ПЦДОН

Начало Интервюта Митр. Николай Месогейски: Годините, в които живеем, са потресаващи заради случващите се промени
Митр. Николай Месогейски: Годините, в които живеем, са потресаващи заради случващите се промени ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 7
Слаба статияОтлична статия 
Четвъртък, 20 Септември 2018 05:12

митр. Николайинтервю на Карпасийския епископ Христофор с Месогейския митрополит Николай

- Какво смятате за всичко това, което става и се говори за последните събития (есхатона)? Какво е есхатологията за Църквата?

- Нашата Църква обгръща и настоящето, за което говори с особен интерес, когато казва "ето сега време благоприятно, ето сега ден на спасение"; думата сега има много голямо значение. Това е моментът, в който се води духовната борба на християнина и той трябва да бъде оползотворен. Също така Църквата уважава миналото, нашето предание, това богатство, което представлява основа на духовния живот и е израз на богословския опит на нашите св. отци, върху който се гради нашият духовен живот и нейния богословски ход. И, трето, тя гледа към бъдещето с голямо свещено очакване. Когато казваме "чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век", това е един есхатологичен израз и отнасяне към нашето вечно назначение и вечно бъдеще.

Последната книга на канона на Новия Завет приключва с думите: "Амин! Да, дойди, Господи Иисусе!" - дано всичко това да стане, дойди, Господи, дойди в живота ни, дойди да възстановиш този свят по триумфалния начин, който се описва Твоето идване, ние Те очакваме. Това е есхатологичното изригване на нашата душа, очакването на нашата смърт, на нашия край, защото дотогава водим нашата борба.

Наистина, съществува свещено и духовно отнасяне към есхатона, към помненето на нашата смърт, към очакването на идването на Господ, което обаче е свързано и с настоящето, и с миналото. Опасността е всичко това вместо да стане свято и свещено безпокойство и очакване на думите "да дойде Твоето царство" в този свят, да започне да придобива елементи на болестно любопитство, да намерим подробности, времена или години, които Отец е положил в Своята власт, да открием личбите, за които Господ казва - "този род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона". Човешко е да искаме да задоволим нашето любопитство, но съществува опасност да останем в духовно некачествени и неполезни начини да детерминираме нещата и да удовлетворим нашето любопитство без да сме сигурни за това какво ще стане. Смятам, че нашата епоха страда главно от второто. Разбира се, това явление е оправдано в историята на Църквата и нека дам няколко примера.

Когато Църквата веднага след Христовото Възкресение и Възнесение се оказала под ръководството на св. апостоли, които приели благодатта на Петдесетница и имало голям духовен ентусиазъм, когато християните живеели с даровете, които Божията благодат дала на ранната Църква, както са описани най-вече в Първото Послание до Коринтяни, как човек да си представи, че след няколко години, след 30 години ранната Църква ще остане обезглавена откъм нейната човешка утеха, защото при първото гонение от Нерон през 63 сл. Хр. загинали мъченически св. апостоли Петър и Павел, които били нейната здрава опора. 30 години са много кратък период и веднага се появили ересите, които смутили Църквата и вярващите не можели да си го представят.

Между другото първите християни сигурно вярвали, че ще има някаква реакция и гонение, на това организирано явление на гоненията, зад което се криела самата империя, което продължило над 250 години до 306 г., в което само по име и брой споменаваните мъченици надвишават 11 милиона, мисля, че е лесно човек да получи такова усещане. Имаме и проповедта на св. Йоан Предтеча: "приближи се царството небесно", думите на св. ап. Павел: "краят е близо, краят идва", през 72 г. при император Тит, Йерусалим бива разрушен и християните започнали да вярват и да търсят знаменията за идването на края. Чрез това безпокойство се появила цялата апокалиптична библиография. Църквата не приела тези книги, сметнала ги за апокрифи или псевдоепиграфи. Тя приела само една книга - божествената и свещена книга Откровение от св. ев. Йоан Богослов, към която се отнася с благоговение, с такова уважение, че не я включва в своето богослужение. Това е единствената книга, която не влиза като четиво в последованията и не се коментира обширно от отците. Тя остава някак недокосната, очаквайки да покаже своята истина, отколкото да я открием, за да подготви християните. Това е изключително важно и трябва да го помним. Аналогични безпокойства, също много оправдани, били характерни за Църквата, когато настъпвали поразителни и заплашителни явления.

