Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи За отчаянието
За отчаянието Е-мейл
Оценка на читателите: / 5
Слаба статияОтлична статия 
Написано от йеромонах Макарий Светогорец   
Петък, 16 Февруари 2018 13:52
съзерцание

Относно отчаянието: привилегията да се отчайва я има само човекът. Животните не разбират и следват безропотно законите, които Бог е вложил в природата. Човекът мисли: «аз съм. . .» и си троши главата, отчайва се и дори може да помисли да сложи край на живота си, защото не може да се смири, да види своя хал, но добре че нямаме смелост, освен малцина, които искат да сложат крайна живота, който реално не ни принадлежи, защото и той е дар от Бога. Във всеки случай, ако не ударим дъното, не започваме да живеем реално.

В противоположност на повече от нас светците имат друг дух. Средоточие на тяхното съществуване не било тяхното аз, а ближният, тоест Христос. Имаме много примери в живота на Църквата, на светци, които предпочели изгнание и смърт, защото копнеели вечния Живот. Свети Захария, патриарх Йерусалимски, през 614 г., предпочитайки да умре, отколкото да остави в ръцете на нечестивите езичници Честния Кръст, бил заточен на в Персия. На другите пленници той казвал: « Благословен е Бог, Който допусна да ни сполети такова наказание! Нека държим вярата, пазейки заповедите на Бога, за да се насладим на Вечния Живот. Претърпявайки изпитанията, ще спечелим голяма радост и безкрайно веселие»

Бидейки съден в Персия от цар Хозрой II, той доказал с чудеса превъзходството на вярата пред заблудата на магьосниците и спечелил по-благосклонно отношение към пленници от страна на царя.

И в наши дни имаме случаи на пленявания, заложничество и смърт на християни. За тези, които падат жертви на външно най-малкото религиозна нетолерантност и фанатизъм, не можем да знаем какво мислят или вярват. Ние обаче, предполагаемите християни, е добре да се държим по християнски, а не по светски, опитвайки се да отмъстим. «Ако Мене гониха, и вас ще гонят», казва Господ. Не живеем само за този свят. И на друго място казва «силата Ми се в немощ напълно проявява». Силата на Христос се явява в пълнота в това наше безсилие, Неговата благодат възпълва недостигащото и изцелява нашите недъзи.

Идват множество изтерзани поклонници от Украйна, където, както знаем, ври и кипи и има гражданска война. Един от тях, свещеник, ме попита:

- Какво мога да кажа на хората, които идват и търсят утеха до Църквата, идват ранени с отрязани ръце или нозе, или с жертви във войната?

Попитах го:

- Ти как реагираш, когато чуваш тези думи?

Той отговори:

- Смущавам се и се гневя много на неправдите, които стават, и на болката, която виждам.

Аз му казах:

- Хората идват в Църква да намерят утеха. И ако с всичко това чувстваш смущение, което за съжаление им го предаваш,  как можеш да помогнеш? Само един начин съществува. Да се опиташ да се успокоиш ти, молейки се Бог да ти даде сила да споделяш болката на хората, които се обръщат към теб, да те просветли да говориш утешителни думи, които не винаги са нужни, защото  другият идва да го изслушаш, иска да се довери на някого, иска да го чуят и първо ти да се довериш на Божия промисъл. Нищо не става без Неговата воля. Нито един косъм не пада от главата ни без Бог да го поиска. Всички казваме, че вярваме в Бога, но не Му се доверяваме и затова нямаме  мир в нас. Ако не се промени зрителната точка, от която гледаме събитията, само горчивина ще вкусваме и, ако се опитваме да подсладим тази горчивина със суетни наслаждения без Бога, празнотата в нас ще се увеличава.

Историкът Херодот казва, че войната е баща на всичко. Животът на хората през всички години върви от зле към по-зле докато стигне до пълна безизходица. „Защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му (Бит. 8:21). Св. Йаков, брат Господен в четвърта глава на своето Съборно послание пише: „просите, а не получавате, защото зле просите, - за да го разпилеете във вашите сладострастия. Прелюбодейци и прелюбодейки! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога. . . Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне.”

Всъщност войните и битките се дължат на отдалечаването на хората от Бога, от естествения закон, който Бог е вложил в душата, в съзнанието на хората. Става война, всичко рухва и човек започва да гради отново живота си, материален и духовен, върху нова основа. Затова Херодот нарича войната така.

