покриват човечеството; трябва да се отмият натрупаните слоеве на пороците. И Господ Бог прави това по най-ужасен начин. С огън и меч Той разсейва мъглата на нашите заблуди, разкъсва пелената на нашите беззакония, отмива наслоените пороци с кръвта на нашите синове, братя, дъщери, на милите на нашето сърце  хора и на нас самите. И тогава, наистина, ние приемаме второ кръщение, но не с вода, а с кръвта, пролята заради нашите беззакония.

Да ние отмиваме нашите пороци с нашата кръв и кръвта на нашите братя.

За много хора войната е целителен балсам.

И така, вече сме примерихме с мисълта, че сме във война! Прочели сме вече във вестниците, че някъде си врагът е разрушил еди-какво си, някоя подводна мина някъде е взривила нещо, някъде е експлодирала бомба и убила еди колко си хора... Как? Нашите убити са еди-колко си? Значи и аз мога да загина? Значи и аз мога да бъда убит? Значи и под мен може  да избухне граната, да ме разкъса на части и да се смеся с прахта? Защо граната? Най-обикновен куршум може да те убие на място  и само за миг те праща на онзи свят  това малко куршумче... И си казваш: „Какво нищожество съм! Мъничкото куршумче, което не веднъж съм прехвърлял в дланите си, което тежи едва няколко грама, който тригодишното ми  дете търкаля по пода, а след това го намира, смее се от сърце и бърбори... Тази мъничко нещо може да прекрати всичките ми мечти, планове, да прекъсни нишката на живота ми”.

- Боже! – казвам си аз. - Какво нищожество съм...! Защити ме, спаси ме, помилвай ме, поеми бурята на войната вместо мен.

В сърцето ми пламти молитва. Никога не съм молил така. Простирам ръце към Всевишния. Той е моят Творец. От Него съм в пълна зависимост. Това не е ли светъл момент в най-великото бедствие – войната?

Това още не е краят. Спомням си и още нещо, нещо важно... Аз се моля за милост на Твореца, но едва ли не вчера  презирах ближните си. Каква милост заслужавам от Бога, когато бях толкова немилосърден към ближния си. Да, да... недостоен съм за милост. Но аз моментално ще се променя: не обичах, но сега ще заобичам ближния си. Между мен и него  няма никаква разлика, освен външна – дрехите и т. н. Между мен и Твореца – разликата е неизмерима! Следователно съм длъжен да обичам брат си. Аз го обиквам и вече го обичам. И как да го обичам? Ами че нали той, може би е този враг, който би ме убил. Той ще отрази ръката на злото, която вдига меч срещу  мен. Най-нищожният човек може да ми направи такава услуга, каквато е направила мишката на лъва, попаднала в капана. Странно, в каква съм зависимост от брат си! Как можах да обидя този, който днес спасява моят живот? Ужасно безразсъдно  съм постъпвал, толкова  високомерно съм постъпвал с човек, който е свързан с мен с толкова здрава нишка! Не, няма да постъпвам повече така!  Тогава сам ще бягам към тях и ще викам:

- Братя! Помогнете, простете, да се съединим и да бъдем единни. Да бъдем самоотвержени. Да умрем един за друг. Сега няма от какво да се боим. Сред хората и смъртта не е страшна. Да премахнем излишното величие. Вие ме защитавайте, а аз ще защитавам вас.

Да, обичай брата си, а не го презирай; тогава и той ще те обикне, и той ще те обикне, и тогава няма да има високомерие и тщеславие, завист и злоба. Така на практика чрез любовта се обединяват всичките слоеве на обществото! Едни принасят на олтара на отечеството си своето имущество, втори – знания, трети –труд, четвърти собствения си живот... Наистина тук се изпълва в точност една от заповедите: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Иоан.15:13)  По време на война истинските синове на отечеството са братя, всички хора са обединени с неразривна любов. Оттук идват масовите патриотични демонстрации. Тогава добрите чувства вземат превес в нашите думи. Именно тогава добрите чувства вземат връх. И колко много добродетели се проявяват сега! Войниците изповядват пред Бога своите грехове каят се искрено и чистосърдечно. Осъдените престъпници молят да ги освободят от затвора и да ги изпратят на местата с военни действия, и тук, ако се наложи, да измият с кръвта си позора на престъпленията си и позора на омразата към Отечеството. Всички забравят жалките си сметки, успехи и неуспехи. Всички бързат да отбраняват до последния си дъх Отечеството си и съотечествениците си. Любовта на всеки става необхватна: сега не само децата си, не само жените си, не само семействата си, сега обичаме всички съотечественици. Сега ние явно чувстваме, че сме свързани със своите съотечественици чрез неразривни връзки. Именно сега дуелиращият си спомня за убития си съперник... и колко дълбоко разкаяние обзема душата му!... Каква мъка залива сърцето му!... Кой знае, може би заради този лек каприз той е убил една личност, която сега би оказала незаменима услуга на Отечеството!

Това са добрите резултати на войната.

Войната е тъмен буреносен облак, падащ с гръм и обилен дъжд на изсъхналата почва. Изсъхналата почва не дава плод. Тогава идва буря, оросява земята и на земята става свежа, лека... всички започват да живеят  един нов и чист живот. Човешката почва, изсушена от пламъка на страстите, измърсена от пушека на пороците, не принася добродетелни плодове. Тогава войната... напоява тази почва с кръвта на войниците. Кръвта и сълзите на тези мъченици потушават страстите, измиват хорските пороци. А когато мине кървавото време на войната, тогава става по-леко да  се диша в обществото.

Много бедствия причинява бурята: разрушава домове и постройки; мълниите унищожава дори и най-силните дървета. Още по-големи беди причинява войната; но заедно с кръвта, сълзите, мъките...  тя прочиства нашите язви.

Всяко поколение трябва да помни до края на дните си урока, наречен война, и да го придава на децата си и внуците, като им внушава да внимават да не би Господ Бог да ги накаже със същото наказание.

източник: „Почему Господь допускает войны?" от поредицата: „Вопросы к духовному  отцу”, 1915 г., издадена от ИК “Лествица” - Москва през 1997 г.

превод от руски: Виталий Чеботар и Елена Александрова

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.