Също така много чувствителен период бил 15-ти век, когато Константинопол паднал в план и настъпил краят на Византийската империя. Има една чудесна книга на най-добрия византолог от миналия век и може би до днес - Стивън Рансимън - "Византийската империя", в която се вижда как византиецът чувствал в своето съзнание богоустановения характер - така да се каже - не само на Църквата, но и на Византийската империя. Те вярвали, че императорът бил земния образ, върху който Бог почивал, който покровителствал самата Църква. Затова императорът имал толкова висше положение. Когато след 1100 години хората виждали това постепенно да запада, да бъде под заплаха, империята да пада в плен и то в ръце на безбожници, които искали да унищожат всичко християнско, това непременно създало есхатологично безпокойство. В онзи период се е появили и изображения на апокалиптични събития, като най- характерното от всички е в трапезарията на манастира Дионисиу в Света Гора, което е само изображение, а не тълкувание. Очевидно Църквата уважила тази тревога на народа.

Годините, в които живеем, реално са потресаващи предвид промените, които стават. Нека дам пример с употребата на информационните системи, събирането на информация и попадането ѝ в ръцете на хора, които систематично планират сриването на режимите, при което се унищожават важни елементи от нашите общества, които имат връзка с Бога. Това изненадва и ужасява. Нашата история може да покаже като изкуство, като култура, като съкровище превъзходните византийски паметници и храмове, а днес ние, за да построим един храм, трябва да получим какви ли не разрешения, за да преодолеем включително протестите на съседите заради шума от камбаните. Това нещо ужасява. Както и регистрирането на личните данни в карти, което технологията позволява под предлог на улесняване на отношенията и практически елементи от нашия живот. Тоест хората започват да се страхуват и се опитват да правят аналогия с това, което се споменава в 12-та и 13-та глава в Откровението, с последните събития, че дяволът, силите на мрака и антихристовата система идват. Съществува тази организирана война срещу Църквата и оскърбително отношение дори към Бога. Нещо, което не е ставало преди толкова лесно и директно, но днес става.

- Искам да се спрем върху безпокойството, което съществува във всяка епоха сред верните за всичко това, което става около тях и опитът им да го свържат със свършека на света. Да не би това да е така, защото не разбираме правилно какво е царството Божие и имаме чувството, че то е нещо извън този живот? Много хубаво казахте за думите на апостолите, когато живели първите християни, това, което постоянно казваме в Символа на вярата, "чакам възкресение на мъртвите", "приближи се царството небесно" и слушайки тези слова, нашият ум отива в това, че  доближаваме до края и всичко тези неща, които се случват, водят до свършека и до царството Божие. Така ли е, или имаме погрешно разбиране за това какво е царството Божие и го определяме повече времево, отколкото като нещо друго?