Днес война по класическия начин, с оръжия и т.н. в нашата страна няма. До безизходица, до задънена улица сме стигнали отдавна. Нагодили сме се добре в охолството, в комфорта. Сега ни разтърсва т. нар. икономическа криза. Със същите заплати и с повече труд  живяхме преди години. Мнозина гладувахме тогава, но не роптаехме както днес, знаехме, че това имаме и към това ще се пригодим и с това ще живеем. Тогавашното затруднение бе последвано от външен икономически разцвет, където се завъртяха много пари без да се трудим за това и свикнахме да ги прахосваме за «наслади» и комфорт. Този комфорт ни разори и сега пасивно се оплакваме и роптаем, обвинявайки европейците, политиците и всички други, освен самите себе си, нещо, което за съжаление показва изкривяване на съвестта ни...

Вместо да се възползваме от кризата и да се обърнем към Бога, Който реално се грижи за нуждите на всички нас, да се покаем, да осъзнаем, че се отдалечаваме от този живот, да се подготвим за вечността, ние крещим да не ни намалят още пенсиите, сякаш вечно ще получаваме пенсия... И добре, младите хора имат мечти, ние обаче, пенсионираните, нека си припомним какво си пожелавали нашите дядовци. Те казвали да се погрижим за душата! Връщаме в началото. Времето свършва. Вечността ни очаква. Нека се покаем. Не е нужно разкаяние за предишния ни живот.

Каквото станало, станало, няма да стане повторно, промяна на ума е нужна. Промяна на целта и нашата цел е Вечният Живот с Христос. Да изхвърлим от нас излишните товари, грижи, попечения, които няма да са ни нужни там, за да може душата ни да се услади с надеждата за вечните блага. Избягвай зло и върши добро, казва пророк и цар Давид. Отдалечи се от злите навици и върши добро. Добро можем да го осъществим  само с Божията помощ. И Божията помощ се дава в Църквата. Там е Неговата благодат. В Църквата участваме в Тайнствата, които  всъщност всички водят до любовта. Любов на Бога към човеците, и любов между нас. Бог на всяка Литургия жертва с ръцете на свещеника Своя Син Христос  и ни зове да Го изядем.  По-любящо жертвено движение от това не съществува, но ние оставаме далеч поради нерадение, безразличие,  маловерен страх или дори поради   Божие наказание за тези, които «се причастяваме недостойно». И ви питам директно: има ли някой достоен за такава чест?

Бог иска да бъдем обични, съединени. Единство във вярата. Единство между нас с любов. Дяволът от първите години на историята на Църквата воювал чрез разколите, чрез ересите. Към ереста не принадлежи само този, който има заблуди по отношение на догматическото учение на Църквата, но и този, който се откъсва от Тялото Христово, Църквата, по различни лични или емоционални във всеки случаи егоистични причини. Думата ерес идва от "αίρω" - вземам. Вземам, отделям от Тялото. Този, който си тръгне от Тялото, е в опасност. Всички ереси и разколи тръгват от егоистични причини. Хора със способности, защото са нужни способности, най-вече демагогски, искат да управляват някаква група от хора, изнамират идеи, пласират ги по красив начин, докосвайки чувствителни струни и събират последователи около себе си.

Тези последователи, покривайки лични нужди, се привързват към водача, създават култ към личността и връзката и служението на Христос се пренасочва към естественото лице, към началника на групата, а не към Началника на Живота. «На мястото и по образа на Христос» във  всяка поместна Църква е епископът. Светият Дух го определя за единството на Църквата. Няма голямо значение кой е епископът, дали ни харесва или не. Какъвто народът, такива и неговите управници. Църквата него е определила и като го споменаваме, ние, свещениците, в неговото име извършваме Тайнствата. Благодатта присъства в Свещенството, но действа само във връзка с епископа. И всичко това са го постановили светите отци, за да сме безопасно съединени в Църквата.

Да имаме сила в единство с нашите братя, да живеем в Христос и да вярваме, че и след смъртта всички ще бъдем заедно. Тогава, с тази надежда страхът от смъртта се намалява. Както човек споделя любовта в този свят, така ще я споделя и във Вечността, близо до Света Троица, до нашия Бог. Нужен е копнеж за Бога, за да живеем и в този свят и за да продължим да живеем до Него след отминаването оттук.

Както казва моят приятел о. Харалампос Пападопулос - Христос не иска да ни направи здрави, без да ни научи на начина да бъдем здрави. И това изисква труд, търпение и най-вече време. Въпросът не е инцидентно да се изцелим или да преодолеем една пречка в живота ни, а да се научим да живеем дивно и в пълнота. Да живеем, а не да оцеляваме. Когато реално живеем тук на земята близо до Христос, тогава нито смъртта ни плаши, защото чрез телесната смърт преминаваме в Живота.

превод: Константин Константинов
 
Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.