- Господ казва: "Царството Божие е в нас". При нас има две тълкувания. Според отците едното е, че Царството е вътре във вас, а другото е, че "е между вас, Аз съм Царството", сякаш казва Господ. "Приближи се царството небесно" според вторите тълкуватели означава, че Самият Господ идва да яви Своето царство, т.е. Църквата, Своята благодат, възможността за нашето освещение, въпросът за спасението да не бъде само човешко усилие, тоест да стана добър, да завоювам и постигна нещо, а да бъде постижение, да бъде съработничество между нашето любочестиво усилие като отговор на многоценния дар на Божията благодат. Имаме призива "да дойде Твоето царство", което се свързва с "да бъде Твоята воля", или призоваването на царството Божие, когато казваме "Благословено царството на Отца и Сина и Светия Дух" – започваме богослужението, св. Евхаристия с това отнасяне към Божието царство, всичко е царство Божие, Христовата личност, Църквата, идващото състояние. Тоест настоящето се свързва с бъдещето, цялата история се свързва с вечността, човешкият ход се свързва с благодатта на Самия Бог. Ние трябва да намерим отпечатъците на Бога, отпечатъците на Божия образ в нас и когато отиваме при нашия духовник, нашата връзка с него не е механично излагане на грехове и грешки от нравствено естество, където духовникът ще ни поправи, за да станем по-добри хора. И това го има, но главното е усилието да намерим как се е отпечатал Божият образ в нас, какви семена на освещение е положил Бог във всеки човек и как със съдействието и помощта на Църквата ще поникнат и явят Бога в този свят. Това е превъзходно нещо, то е елемент от царството Божие, което е в нас, което търсим в нас, което се отдалечава от властта на страстите, трудно го различаваме заради нашите немощи, ние сме жестоки, не прощаваме, чревоугодни сме, плътски, тесногръди, няма място за другия, е, как да дойде царството Божие?  Църквата ни казва - вместо да се занимавате с 666 и да се опитваме да правите аналогии кое е това число, кога ще дойде краят, както апостолите питали невинно, когато Господ се възнасял - "Кога ще стане всичко това? Покажи ни знаменията, кажи ни!" И Господ казва - "не се пада вам да знаете времената и годините, които Отец е вложил в Своята власт". Не е ваша работа да знаете - а Негова работа - в този момент да определяме знамения, времена, доказателства за Второто Пришествие, които Отец е положил в Своя власт, които Бог държи като елементи на Неговата власт и ще ги предложи на историята в Църквата тогава, когато Той прецени. Следователно, нашата връзка с царството Божие и есхатона, вместо да минава през опита да детерминираме това, което Бог е положил в Своята власт, по-добре да минава през нашето сърце, през нашата връзка с нашите ближни, с нашите братя, с Църквата, със страдащите, с по-добрите от нас, за да можем да живеем присъствието на Бога и Неговото царство в нашите отношения и вътре в нас.

- Слушах ви внимателно и веднага на ум ми дойдоха притчите на Господа, в които Той използва примери от всекидневния  живот, където Той казва: "царството небесно ще се оприличи на човек, който" живее в света и живее конкретно, с любов, покаяние, смирение, искреност, жертва, Господ взема събития от всекидневния живот, за да ни каже какво е Царството.

- Така е. Виждате, че Той дава такива примери – за царството като синапово семе, което не се вижда, но крие огромна динамика и само да се постави на подходящото място, което всъщност е почвата на живота, може да поникне, да стане голямо дърво, в което отиват птиците, както казват Господ, и отпочиват; квасът, в който влиза в брашното и тестото веднага втасва. Това е - на пръв поглед не се вижда, но това е съкровището, което човек може да различи и да стане като детенце. За да приеме царството Божие, той трябва да стане като дете, като малко дете, като децата, които Христос взел и прегърнал, а апостолите веднага ги отдалечили, защото ги безпокоили. В невинността, в доверието, в чистотата, във вътрешната простота, която ражда силата на вярата и възприема най-голяма сила на благодатта, се осъществява събитието на царството Божие и то действа в нас.

- Притчата от миналата  неделя е поразителна, в нея се дава вечеря, в която участват и отхвърлени хора. Т.е. тези, които – както се предполага – не са близо до Господ.

- Това ми харесва. Аз не бих казал и отхвърлени хора, а очевидно там основно са били отхвърлени хора, защото поканените си намерили оправдание. Единият се оправдал със своя брак, друг с нивите, трети с чифт волове и накрая царството Божие се изпълнило с тези, които били отхвърлени, слепи, куци, т.е. с тези, които приемат, че са духовно немощни, за тях има място в царството Божие и има още място. Това е толкова хубаво. Приближавайки Рождество Христово, ще чуем – "не се намери място за тях", а в тази притча се казва, че има още място. Думата "място" не се използва често в Св. Писание, тук обаче се използва. От една страна, в този свят няма място за Бога, а в Божията прегръдка влизат всички и има още място. Този простор на невместимия Бог, Който се вмества в утробата на Пресвета Богородица, вмества целия свят и има още место, вмества тези хора, които имат смирението на немощта и изпитанието. Това е много велико и нямам предвид само телесното изпитание, но въобще по отношение на греха. Много пъти искаме да победим някоя наша страст, но не можем и това ни смирява. Това състояние е много по-обнадеждаващо от състоянието на този, който не чувства нуждата от Бога, защото е високомерен поради собствените си добродетели. Това е велико и силно послание, което Църквата дава на всички без изключение.

- Но и поканените имат място.

- Да, но не са дошли.

- Ако искат.

- Не искат! Не искат! Нямали смирението на слепите, куците и отхвърлените!

превод: Константин Константинов

Следва

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.